5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 349
С., 31.03. 2015 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 25 март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 7053/2014 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Б. С. чрез пълномощник адв. В. Щ. Софийска адвокатска колегия против въззивно решение от 02.07.2014г. по в. гр. дело № 14714/2013г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 24.06.2013г. по гр. дело № 14412/2011г. на Софийски районен съд, с което Г. Б. С. е осъден да заплати на [фирма] [населено място] сумата от 6747,61 лв. обезщетение за лишаване на дружеството от ползване в периода 21.10.2010г. -08.03.2011г. на собствения му лек автомобил марка „Рено”, модел „М. ІІ”, с рег. [рег.номер на МПС] , ведно със законна лихва върху главницата, считано от 06.04.2011г. до окончателно изплащане на задължението.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя правните въпроси – при констатиране на две противоречиви съдебни решения, издадени от еднакви по ранг съдилища, с еднакви страни, петитум и правно основание, но с различни процесни периоди, едно от които е влязло в законна сила, а другото е на фаза касационно обжалване, как би следвало да се постъпи по отношение на влязлото в сила решение, за което са изтекли всички процесуални срокове по чл. 305 ГПК в случай, че касационната жалба не бъде уважена; след като въззивният съд е постановил решението си въз основа на недоказани от страната факти, то издадения съдебен акт ще следва да се отмени като неправилен, поради нарушаване на съществени процесуални правила, или ще бъде отменен като неправилен, поради необоснованост; след като се доказа, че ответникът не е ползвал изобщо лекия автомобил през процесния период, но така или иначе го е държал паркиран в гараж, то каква би била правната квалификация на казуса, след като явно не са изпълнени предпоставките на чл. 59 ЗЗД; дали следва да намери приложение чл. 300 ГПК при хипотезата на поставена оправдателна присъда по наказателно производство по чл. 206, ал. 1, вр. ал. 3 НК по отношение на предявените в гражданското производство искове за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД, при идентичност на основанието с тези разгледани в наказателното производство. Ж. се позовава на представена съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 59 ЗЗД, на чл. 154 ГПК, на чл. 222 ГПК (отм.) и на чл. 300 ГПК, чрез която обосновава приложно поле за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът [фирма] [населено място] чред пълномощник адв. Т. М. Софийска адвокатска колегия в писмен отговор оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че изложението не съдържа формулирани правни въпроси според приетото в ТР № 1/19.02.2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК, което изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване. Изложението съдържа въпросителни съждения, които нямат характер на правни въпроси засягащи решаващи изводи на съда за изхода на спора, като в същото време Върховният касационен съд не разполага с правомощия сам да изведе въпросите, предвид цитираната задължителна съдебна практика по приложението на чл. 280 ГПК. Изложени са кратки съображения и по съществото на спора в подкрепа правилността на обжалваното решение.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение по разгледан иск по чл. 59 ЗЗД намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Според т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. на ОСГТК, като общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да изведе конкретен правен въпрос включен в предмета на спора, който е обусловил решаващата воля на съда за изхода на конкретното дело, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства.
Изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не отговора на посочените изисквания. Първият поставен правен въпрос не е включен в предмета на делото и не съставлява основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Вторият и трети правен въпрос съдържат констатации под формата на въпрос по фактическата обстановка в различие от приетото с обжалваното решение, с изводи за неправилност на решението – поради необоснованост, нарушаване на съществени процесуални правила, правна квалификация, развити в оспорване на приетото с обжалваното решение. В поставените въпроси жалбоподателят поддържа, че въззивният съд е постановил решението си въз основа на недоказани по делото факти от страната, върху която лежи доказателствената тежест, както и твърдение, че по делото било доказано, че ответникът не е ползвал процесния автомобил в процесния период от време, без да се отрича, че автомобилът е бил в негово държане и в тази връзка се пита, каква би била правната квалификация с оглед фактическия състав на чл. 59 ЗЗД. Въпросите са отправени към приетата за установена с обжалваното решение фактическа обстановка, която по същество се оспорва от жалбоподателя, т. е. същите имат характер на оплаквания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, които подлежат на разглеждане, ако се допусне касационно обжалване.
Доколкото във въпросите се разисква фактическия състав на неоснователното обогатяване, решаващите изводи на съда за уважаване на иска не влизат в противоречие с представената от жалбопоадтеля съдебна практика по приложението на чл. 59 ЗЗД. Съдът е извел фактическия състав на неоснователното обогатяване съобразно установените по делото факти, които сочат, че ищцовото дружество е собственик на лекия автомобил, че за процесния период от време ответникът го е ползвал без основание – същият му е бил предоставен в качеството на управител на дружеството и след като е бил освободен от длъжността е отказал да го върне на собственика (ответникът не оспорва, че в процесния период вещта е била в негово държане), т. е. собственикът е бил лишен от възможността да го предостави на други правни субекти, а качеството на ответника като съдружник в търговското дружество, само по себе си, не е основание за безвъзмездно ползване на вещ собственост на дружеството, без разрешение на органите на дружеството, в резултат на което е настъпило обогатяване на ответника, който си е спестил средства от разходи за наем за сметка имуществото на друго лице – обедняването на ищеца от пропусната възможност да увеличи имуществото от наем. В този смисъл е представената от жалбоподателя съдебна практика – решения на ВКС по т. д. № 1025/2009г., второ т. о.; по т. д. № 798/2009г., второ т. о.; по т. д. № 1087/2009г., второ т. о., както и решение по гр. дело № 6361/2013г., четвърто г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК между същите страни, на същото правно основание, но за друг период от време, с което е даден отговор на въпроса „е ли е основание за безвъзмездно ползване от съдружник на вещ, собственост на търговско дружество, в това му качество”.
Четвъртият правен въпрос е свързан с представено във въззивната инстанция писмено доказателство – присъда, с която жалбоподателят е признат за невиновен на 04.09.2010г. в [населено място] да е присвоил чужда движима вещ – лек автомобил, малка „Рено”, модел „М. ІІ”, с рег. [рег.номер на МПС] , собственост на ищцовото дружество на основание чл. 206, ал. 1, вр. ал. 3 НК. В тази връзка се поставя въпрос, дали следва да намери приложение разпоредбата на чл. 300 ГПК по отношение на исковете по чл. 59 ЗЗД, като се твърди идентичност на основанията по двете производства.
Поставеният правен въпрос не е обуславящ за изхода на делото.
Прието с обжалваното решение, че влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд разглеждащ гражданско правните последици от деянието и се ползва със сила на присъдено нещо единство до посочените в чл. 300 ГПК обстоятелства – извършено ли е деянието, неговата противоправност и виновността на дееца и в този смисъл няма отношение към предявения иск за неоснователно обогатяване, не влиза в противоречие с представената от жалбоподателя съдебна практика, според която – когато размерът на вредите е елемент от фактическия състав на престъплението, влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд и по отношение на този размер – решение по гр. дело № 130/71г., първо г. о. ВС, решение по гр. дело № 478/89г., четвърто г. о. ВС, решение по т.д. № 211/2009г., второ т. о., ВКС и по гр. дело № 798/2011г., второ г. о., ВКС. Това е така, тъй като във фактическия състав на престъплението, за което жалбоподателят е оправдан, вредата не е предвидена като обществено опасна последица на деянието, т. е. не се касае до резултатно престъпление, а до просто извършено престъпление, за което жалбоподателят е оправдан и в този смисъл разпоредбата на чл. 300 ГПК е неприложима. Искът за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД няма обезщетителен характер, не представлява имуществена санкция за нарушено задължение или за непозволено увреждане, поради което няма съвпадение на основанията по двете производства – наказателно и гражданско, както неоснователно се поддържа от жалбоподателя в поставения правен въпрос.
Предвид изложеното, по поставените правни въпроси не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 02.07.2014г. по в. гр. дело № 14714/2013г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ