4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1262
С., 12.11. 2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осми ноември, през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 474 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма] [населено място], чрез пълномощника си адв. М. Ц. от АК-В., против въззивно решение № 1674 от 21.12.2011 г., постановено по в.гр.д. № 1991 по описа за 2011 г. на Варненския окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 3589 от 05.08.2011 г. по гр.д. № 10739/2010 г. на Варненския районен съд, VІІІ с-в, са уважени предявените искове от Р. Л. Р. от [населено място] срещу [фирма], с правно основание чл. 215 КТ, за сумата по главницата общо от 8 910 лв., от която 7 890 лв., представляващи дневни за покриване на разходите при командироване в Полша, за периода 04.04.2008 г. до 31.10.2008 г. и 1 020 лв., представляващи дневни за покриване на разходите при командироване в [населено място], България, за периода от 01.11.2008 г. – 22.12.2008 г., ведно със законната лихва, считано от 09.07.2010 г. до окончателното изплащане.
К. поддържа, че въззивното решение, с което са уважени предявените срещу него искове за заплащане на обезщетение за командироване, е неправилно, поради необоснованост и нарушение на процесуалния и материалния закон. Към касационната жалба е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което касаторът сочи като основание за допускане на касационното обжалване хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че решението на въззивният съд в обжалваната му част по поставените правни въпроси е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Във връзка с наведените основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, е изведен материалноправния въпрос, от значение за изхода на спора, а именно – осъществен ли е фактът на командироване без да е издадена писмена заповед за командировка по смисъла на разпоредбата на чл. 5 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина и чл. 8 от Наредбата за командировките в страната.
Ответникът по касационната жалба, Р. Л. Р. от [населено място], чрез пълномощника си адв. А. Н. от АК-В. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна, като изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането й до касационен контрол.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд по паричен иск, с цена над 5 000 лв. и е депозирана в срока по чл. 283 ГПК.
За да уважи предявените искове, въззивният съд е приел, че за процесния период ищецът е бил в Полша и в [населено място] по работа, свързана с изпълнение на трудовите му функции и макар да не са му били издадени от работодателя командировъчни заповеди, той фактически е бил командирован и освен брутното си трудово възнаграждение, той има право да получи още пътни, дневни и квартирни пари, чийто размер съгласно заключението на ССЕ възлизат на присъдените суми. В тази връзка съдът е приел, че като не е издал командировъчни заповеди на ищеца за времето, в което той е работил извън мястото на постоянната му работа, работодателят е нарушил закона и затова не може да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение.
По поставения материалноправен въпрос, който е от значение за изхода на делото, е налице задължителна съдебна практика, постановена по реда на чл. 290 ГПК, а именно – решение № 736 от 21.01.2011 г. по гр.д. № 278/2010 г. на ВКС, Трето гражданско отделение и решение № 123 от 14.03.2011 г. по гр.д. № 1167/2010 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение. В тях е прието, че командировка е изменение на мястото на работа на работник, който е в трудово правоотношение и е изпратен да изпълнява трудовите си функции в друго населено място извън постоянната му месторабота. Това е така, тъй като по силата на чл. 121 КТ, когато нуждите на предприятието налагат, работодателят може да командирова работника за изпълнение на трудовите му задължения извън мястото на постоянната му работа. В контекста и на разпоредбата на чл. 6, ал. 1, т. 2 от Наредбата за командировките, за командировани се считат лицата, които са изпълнявали задълженията си извън границите на населеното място, където е седалището на работодателя. В този смисъл е и дадената уредба на понятието „място на работа” в чл. 66, ал. 3 КТ като място, съвпадащо със седалището на предприятието, освен ако не е уговорено друго или не следва от характера на работата. С оглед задължението на работника да изпълни заповедта за командировка, ако тя е законна – арг. чл. 126, т. 7 КТ, за работодателят възниква задължението, визирано в разпоредбата на чл. 215 КТ, да му заплати пътни, дневни и квартирни пари в нормативно предвидения размер. Нарушаването на законно установените изисквания за реда на командироване, в т.ч. и издаване на командировъчни заповеди, има за последица незаконност на действията на работодателя и липса на задължение от насрещната страна по правоотношението да изпълни разпореждането/ при евентуално устно разпореждане/, но при изпълнението възниква задължението за работодателя за заплащане на командировъчни пари в нормативно предвидения размер, чието предназначение е да се компенсират до известна степен неудобствата, които работникът или служителят понася, когато изпълнява задача извън мястото на работа и местоживеенето си. Приетото в обжалваното въззивно решение по поставения правен въпрос от материално естество е в съответствие с тази задължителна съдебна практика, което изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В тази връзка направените доводи от касатора обосновават касационни оплаквания относно порочността на постановеното въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК. А твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1674 от 21.12.2011 г., постановено по в.гр.д. № 1991 по описа за 2011 г. на Варненския окръжен съд, по касационна жалба с вх. № 3991 от 06.02.2012 г. на [фирма] [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: