6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1270
С., 9.12. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори октомври, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 4659 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма] [населено място], представлявано от изпълнителния директор Е. Г., чрез пълномощника си адв. А. Я. от АК-С., против въззивно решение № 184 от 09.04.2014 г., постановено по в.гр.д. № 263/2014 г. на Плевенския окръжен съд, в частта му, с която като е потвърдено решение № 2029-І от 11.12.2013 г. на Плевенския районен съд, постановено по гр.д. № 4669/2013 г., са уважени предявените от К. Г. Ф. от [населено място], срещу [фирма], искове с правно основание чл. 128, вр. с чл. 242 КТ, за заплащане на сумата 7 991,90 лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода от м.10.2011 г. – м. 02.2013 г., с правно основание чл. 245, ал. 2 КТ за заплащане на сумата 674,07 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата, с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ – сумата от 598,05 лв., представляваща неизплатено обезщетение за недадено предизвестие и на основание чл. 224, ал. 1 КТ – сумата от 271,80 лв., представляваща неизплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, със законните последици. Релевира касационните основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което са уважени предявените срещу него искове по чл. 128, чл. 245, ал. 2, чл. 221, ал. 1 и чл. 224, ал. 1 КТ, съдът се е произнесъл по процесуалноправни въпроси, от значение за изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Изведените от жалбоподателя правни въпроси са – при неточен и непълен доклад, изготвен от първоинстанционния съд, следва ли въззивният съд да изготви отново доклад, който да отговаря на императивните изисквания по чл. 146 ГПК; длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са от значение по делото, както и да обсъди доводите и на двете страни по делото и да обоснове решението си върху приетите от него в резултат на тази преценка обстоятелства по делото и върху закона, за които твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, както и има ли право първоинстанционният съд да започне събирането на доказателства по дело чрез назначаване на съдебно-счетоводна експертиза преди да е изготвен доклад по чл. 146 ГПК по делото и да приеме заключението на съдебно-счетоводна експертиза, която е изготвена и депозирана преди да е изготвен доклад по делото и преди изтичане на сроковете за представяне на писмени доказателства и правене на доказателствени искания, относими както към спора, така и към изготвяне на заключението, за които твърди, че разрешаването им е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В подкрепа на твърденията си е посочил и представил преписи от следните съдебни актове: решение № 700 от 06.12.2010 г. по гр.д. № 304/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 358 от 18.06.2010 г. по гр.д. № 1183/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 549 от 29.10.2010 г. по гр.д. № 56/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 51 от 02.05.2012 г. по т.д. № 105/2011 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 452 от 16.11.2011 г. по гр.д. № 621/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 172 от 23.02.2010 г. по гр.д. № 386/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 138 от 25.03.2011 г. по гр.д. № 1127/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 114 от 26.10.2012 г. по т.д. № 907/2011 г. на ВКС, І т.о., решение № 36 от 24.03.2014 г. по т.д. № 2366/2013 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр.д. № 1857/2010 г. на ВКС, ІV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК и решение № 1488 от 08.11.1999 г. по гр.д. № 814/1999 г. на ВКС, V г.о., постановено по стария процесуален ред.
Ответникът по касационната жалба К. Г. Ф. от [населено място] не изразява становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – уважени оценяеми искове по чл. 128 КТ и обусловен от тях иск по чл. 245, ал. 2 КТ, с цена над 5 000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
Касационната жалба в частта й, с която се обжалва въззивното решение по исковете с правно основание чл. 221, ал. 1 и чл. 224, ал. 1 КТ, за обезщетение за недадено предизвестие и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, в размери съответно на 598,05 лв. и 275 лв., като процесуално недопустима с оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК/в редакцията й ДВ, бр. 100/2010 г./, следва да бъде оставена без разглеждане. Това е така, тъй като според чл. 280, ал. 2 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по дела с цена до 5 000 лв. В настоящият случай цената на обективно съединените искове с правно основание чл. 221, ал. 1 и чл. 224, ал. 1 КТ, не надхвърля определената от закона граница над която касационното обжалване е допустимо, поради което в тази част касационната жалба като насочена срещу решение законодателно изключено от касационно обжалване е процесуално недопустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че ищецът е работил по трудово правоотношение при ответното дружество на длъжност „автомонтьор” до 24.06.2013 г., когато трудовият му договор е бил прекратен на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. Приел е, че от данните по делото – представената справка № 67/25.03.2013 г., издадена от работодателя и заключението на изслушаната съдебно-счетоводна експертиза е установено, че за периода от м. 10.2011 г. до м. 02.2013 г. неизплатените трудови възнаграждения на ищеца възлизат на сумата от 7 991,90 лв., в който размер е уважил предявения иск по чл. 128 КТ, както и обусловения от него иск за лихва за забава на основание чл. 245, ал. 2 КТ в размер на 674,07 лв.
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е основополагащ за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. В конкретния случай като основание за допускане до касация на въззивното решение в обжалваната част се сочат хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
В случая по поставените правни въпроси от процесуално естество не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Това е така, тъй като въззивният съд е постановил решението си в съответствие с приетото разрешение в т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което е уеднаквена съдебната практика за въззивното производство и по-конкретно по въпроса какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 ГПК, респ. когато докладът му е непълен или неточен. В него е прието, че за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада по делото въззивният съд не следи служебно, а когато във въззивната жалба страната се позове на допуснати нарушения от първата инстанция във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. При допуснати нарушения от първата инстанция във връзка с изготвяне на доклада, въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали за извършат в първата инстанция, поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. Това е така, тъй като обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. В случая във въззивната жалба работодателят е релевирал оплаквания за непълен и неточен доклад, но в тази връзка не е поискал събиране на доказателства и в съответствие с посочената задължителна съдебна практика, въззивният съд преценявайки събраните по делото доказателства, както и твърденията и възраженията на страните, обсъдени в тяхната взаимна връзка и обусловеност, е уважил предявения иск с правно основание чл. 128 КТ и обусловения от него иск по чл. 245, ал. 2 КТ. Във връзка с поставените в изложението процесуалноправни въпроси, свързани с приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, които се свеждат до това, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Тези процесуалноправни въпроси са от значение за изхода на спора, но те не са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, уеднаквена с постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК, в т.ч. и тези, представени от касатора. Така с решение № 470 от 16.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1318/2010 г., ІV г.о. и решение № 217 от 09.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 761/2010 г., ІV г.о., е прието, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните като той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В тази връзка съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В случая в съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел, че от данните по делото – представената справка № 67/25.03.2013 г., издадена от работодателя и заключението на изслушаната съдебно-счетоводна експертиза е установено, че за периода от м. 10.2011 г. до м. 02.2013 г. неизплатените трудови възнаграждения на ищеца възлизат на сумата от 7 991,90 лв., в който размер е уважил предявения иск по чл. 128 КТ, както и обусловения от него иск за лихва за забава върху главницата, на основание чл. 245, ал. 2 КТ в размер на 674,07 лв.
Поставените въпроси за правомощията на първоинстанционния съд във връзка с доклада по делото и събиране на доказателства не са предмет на касационната проверка, тъй като ВКС извършва проверка на въззивното, а не на първоинстанционното решение, още повече, че по тези въпроси е налице задължителна съдебна практика, установена по реда на чл. 292 ГПК, посочена по-горе, което изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което по тях не следва да се допусне касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 184 от 09.04.2014 г., постановено по в.гр.д. № 263/2014 г. на Плевенския окръжен съд, в частта му, с която като е потвърдено решение № 2029-І от 11.12.2013 г. на Плевенския районен съд, постановено по гр.д. № 4669/2013 г., са уважени предявените от К. Г. Ф. от [населено място], срещу [фирма], искове с правно основание чл. 128, вр. с чл. 242 КТ, за заплащане на сумата 7 991,90 лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода от м.10.2011 г. – м. 02.2013 г., с правно основание чл. 245, ал. 2 КТ за заплащане на сумата 674,07 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата, по касационна жалба с вх. № 5515/26.05.2014 г. на [фирма] [населено място].
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба с вх. 5515/26.05.2014 г. на [фирма] [населено място] срещу въззивно решение № 184 от 09.04.2014 г., постановено по в.гр.д. № 263/2014 г. на Плевенския окръжен съд, в частта му, с която са уважени предявените от К. Г. Ф. от [населено място], срещу [фирма], искове с правно основание чл. 221, ал. 1 и чл. 224, ал. 1 КТ за сумите от 598,05 лв. и 271,80 лв. като недопустима.
Определението в частта му, с която жалбата е оставена без разглеждане, може да се обжалва в едноседмичен срок от връчването му на касатора пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд, ГК, а в останалата част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: