4
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1219
С., 5.12. 2013 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 27 ноември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 4317/2013 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Министерство на вътрешните работи чрез пълномощник Д. Л. – държавен експерт против въззивно решение от 21.02.2013 г. по в. гр. дело № 588/2012 г. на Софийски градски съд, с което като е отменено решение от 09.11.2011 г. по гр. дело № 23305/2011 г. на Софийски районен съд, Министерство на вътрешните работи е осъдено да заплати на Р. Г. Й. сумата 19 168,22 лв. представляваща неизплатена част от еднократно парично обезщетение в размер на 20 брутни заплати при прекратяване на служебното правоотношение със заповед № К-7121 от 29.12.2008 г. на министъра на вътрешните работи, със законна лихва върху сумата считано от датата на подаване на исковата молба 01.06.2011 г. до изплащане на задължението.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е постановено в противоречие с представена съдебна практика на ВКС по гр. дело № 4706/2008г. и гр. дело № 4812/2008 г., постановени по реда на чл. 290 ГПК, чрез която обосновава приложно поле за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди се, че правото да се получи обезщетение по чл. 252, ал. 1 ЗМВР е ограничено по размер до 20 месечни възнаграждения, както и че съдът неправилно е тълкувал разпоредбата на ал. 4 на чл. 252 ЗМВР.
Ответникът Р. Г. Й. чрез пълномощник адв. П. Д. Адвокатска колегия [населено място] в писмен отговор оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване, тъй като обжалваното решение по конкретния случай е постановено в съответствие с практиката на ВКС. Изложени са съображение и по съществото на спора в подкрепа правилността на обжалваното решение. Представена е съдебна практика по приложението на чл. 252 ЗМВР.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е разгледан иск по чл. 252 ЗМВР намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
От изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следва да се конкретизира материалноправния въпрос за приложението на чл. 252, ал. 4, вр. ал. 1 ЗМВР и неговото тълкуване.
М. въпрос засяга решаващите мотиви на съда за уважаване на иска, но с обжалваното решение не е разрешен в противоречие със съдебната практика на ВКС.
От фактическа страна с обжалваното решение е прието, че със заповед от 16.07.1999 год. на министъра на вътрешните работи ищецът е бил освободен от служба поради пенсиониране, когато му е изплатено обезщетение при уволнение в размер на 20 месечни заплати от 14039,78 лв. Уволнението е било отменено от Върховен административен съд, ищецът е бил възстановен, и със заповед от 20.06.2006 г на министъра на вътрешните работи е бил уволнен дисциплинарно. Уволнението е отменено от Върховен административен съд и след възстановяването, със заповед от 30.07.2007 г. ищецът е бил уволнен, поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Заповедта е отменена от Върховен административен съд, ищецът е бил възстановен на 23.12.2008г., и със заповед от 29.12.2008 г. на министъра на вътрешните работи служебното правоотношение е било прекратено поради придобиване право на пенсия при условията на чл. 69 КСО, потвърдена с решение от 09.03.2010 г. по адм. дело № С-38/2010 г. на Върховен административен съд.
По спорния между страните въпрос – дали правото на ищеца да претендира обезщетение е вече погасено, с обжалваното решение е прието, че правото на парично обезщетение по чл. 261, ал. 1 ЗМВР (отм.), респ. чл. 252, ал. 1 ЗМВР е еднократно и може да се упражни само веднъж.
Разпоредбата на чл. 252, ал. 4 ЗМВР установяваща, че при повторно и всяко следващо прекратяване на служебното правоотношение от полагащото се обезщетение, определено по реда на ал. 1-3 се приспадат толкова месечни възнаграждения, колкото вече са получени от служителите на длъжности по чл. 253, ал. 1 от закона се отнася за случаите, когато обезщетението не е получено в максимално определения размер, т. е. обезщетението при последващо освобождаване е за допълнително прослужените години в системата на МВР, като сборът на брутните възнаграждения по първото обезщетение и това при последващото не може да надвишава двадесет – така както, и ако служителят е работил повече от 20 години без прекъсване в органите на МВР, посочени в чл. 253 ЗМВР. Нормата има предвид получаването на обезщетение по едно приключило правоотношение (законосъобразно уволнение), тъй като предпоставка за заплащането на обезщетение по чл. 261, ал. 1 ЗМВР (отм.) респ. чл. 252, ал. 1 ЗМВР е освобождаването от длъжност.
Даденото с обжалваното решение тълкуване на разпоредбата на чл. 252, ал. 4, вр. ал. 1 ЗМВР не влиза в противоречие с представената от жалбоподателя съдебна практика на ВКС, с която е даден отговор на въпроса – как да се приспада вече полученото обезщетение в хипотезата на чл. 261, ал. 2 ЗМВР (отм.) – като номинална стойност спрямо базата към момента на повторно прекратяване, или като брой възнаграждения според прослужените години, вече изплатени при предходно освобождаване от служба, отговорът на който е даден с оглед на фактическата обстановка по конкретното дело.
В разгледания по настоящето дело случай, единственото законосъобразно освобождаване от служба на ищеца е това, извършено със заповедта от 29.12.2008 г. Всички предходни уволнения са били отменени, а отмяната на заповедта има обратно действие – счита се, че тя не е породила правни последици, поради което юридическият факт, с който законът свързва възникването на правото да се получи обезщетение е настъпил през 2008 г., както е прието с обжалваното решение. С оглед забраната за неоснователно обогатяване, макар обезщетението през 1999 г. да е получено от ищеца при отпаднало основание, от обезщетението към 2008 г., при актуална брутна месечна заплата към този момент съобразно заключение на съдебно-счетоводна експертиза в размер на 33208 лв. (20 брутни заплати от по 1660,40 лв.) е приспадната получената сума от 14 039,78 лв. и е присъдена претендираната от ищеца разлика от 19 168,22 лв., приета с обжалваното решение като дължима (33208 лв. – 14039,78 лв.).
Предвид изложеното следва да се приеме, че при разрешаването на поставения правен въпрос с обжалваното решение не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 21.02.2013 г. по в. гр. дело № 588/2012 г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ