7
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 71
С., 14.01 2016 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на втори декември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 4955/2015 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място] против въззивно решение № 1037 от 20.05.2015г. по в. гр. дело № 3509/2014г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 2409 от 31.03.2013г. по гр. дело № 2609/2012г. на Софийски градски съд и определение № 10014 от 28.05.2913г. по същото дело, с което е изменено решение № 1037 от 20.05.2015г.в частта за съдебните разноски и вместо това въззивният съд отхвърлил иска на [фирма] против Д. Г. Д. и С. Т. Димитрова с правно основание чл. 55, ал. 1, пред. трето ЗЗД за сумата 36 926,07 лв., съставляваща заплатена сума по чл. 2, ал. 3 от предварителен договор сключен на 30.08.2004г., ведно със следващата се законна лихва от датата на завеждане на исковата молба 17.02.2012г.
В изложение за допускане на касационно обжалване (първоначално и преработено) жалбоподателят поставя правните въпроси – кога е налице съдебно отстранен купувач по смисъла на чл. 191, ал. 1 ЗЗД – купувач, спрямо когото е уважен осъдителен иск за собственост или купувач, спрямо когото е уважен установителен иск за собственост, предявен от трето лице, поради обстоятелството, че купувачът никога не е получавал владението на имота; води ли признаването на вещни права върху недвижим имот на трети лица до разваляне на договора за продажба или изработка по право по силата на чл. 89 ЗЗД и допустим ли е иск по чл. 189, ал. 1 ЗЗД от купувача при евикция; исковата молба, с която ищецът претендира последиците от разваляне на предварителен договор, съдържа ли имплицитно волеизявление за разваляне на договора и може ли с исковата молба да бъде развален всеки двустранен договор, независи от това дали в нея е посочен подходящ срок за изпълнение, не е посочен никакъв срок, или посоченият срок е недостатъчен; как се разпределя доказателствената тежест по иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД; за процесуалното задължение на съда да обсъди доводите и възраженията на страните; относно доказателственото значение на извънсъдебно признание на факти документирани писмено и в тази връзка следва ли да се зачете формалната доказателствена сила относно съдържащо се признание в частен писмен документ, чието съдържание и подпис не са оспорени. Жалбоподателят поддържа, че с обжалваното решение поставените правни въпроси са разрешени в противоречие с представена съдебна практика на ВКС и ВС, чрез която обосновава приложно поле за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
Ответниците Д. Г. Д. и С. Т. Димитрова в писмен отговор оспорват наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Поддържа се, че от представената съдебна практика само с решението по гр. дело № 4792/2014г., четвърто г. о., ВКС е разгледан иск по чл. 55 ЗЗД и даденият отговор на поставения въпрос не влиза в противоречие с приетото в обжалваното решение, разрешил правния спор съобразно конкретните доказателства по делото. Направено е искане за присъждане на съдебни разноски за настоящето производство по представен договор за правна защита.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е разгледан иск по чл. 55, ал. 1, пред. три ЗЗД намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Прието е с обжалваното решение, че между страните по делото съществува облигационно правоотношение по предварителен договор от 30.08.2004г. за учредяване право на строеж в полза на ищцовото дружество за построяването на монолитна жилищна сграда от дружеството, по който договор в изпълнение на чл. 2, ал. 2 и ал. 3, изпълнителят е поел задължение да заплати 20 000 евро, както и че предварителният договор се е трансформирал (новирал) в окончателен договор сключен между страните с нотариален акт № 007 на 31.03.2005г., съгласно който предварителният договор съставлява неразделна част от окончателния договор.
За да отхвърли иска за връщане на изплатени от дружеството 20 000 евро по представени ордер и квитанция подписани от ответника Д. Д. и претендирани на основание чл. 55, ал. 1, пред. трето – при отпаднало основание, въззивният съд от правна страна е приел, че договорните отношения между страните съществуват и не са прекратени; окончателният договор за прехвърляне на вещното право, с който е новиран предварителния договор, може да бъде развален само по реда на чл. 87, ал. 3 ЗЗД, а наличието на влязло в сила съдебно решение, с което по отношение на спорещите страни е уважен установителен иск за собственост като е признато, че трето лице е собственик на процесния недвижим имот и е уважен негаторен иск по чл. 109 ЗС за спиране на строителството не води до развалянето на договорите, нито до съдебно отстраняване на купувача от процесния недвижими имот. Прието е, че евенцирането на купувача става чрез провеждане на осъдителен иск по чл. 108 ЗС и чл. 189, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 87 ЗЗД. Предвид наличието на договорни отношения между страните, от правна страна съдът е приел, че не е осъществен фактическия състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД – не е отпаднало основанието обусловило имущественото разместване на блага между страните – решаващи изводи за отхвърлянето на иска, извън прието в допълнение, че представените частни писмени доказателства – ордер и квитанция, с които ищцовото дружество установява извършеното плащане по чл. 2, ал. 3 от предварителния договор на претенцията 20 000 евро, въпреки че не са оспорени (ответниците са поддържали, че плащането е извършено на основание чл. 23 от предварителния договор и съставлява обезщетение), не установявали по категоричен и безспорен начин факта на извършеното плащане.
Предвид решаващите правни изводи за отхвърлянето на иска, от поставените правни въпроси обуславящо значение за изхода на делото се явяват въпросите – кога е налице съдебно отстранен купувач по смисъла на чл. 191, ал. 1 ЗЗД – купувач, спрямо когото е уважен осъдителен иск за собственост или купувач, спрямо когото е уважен установителен иск за собственост, предявен от трето лице, поради обстоятелството, че купувачът никога не е получавал владението на имота; води ли признаването на вещни права върху недвижим имот на трети лица до разваляне на договора за продажба или изработка по право по силата на чл. 89 ЗЗД и допустим ли е иск по чл. 189, ал. 1 ЗЗД от купувача при евикция; исковата молба, с която ищецът претендира последиците от разваляне на предварителен договор, съдържа ли имплицитно волеизявление за разваляне на договора и може ли с исковата молба да бъде развален всеки двустранен договор, независи от това дали в нея е посочен подходящ срок за изпълнение, не е посочен никакъв срок, или посоченият срок е недостатъчен.
По тези въпроси жалбоподателят представя съдебна практика – решение по т. д. № 85/2013г., първо т. о., ВКС постановено по реда на чл. 290 ГПК, с което е даден отговор на първия правен въпрос. В отговора е прието, че под съдебно отстранен купувач по смисъла на чл. 191, ал. 1 ЗЗД се разбира не само купувач, спрямо когото е уважен с влязло в сила решение предявен от третото лице -собственик на вещта ревандикационен иск по чл. 108 ЗС, но и купувач, спрямо когото е уважен с влязло в сила решение установителен иск за собственост на третото лице, независимо дали в този случай купувачът осъществява фактическа власт върху веща, предмет на продажбата.
С решение по гр. дело № 1872/2010г., четвърто г. о., ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, е даден отговор на въпроса за приложението на института евикция, като е направено разграничение между осъществена и евентуална евикция. Прието е, че и при двата вида на отстраняване на купувача от закупената вещ – осъществена или дори, само когато съществува реална заплаха от това, купувачът може да развали договора за продажба по реда на чл. 87, ал. 3 ЗЗД и да търси обезщетение за вредите, които претърпява от неизпълнение на задължението да прехвърли правото на собственост (чл. 189, ал. 1 ЗЗД), стига да е добросъвестен, т. е. по време на купуването да не е знаел, че купува от несобственик, или че трети лица имат права върху купуваното от него (чл. 188 ЗЗД). В този смисъл и решение по гр. дело № 3795/2007г., първо г. о., ВКС, с което се приема, че правото да се иска разваляне на договор за продажба на недвижим имот дори след евикция е потестативно право, което се упражнява чрез предявяване на конститутивния иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, а упражняването на останалите права при евикция, предвидени в чл. 189 ЗЗД са също субективни права, които се упражняват след разваляне на договора извън съдебно или чрез предявяването на осъдителен иск.
С определение по ч. гр. дело № 387/2014г., първо г. о., ВКС, постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, имащо задължителен характер (ТР № 2/28.09.2011г. ОСГТК на ВКС, т.2) по въпроса счита ли се договорът за продажба на чужд недвижим имот за развален по право по силата на съдебно решение за евиквиция е прието, че договор за продажба на чужда недвижима вещ, не се счита развален по силата на съдебното решение за евикция, а се разваля по предвидения в чл. 189, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 87, ал. 3 ЗЗД съдебен ред, поради което искът за разваляне на такъв договор при осъществена евикция е допустим. Изложени са подробни съображения в защита на посочения правен извод.
С решение по гр. дело № 1758/2009г., трето г. о., ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, на въпроса за прилагането на третата хипотеза на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, когато праводателят по договора за покупко-продажба не е собственик на имота е даден отговор в смисъл, че третият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД е налице, когато основанието съществува при получаване на престацията, но след това е отпаднало с обратна сила. Ако продадената вещ принадлежи изцяло на трето лице, добросъвестният купувач има право да развали договора по реда на чл. 87 ЗЗД по съдебен ред, когато предмет на продажбата е вещно право и с развалянето отпада с обратна сила правното основание, на което продавачът задържа покупната цена, респ. дължи връщане на полученото по договора.
Видно от цитираната съдебна практика на Върховния касационен съд, изводът на съда, че за уважаването на иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, последно предложение, е необходимо цялостно доказване на фактическия състав – извършване на реална престация; съществуване на основанието при получаване на престацията; отпадане на основанието с обратна сила ( унищожаване на договора, развалянето му поради неизпълнение и др.), респ. че развалянето на договор, с който е прехвърлено вещно право следва да се осъществи по реда на чл. 87, ал. 3 ЗЗД, за да се установи отпадане на основанието, като елемент от фактическия състав на неоснователното обогатяване, не е изведен в противоречие с посочената практика, още повече в посочената съдебна практика изводът е направен в контекста на осъществена евикция на купувача от закупената вещ т. е. при фактическа обстановка припокриваща се с установената по настоящето дело.
Изводът на съда, че купувачът-ищец не бил отстранен от закупената вещ със съдебното решение, с което успешно е проведен по отношение на него и на продавачите установителен иск за собственост от страна на трето лице – собственик на имота не кореспондира с посочената съдебна практика, но това несъответствие по поставения правен въпрос не променя крайния извод за неоснователност на иска за връщане даденото на отпаднало основание по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, тъй като ищецът е бил съдебно отстранен от имота, но съдебното решение за неговото отстраняване не води до развалянето на договора по право. Съгласно чл. 189, ал. 1 ЗЗД, ищецът следва да развали договора по реда на чл. 87, ал. 3 ЗЗД. Искът е допустим и обикновено основателен, поради неизпълнение на задължението за прехвърляне на вещното право на собственост, а с неговото уважаване, с обратна сила отпада основанието съществувало при получаване на престацията от ответниците.
Представена е съдебна практика, според която двустранните договори се развалят поради неизпълнение по причина, за която длъжникът отговоря с едностранно изявление от кредитора, като изявлението трябва да съдържа подходящ срок за изпълнение, не зависи от това дали падежът вече е настъпил, или настъпва по силата на изявлението. Ако посочения срок е подходящ, ефектът на развалянето настъпва, ако длъжникът не изпълни до изтичането му, а ако изявлението не съдържа срок или срокът е недостатъчен, ефектът на развалянето настъпва, ако длъжникът не изпълни до изтичането на обективно подходящия с оглед на обстоятелствата срок. Затова с исковата молба може да бъде развален всеки двустранен договор, независимо от това дали с нея е посочен подходящ срок за изпълнение, не е посочен никакъв срок или посоченият е недостатъчен. Договорът се счита развален с исковата молба, ако длъжникът не изпълни в хода на процеса по делото до изтичането на обективно подходящия с оглед на обстоятелствата срок – решение по гр. дело № 920/2009г., четвърто г. о., ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК. В този смисъл и решение по гр. дело № 1769/2009г., трето г. о., ВКС, с което е прието, че исковата молба, с която се претендират последици от развалянето на договор, съдържа имплицитно предупреждение и волеизявление за разваляне на договора. Посочената съдебна практика е относима към въпроса дали исковата молба, с която ищецът претендира последиците от разваляне на предварителен договор, съдържа имплицитно волеизявление за разваляне на договора и може ли с исковата молба да бъде развален всеки двустранен договор, независи от това дали в нея е посочен подходящ срок за изпълнение, не е посочен никакъв срок, или посоченият срок е недостатъчен. Въпросът е изведен от посочените съдебни решения с твърдение, че с подаване на исковата молба предварителният договор е развален. По този въпрос приетото с обжалваното решение не влиза в противоречие с посочената съдебна практика, тъй като предварителният договор е изпълнил предназначението си – да подготви и да се сключи окончателен договор. Такъв договор е сключен, поради което с обжалваното решение е прието, че правоотношенията по предварителния договор са трансформирани в ново правоотношение със същото съдържание при сключването на окончателния договор, развалянето на който по разпореждане на закона (чл. 189, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 87 ЗЗД) става по съдебен ред.
Предвид изложеното поставените правни въпроси с обжалваното решение не са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика на Върховния касационен съд, което изключва основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 , т. 1 ГПК.
С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят ще следва да заплати съдебни разноски на другата страна за настоящето производство в размер на 500 лв. адвокатско възнаграждение по представен договор за правна защита.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1037 от 20.05.2015г. по в. гр. дело № 3509/2014г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] [населено място] да заплати на С. Т. Димитрова съдебни разноски за настоящето производство в размер на 500 лв. адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ