6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 790
С., 12.06. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи май, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 2473 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от И. Р. С. от [населено място], приподписана от адв. Г. Ч. от АК-С. и адв. Л. Б. от АК-С., против въззивно решение № 470 от 11.11.2013 г., постановено по в.гр.д. № 656 по описа за 2013 г. на Софийски окръжен съд, ГК, втори въззивен състав, в частта му, с която като е потвърдено решението от 08.05.2013 г., постановено по гр.д. № 725/2012 г. на Елинпелинския районен съд, са отхвърлени предявените искове от И. Р. С. от [населено място] срещу [фирма] [населено място] поле, [община], за заплащане на сумата от 7 671,36 лв., обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ за тримесечния срок на предизвестие, съгласно договореното изменение на чл. 12 от трудов договор № 77/17.05.2007 г., извършено с ДС № 6/16.11.2009 г., както и за сумата от 902,52 лв. – лихва върху обезщетението по чл. 221, ал. 1 КТ, за периода от 01.06.2011 г. до датата на подаване на исковата молба, ведно със законните последици. В. решение в частта му, с която са уважени исковете с правно основание чл. 66, ал. 2 КТ, вр. с чл. 221, ал. 1 КТ за сумата от 15 342,72 лв. и обезщетението за забава в размер на сумата от 1 805,07 лв. като необжалвано на основание чл. 296, т. 2 ГПК, е влязло в законна сила.
К. поддържа, че въззивното решение, с което са отхвърлени предявените от него искове по чл. 221, ал. 1 КТ и чл. 86 ЗЗД, е неправилно, поради необоснованост и нарушение на процесуалния и материалния закон. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи като основания за допускане на касационното обжалване хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като твърди, че решението на въззивният съд по поставените правни въпроси е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика и решаването им е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Във връзка с наведените основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, е изведен процесуалноправният въпрос, от значение за изхода на спора, относно задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, свързан с приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, с твърдение, че е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, както и материалноправният въпрос, а именно – отговорността на работодателя за обезщетение на работника или служителя, поета на основание чл. 66, ал. 2 КТ, с подписана клауза в трудовия договор или допълнително споразумение към него, в случай на прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ, изключва ли отговорността му за заплащане на обезщетението, предвидено в чл. 221, ал. 1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение на същото основание, с твърдение, че разрешаването му е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. В подкрепа на твърденията си представя съдебна практика, както следва: решение № 589 от 29.06.2010 г. по гр.д. № 1359/2009 г. на ВКС, І г.о., решение № 68 от 22.02.2012 г. по гр.д. № 748/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 401 от 11.01.2012 г. по гр.д. № 327/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр.д. № 1857/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 344 от 21.09.2012 г. по гр.д. № 862/2011 г. на ВКС, ІV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК и определение № 996 от 26.07.2013 г. по гр.д. № 2833/2013 г. на ВКС, ІV г.о., постановено в производство по чл. 288 ГПК. Представеното определение на ВКС по чл. 288 ГПК не съставлява съдебна практика по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид приетото разрешение в т. 1 на Тълкувателно решение № 2 от 18.09.2011 г. по тълк.д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по касационната жалба „Л. БЪЛГАРИЯ Е. ЕНД КО”КД, [населено място] поле, [община], чрез пълномощника се адв. Х. М. от АК-С., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна, като изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането й до касационен контрол, което подробно мотивира.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд по паричен иск, с цена над 5 000 лв. и е депозирана в срока по чл. 283 ГПК.
За да отхвърли предявеният иск с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ за сумата от 7 671,36 лв., както и иска по чл. 86 ЗЗД за обезщетение за забава върху главницата за сумата от 902,52 лв., въззивният съд е приел, че тъй като трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ, е налице основанието за дължимост на обезщетението по чл. 221, ал. 1 КТ, чийто размер в случая следва да се определи съобразно споразумение № 5/2009 г. между страните, а именно уговорените шест месечни брутни възнаграждения, възлизащи на 15 342,72 лв., за която сума е уважил този иск и в която част въззивното решение не е обжалвано, но обезщетение по втория иск с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ не се дължи, тъй като двете обезщетения са с едно и също основание, въз основа на което се претендират и не е допустимо при прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ присъждане на обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ в посочения в КТ размер едновременно с обезщетение на същото основание, но в друг размер, което страните са уговорили по реда на чл. 66, ал. 2 КТ в индивидуалния трудов договор.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение в настоящия си състав намира, че в случая не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната му част по поставените от касатора правни въпроси от процесуално и материално естество.
Това е така, тъй като поставеният от касатора правен въпрос от процесуално естество, свързан със задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, така както изискват разпоредбите на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, е от значение за изхода на делото, но той не е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. В конкретния случай процесуалните действия на въззивния съд по делото са в синхрон с приетото в задължителната съдебна практика и не са в противоречие с приетото в представената такава от касатора. Това е така, тъй като разпоредбите на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК се свеждат до това, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Така съгласно задължителната съдебна практика, уеднаквена с постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК/напр. решение № 470 от 16.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1318/2010 г., ІV г.о., решение № 217 от 09.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 761/2010 г., ІV г.о. и др/ е прието, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните като той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В тази връзка съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В случая в съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел от данните по делото и доводите на страните, преценени в тяхната взаимна връзка и обусловеност, че обезщетение по втория иск с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ не се дължи на касатора, тъй като двете обезщетения са с едно и също основание, въз основа на което се претендират и не е допустимо при прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ присъждане на обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ в посочения в КТ размер едновременно с обезщетение на същото основание, но в друг размер, което страните за уговорили по реда на чл. 66, ал. 2 КТ в индивидуалния трудов договор, поради което по този въпрос не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По поставения материалноправен въпрос, а именно – отговорността на работодателя за обезщетение на работника или служителя, поета на основание чл. 66, ал. 2 КТ, с подписана клауза в трудовия договор или допълнително споразумение към него, в случай на прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ, изключва ли отговорността му за заплащане на обезщетението, предвидено в чл. 221, ал. 1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение на същото основание, е налице задължителна съдебна практика, установена по реда на чл. 290 и сл. ГПК, обективирана в решение № 344/2013 от 04.03.2014 г., постановено по гр.д. № 2833/2013 г. на Върховния касационен съд, ІV г.о., което изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – правен въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. В него е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 221, ал.1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение от работника или служителя без предизвестие в случаите по чл. 327, ал. 1, т. 2, т. 3 и т. 3а КТ, работодателят му дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието – при безсрочно трудово правоотношение и в размер на действителните вреди – при срочно трудово правоотношение. Няма пречка обаче страните по трудовия договор да уговорят размер на посоченото обезщетение, по-голям от този, който е предвиден в закона. В такъв случай при прекратяване на трудовото правоотношение на визираните по-горе основания обезщетението, което ще дължи работодателят, ще е това което е договорено. Противното би означавало уволненият работник или служител да се обогати неоснователно, тъй като прекратяването на трудовия договор по чл. 327, ал. 1 КТ визира прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие. За да се получи обезщетение кумулативно в размер на нормативно уреденото плюс уговореното в трудовия договор, то страните следва изрично да уговорят това. В случая в съответствие с тази задължителна съдебна практика, въззивният съд е приел, че при прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ следва да се присъди уговореното между страните по реда на чл. 66, ал. 2 КТ обезщетение на основание чл. 221, ал. 1 КТ, което е сторил и е отхвърлил втория иск за обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ, тъй като доколкото с този иск се цели да се обезщетят вреди от прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие по чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ, то за тях ищецът е обезщетен с присъждане на обезщетението по първия иск и не му се следва друго обезщетение на същото основание, което да репарира същите вреди. В тази връзка следва да се отбележи, че твърдения, които касаят евентуална неправилност на въззивното решение, изразяващи се в необоснованост, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, е основание за касирането му на основание чл. 281, т. 3 ГПК, но не може да аргументира приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Въз основа на изложеното следва, че по поставените правни въпроси не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените по делото разноски за настоящото производство в размер на 682,80 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 470 от 11.11.2013 г., постановено по в.гр.д. № 656 по описа за 2013 г. на Софийски окръжен съд, ГК, втори въззивен състав, в обжалваната му част, по касационна жалба с вх. № 395 от 19.02.2014 г. на И. Р. С. от [населено място].
ОСЪЖДА И. Р. С. от [населено място] да заплати на „Л. БЪЛГАРИЯ Е. ЕНД КО”КД, [населено място] поле, [община] направените разноски за касационното производство в размер на 682,80 лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: