1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 658
С., 19.05. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети април, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 1532 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма] [населено място], чрез процесуалния си представител юриск. Ж. К., против въззивно решение № 83 от 01.10.2013 г., постановено по в.гр.д. № 204/2013 г. на Бургаския апелативен съд, ГК, с което като е потвърдено решение № 142 от 25.04.2013 г. на Бургаския окръжен съд, постановено по гр.д. № 1968/2012 г., е отхвърлен предявеният иск от касатора срещу Е. Я. Р. от [населено място], с правно основание чл. 45 ЗЗД, за сумата 100 000 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от Е. Р. в резултат на извършено престъпление по чл. 211, вр. с чл. 210, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 209, ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1 НК, със законните последици – лихви и разноски, като неоснователен. Твърди се неправилност на въззивното решение по касационните основания на чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по правни въпроси, от значение за изхода на делото, с твърдението, че част от тях са решени в противоречие с практиката на ВКС, а за друга част, че разрешаването им е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставените правни въпроси от материално естество, за които твърди, че са обусловили изхода на спора и разрешаването на които е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото са: когато в конкретен случай не може да се установи категорично известността на дееца в момента на извършване на деянието, следва ли да се приеме, че откриването на дееца и извършването на деянието не съвпадат, като този фактически въпрос следва ли да се реши именно според конкретния случай като се изследват всички събрани и представени доказателства с цел точното установяване на началния момент, от който започва да тече погасителната давност при условията на чл. 114, ал. 3 ЗЗД, както и допустимо и основателно ли е да се предяви граждански иск в наказателното производство или по общия ред от лице, което не е пострадало по смисъла на НПК от деянието в момента на извършването му, респ. не е претърпяло вреди по см. на ЗЗД към момента на извършване на деликта, но търпи вредните последици от това деяние в един по-късен момент, който може да настъпи след изтичане на погасителната давност, в случай, че се приеме, че тя е започнала да тече от внасяне на обвинителния акт. Поставените правни въпроси от процесуален характер, за които твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, са – за задължението на съда по чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 272 ГПК да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната взаимна логическа връзка, да съобрази доводите и възраженията на страните по вътрешно убеждение и за изложи мотиви за това. Позовава се и представя съдебна практика, както следва: ТР № 1 от 04.02.2013 г. на ВКС по тълк.д. № 2/2012 г. на ОСНК, ТР № 5 от 05.04.2006 г. по тълк.д. № 5/2005 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 157 от 08.11.2011 г. на ВКС по т.д. № 823/2010 г., ІІ т.о., решение № 164 от 28.05.2012 г. на ВКС по гр.д. № 66/2012 г., ІІ г.о., решение № 217 от 09.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 761/2010 г., ІV г.о., решение № 415 от 25.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1332/2010 г., І г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Е. Я. Р. от [населено място], чрез пълномощника си адв. П. Д. от АК-Б. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Третото лице-помагач Х. Е. Б. от [населено място] не изразява становище по касационната жалба в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 45 ЗЗД, с цена над 5 000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, с което е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за сумата от 100 000 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди на банката ищец от ответника Е. Р. в резултат на извършено престъпление по чл. 211, вр. с чл. 210, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 209, ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1 НК, въззивният съд е приел, във връзка с направеното възражение от ответника, че този иск е погасен по давност като предявен след изтичане на петгодишния давностен срок по чл. 110, вр. с чл. 114, ал. 3 ЗЗД. За разлика от първоинстанционния съд, който е приел, че моментът на откриване на дееца е датата на приключване на престъпната дейност, съгласно установеното във влязлата в сила присъда, а именно 13.01.1999 г. въззивният съд е приел, че това е един по-късен момент, а именно 03.08.2001 г. Позовал се е на представеното от ищцовата банка споразумение от 03.08.2001 г., сключено между нея и Х. Б./л. 55 от първоинстанционното производство/, в което в чл. 1, б.”г” е посочено, че в Окръжна следствена служба [населено място] е образувано сл.д. № 112/2001 г. въз основа на прокурорска преписка № 179/2001 г. на ОП С. срещу лицето Е. Р. за установяване на извършено престъпление, изразяващо се в неправомерно използване на сумата по цитирания в б.”а” от споразумението депозит/100 000 германски марки/ за сключване на договори за залог върху вземане и е приел, че именно към датата на подписване на споразумението – 03.08.2001 г. ищцовата банка е била уведомена за откриването на дееца и тъй като съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 3 ЗЗД, за вземания от непозволено увреждане, погасителната давност започва да тече от откриването на дееца – в случая от м. август 2001 г., е приел, че същата е изтекла през м. август 2006 г., като се е позовал и на разрешенията, дадени в ТР № 5 от 05.04.2006 г., т. 2 по тълк.д. № 5/2005 г. на ОСГТК на ВКС. Във връзка с направените възражения от ищцовата банка, решаващият съд е приел, че в случая не са били налице условията на чл. 115, ал. 1, б.”ж” ЗЗД за спиране на давностния срок, тъй като не е установено в наказателния процес банката и третото лице помагач да са предявили граждански иск за причинените имуществени вреди от престъплението, извършено от ответника. Приел е също така за неоснователно възражението на ищеца, че в конкретния случай началният срок на погасителната давност по отношение на него е започнал да тече от влизане в сила на присъдата, тъй като не е съществувала обективна пречка ищцовата банка да предяви граждански иск в наказателното производство или по общия исков ред, в който случай производството по предявения от нея иск по чл. 45 ЗЗД срещу деликвента при висящ наказателен процес относно деликта, може да бъде спряно от гражданския съд по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК до приключване на наказателното, което ще доведе до спиране на давностния срок за вземането по смисъла на чл. 115, ал. 1, б.”ж” ЗЗД.
Във връзка със заявените основания за допускане до касация, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че в случая не е налице критерият за селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1 ГПК като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Това е така, тъй като разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
Поставените в изложението процесуалноправни въпроси са свързани с приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 272 ГПК и се свеждат до това, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Тези процесуалноправни въпроси са от значение за изхода на спора, но те са решени от въззивния съд в съответствие със задължителната съдебна практика, уеднаквена с постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК, в т.ч. и с тези, посочени от касатора. Така с решение № 470 от 16.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1318/2010 г., ІV г.о., решение № 217 от 09.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 761/2010 г., ІV г.о. и решение № 157 от 08.11.2011 г. на ВКС по т.д. № 823/2010 г., ІІ т.о. е прието, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите и възраженията на страните като той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В тази връзка съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. Освен това разпоредбата на чл. 272 ГПК не освобождава въззивната инстанция да се произнесе по спорния предмет на делото след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. В случая в съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел, съобразявайки установените данни по делото, твърденията и възраженията на страните, че предявеният иск с правно основание чл. 45 ЗЗД е неоснователен като погасен по давност. В тази връзка е изложил подробни съображения с оглед направените възражения от ищцовата банка, че в конкретния случай моментът на откриването на дееца не съвпада с датата на влизане на присъдата в сила срещу него, тъй като са налице безспорни данни по делото, които сочат, че моментът на откриване на дееца, така както изисква нормата на чл. 114, ал. 3 ЗЗД, е с дата, предхождаща влизането в сила на присъдата и тъй като от този момент – най-късно от м. август 2001 г. до предявяване на иска – 11.10.2012 г. е изтекъл петгодишния давностен срок, то и правото на иск относно вземането на ищцовата банка е погасено по давност. В тази връзка поставените правни въпроси в изложението от процесуално естество са по съществото на спора, а проверката за законосъобразност на обжалваното решение, включително и преценката на поставените от касатора въпроси, свързани с обсъждане на събраните по делото доказателства и доводите и възраженията на страните, както и задълженията на въззивната инстанция да изложи свои мотиви, съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 ГПК, не може да се извърши в рамките по селекция на касационните жалби. По поставените материалноправни въпроси за приложението на давността при предявен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД и чл. 114, ал. 3 ЗЗД относно момента на откриване на дееца, така както са формулирани, предвид приетото от въззивния съд в тази насока, не се явяват обуславящи изхода на делото, поради което и не съставляват общото основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Още повече, че въззивният съд се е позовал и на задължителната съдебна практика – разрешенията, дадени в т. 2 на ТР № 5 от 05.04.2006 г. по тълк.д. № 5/2005 г. на ОСГТК на ВКС, а не в противоречие с нея, поради което по тях не е налице релевираното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В конкретния случай допускането на касационно обжалване се обосновава с визираните в чл. 281, т. 3 ГПК основания за неправилност на обжалваното решение, в частност допуснати нарушения на процесуалните правила и необоснованост. А твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото пред настоящата инстанция касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата направените разноски за настоящото производство в размер на 3000 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 83 от 01.10.2013 г., постановено по в.гр.д. № 204/2013 г. на Бургаския апелативен съд, ГК, по касационна жалба с вх. № 10393 от 02.12.2013 г. на [фирма] [населено място].
ОСЪЖДА [фирма] [населено място] да заплати на Е. Я. Р. от [населено място] направените разноски за касационното производство в размер на 3 000 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: