4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 495
С. 1.04.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести март две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
изслуша докладваното от съдията Богданова гр. дело № 1203/2014 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Ж. М., подадена чрез адвокат В. Т., срещу въззивно решение № 2212 от 28.10.2013 г. по гр.д. № 2929/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 3310 от 8.05.2013 г. по гр. дело № 13136/2012 г. на Софийски градски съд в частта му, с която е уважен иска за разликата над 5000 лв. до 16000 лв. и вместо него в тази част е постановено друго, с което предявеният от В. Ж. М. срещу Прокуратура на Република България иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.2, ал.1, т.2 З. за сумата 11000 лв. е отхвърлен.
В изложение за допускане на касационно обжалване се поддържа, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материалноправния въпрос за критериите при определяне на обезщетението по чл.52 ЗЗД и по процесуалноправния – следва ли въззивната инстанция да формира собствени изводи по същество на спора и по правилността на първоинстанционното решение, при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба за порочността на жалбоподателя не е взето предвид при определяне размера на обезщетението/. Приложени са съдебни решения.
Писмен отговор на касационната жалба не е постъпил от Прокуратура на Р България.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, и е процесуално допустима. първоинстанционното решение /липса на оплакване, че съдебното минало на
С обжалваното решение, Софийски апелативен съд е уважил предявеният от В. Ж. М. срещу Прокуратура на Р. България иск за заплащане на обезщетение в размер на сумата 5000 лв. за претърпени от същия неимуществени вреди, причинени от незаконни действия на орган на Прокуратурата, изразяващи се в незаконно повдигнато обвинение в извършване на престъпление, за което лицето е било оправдано с влязла в сила присъда на наказателния съд. Приел е, че тази сума справедливо ще обезщети претърпяните от ищеца неимуществени вреди от обвинението в извършване на престъпление по чл. 346, ал.1 НК- отнемане на чуждо моторно превозно средство от владението на другиго без негово съгласие с намерение за ползване. Изложил е съображения, че този размер е определен за преживяните обичайни негативни емоционални, психически и психологически преживявания от продължилото около осем години и два месеца наказателно производство, като не следва да се присъждат вреди в по-голям размер от обичайното в хипотезата на чл.2, ал.1, т.3, пр.1 З., тъй като от събраните по делото доказателства не се установява негативните преживявания, включително раздялата с приятелката му и влошените отношения с майка му да се дължат само на приключилото с оправдателна присъда наказателно производство. От справката за съдимост съдът е установил, че към момента на издаването й М. е бил осъждан пет пъти. Предвид на това е приел, че негативните му преживявания не се дължат само на приключилото с оправдателна присъда наказателно производство, а и на останалите водени срещу него наказателни производство, които обаче са приключили с осъждането му.
Поставеният в изложението материалноправен въпрос за приложението на чл.52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за претърпяните неимуществени вреди от жалбоподателя, по отношение на който е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 346, ал.1 НК, по което е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение е от значение за изхода на делото, но по отношение на него не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Въпросът относим към определения размер на обезщетението за претърпените от М. неимуществени вреди не е решаван противоречиво от съдилищата. Практиката на съдилища в страната е обезщетенията по чл. 2, т. 3 от З. за неимуществени вреди от неоснователно поддържано обвинение да се определят по справедливост, като във всеки конкретен случай се преценяват с оглед установените по делото обстоятелства, предвид тежестта на повдигнатото и поддържано обвинение, продължителността на наказателното преследване, вида и продължителността на наложената му мярка за неотклонение, отражението на наказателното преследване върху физическото и психическо здраве на обвиняемия, върху доброто му име в обществото, върху взаимоотношенията му с близки и приятели, наличието на съпричиняване на вредите. Въпросът за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди е въпрос на конкретна фактическа обстановка. В. с разпоредбата на чл.52 ЗЗД критерий за справедливост означава съдът да определи точен паричен еквивалент на моралните вреди на пострадалото лице, който трябва да отговаря както на конкретните данни по делото, така и на обществения критерий за справедливост. Различията в размера на присъдените обезщетения по приложените дела не може да се приеме като противоречивост по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Това е така, защото размерът на обезщетението се определя по всяко конкретно дело, с отчитане на всички релевантни за това факти, поради което не може да съществува един усреднен критерий за размера на присъденото обезщетение. Преценката на въззивния съд, че сумата от 5000 лв. справедливо ще обезщети претърпените от М. морални страдания от несправедливото обвинение, е с оглед конкретната фактическа обстановка по настоящото дело, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер не е основание за допускане на касационното обжалване, тъй като необосноваността е основание за касиране поради неправилност на решението по чл.281, т.3 ГПК.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса за правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото предвид разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която служебната му проверка има за предмет валидността и допустимостта /в обжалваната част/ на първоинстанционното решение, а по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. С ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че по отношение на преценката за правилност на въззивното решение служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. В настоящия случай въззивният съд не е излязъл извън правомощията си. В писмения отговор на исковата молба ответната страна е възразила, че вредите на ищеца не са само в резултат на повдигнатото обвинение в извършване на престъпление, за което е оправдан, а е посочено, че има и други престъпления, като е поискана справка за съдимост. Във въззивната жалба е посочено, че първоинстанционния съд не е обсъдил възраженията на прокуратурата съдържащи се в писмения отговор на исковата молба /т.3 и 4/, затова, че срещу М. са водени и други наказателни производства, приключили с осъдителни присъди. Постановеното от въззивния съд решение в което е отчетен факта, че жалбоподателят има и други присъди, които са осъдителни не е в отклонение от задължителната съдебна практика. Затова, по поставения правен въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения, съдът в настоящия състав намира, че не е налице основание за допуска до касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от горното, Върховният касационен съд, ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2212 от 28.10.2013 г. по гр.д. № 2929/2013 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :