11
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 136
С., 15.04. 2014 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на девети април две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 7540/2013 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място] представлявано от изпълнителния директор Д. Су Сул чрез пълномощник адв. М. К. – Софийска адвокатска колегия и по касационна жалба на И. Н. И. чрез пълномощник адв. Т. М. – В. адвокатска колегия против въззивно решение № 388 от 30.07.2013 г. по в. гр. дело № 876/2013 г. на Великотърновски окръжен съд, с което са отхвърлени исковете на И. Н. И. с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението по заповед № 5 от 09.02.2012 г., възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „технически ръководител” и присъждане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на сумата 22521,76 лв. търсена със законна лихва; [фирма] [населено място] е осъдено да заплати на И. Н. И. сумата от 38,09 лв. обезщетение за неползван платен годишен отпуск на основание чл. 224, ал. 1 КТ, сумата от 2538,65 лв. трудово възнаграждение на основание чл. 128 КТ, сумата 33921,37 лв. възнаграждение за извънреден труд за времето м. ноември 2010г. – м. декември 2011 г. ведно със законна лихва върху всяко вземане считано от 09.04.2012 г. до окончателното им изплащане и потвърдил решение № 365 от 09.04.2013 г. по гр. дело № 1670/2012 г. на Великотърновски районен съд в частта, с която е уважен иска по чл. 224, ал. 1 КТ за сумата 342,86 лв., в частта с която са уважени исковете по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 128 КТ, вр. чл. 242 КТ и чл. 86 ЗЗД за сумите 941,10 лв. и 105,53 лв., в частта с която е уважен иска по чл. 128 КТ, вр. чл. 242 КТ, вр. 86 ЗЗД за сумата 8243,25 лв., в частта с която е отхвърлен иска за заплащане на извънреден труд за разликата над 33921,37 лв. до предявения размер 37690 лв.
[фирма] [населено място] обжалва решението в частта, с която са уважени иск по чл. 128 КТ за неизплатено трудово възнаграждение по Анек № 2/01.01.2011 г., иск по чл. 224 КТ, иск за неизплатен положен извънреден труд и в частта по присъденото обезщетение за забава за всяка от посочените претенции.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя правните въпроси (доразвити в подвъпроси) относно задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото, както и доводите и възраженията на страните; относно приложното поле на разпоредбата на чл. 190, ал. 2 ГПК вр. чл. 161 ГПК; относно обсъждането и преценката на свидетелските показания; относно способите на доказване на положен извънреден труд и възможността за разместване на доказателствената тежест при липса на отчетност при работодателя за извънреден труд; относно приложението на чл. 42, ал. 2 ЗЗД и относно приложението на чл. 271 КТ. Жалбоподателят се позовава на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване. Представя съдебна практика на ВКС създадена по реда на чл. 291 ГПК, имаща задължителен характер, както и съдебни решения на ВКС, които нямат задължителен характер.
Ответникът И. Н. И. в писмен отговор оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване с твърдение, че поставените правни въпроси не засягат решаващи изводи на съда за уважаване на исковете. Изложени са съображения в подкрепа правилността на решението в обжалваната му част.
И. Н. И. обжалва решението в частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя правните въпроси – следва ли въззивният съд при ревизия на първоинстанционното решение и пререшаване на делото да формира собствени изводи и обоснове решението като обсъди всички доказателства и относно невзетите предвид от първоинстанционния съд доводи и възражения на ищеца обуславящи изхода на делото; за да е налице основанието по чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ необходимо ли е в предприятието на работодателя дейността да е само намалена, а не напълно преустановена, т. е. налице ли е намаляване обема на работата при пълно преустановяване на една дейност или в този случай дейността е прекратена; следва ли съдът да извърши съдебен контрол на фактите мотивирали работодателят да приеме, че уволненият служител се е справил с работата по-незадоволително от предпочетените да останат на работа с оглед разпоредбата на чл. 329 КТ; липсата на индивидуализиращи белези относно лицето отправило предизвестието и подписало заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение води ли до незаконосъобразност на уволнението поради неспазване на формата на издадения акт или на условията за формиране волеизявлението на работодателя. Жалбоподателят поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване. Представя съдебна практика на ВКС постановена по реда на чл. 290 ГПК имаща задължителен характер и съдебна практика на ВС без задължителен характер.
Ответникът [фирма] [населено място] в писмен отговор оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване по съображения подробно развити в писмения отговор. Поддържа, че представената съдебна практика касае хипотези с фактическа обстановка различна от тази предмет на обжалваното решение или се явява неотносима към предмета на спора.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което са разгледани искове по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ, чл. 128 КТ и чл. 150 КТ, вр. чл. 262 КТ намира, че касационните жалби са допустими, подадени са в срок и са редовни.
В изложението и на двете обжалващи страни се съдържа въпроса относно задължението на съда да обсъди всички релевантни за спора доказателства, доводите и възраженията на страните, да посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани, да формира собствени правни и фактически изводи като посочи, защо не споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд и в какво се изразява порочността на отменения акт при пререшаването на спора.
Този въпрос е свързан с въпросите поставени в изложението на ответника по иска [фирма] относно обсъждането и преценката на свидетелските показания, способите на доказване на положен извънреден труд при липса на отчетност при работодателя за извънреден труд във връзка с приложното поле на чл. 190, ал. 2 ГПК, вр. чл. 161 ГПК, както и въпроса относно приложението на чл. 42, ал. 2 ЗЗД – всички относими към предмета и обсега на доказване на спорното материално право, разпределяне на доказателствената тежест между страните и мотивиране на решението по съществото на спора във вр. с чл. 235, ал. 2 ГПК.
По поставените правни въпроси са представени решения на ВКС по гр. дело № 177/2012 г., трето г. о.; гр. дело № 1857/2010 г., четвърто г. о.; гр. дело № 166/2011 г., четвърто г. о.; гр. дело № 1733/2010 г., четвърто г. о.; гр. дело № 1321/2009г.,четвърто г. о.; гр. дело № 1783/2009г., четвърто г. о.; т. д. № 3/2009 г., първо т. о. – всички постановени по реда на чл. 290 ГПК имащи задължителен характер. Според посочената практика въззивният съд като съд по съществото на спора в решаващата си дейност е длъжен да основе решението си на приетите за установени обстоятелства, от което следва и задължението му да ги обсъди в решаваща за изхода на спора насока. В мотивите на решението съдът трябва да обсъди доказателствата за всички правно-релевантни факти и да посочи, кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Когато правно релевантните факти се установяват със свидетелски показания, съдът взема предвид начина, по който свидетелите са узнали тези факти (присъствали са на осъществяването им, имат впечатления от други факти, по които може да се съди за правнорелевантните, узнали са правнорелевантните факти от трети лица или от някоя от страните по делото), както и способността и желанието на свидетелите вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизваждат в показанията. Суверенно право на решаващия съд е да даде вяра на едни или други доказателства, стига да изложи съображения, защо кредитира едни доказателства, а други не. Съдът обсъжда също и всички искания и възражения на страните, които се основават на установените факти, както и доводите на страните, които имат значение за решението по делото.
По въпроса за приложното поле на чл. 190, ал. 2 ГПК и чл. 161 ГПК ответникът [фирма] представя решение по гр. дело № 590/2010 г., трето г. о., ВКС постановено по реда на чл. 290 ГПК, според което съдът задължава противната страна на основание чл. 190, ал. 1 ГПК да представи намиращ се у нея документ, след което изяснява значението му за спора. За да приложи последиците на чл. 161 ГПК и да приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на допуснати доказателства, при спор между страните относно наличието на документа, трябва да има данни по делото, че документът наистина съществува. Представено е й решение по гр. дело № 405/2011 г., четвърто г. о. ВКС, с което е прието, че в тежест на работника е да установи завишаването на месечната продължителност на работното време, за което са допустими всички доказателствени средства в това число и свидетелски. Н. на писмен отчет за положен извънреден труд от работодателя не прехвърля доказателствената тежест върху него, но липсата на подобна отчетност сама по себе си не доказва, че няма извършена работа в някоя от хипотезите на чл. 143, ал. 1 КТ. Въпрос на конкретна преценка, с оглед становищата на страните, доводите им и събраните по делото доказателства е установяването или не на положен извънреден труд. В тежест на работодателя е да докаже заплащането на извънредния труд, ако такъв в действителност е положен, като са допустими писмени доказателства и експертизи.
С обжалваното решение спорът е разгледан по същество. При изясняването му съдът се е ръководил от залегналите в цитираната съдебна практика принципи за установяване на обективната истина и действителните отношения между страните. Съдът е обсъдил всички релевантни за спорното право доказателства, без оглед от коя страна са въведени по делото, върху които е изградил собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, различни от тези на първата инстанция, отразени в диспозитива на решението.
Съдът е уважил иска по чл. 128 КТ в предявения размер. Приел е за безспорно, че за исковия период ищецът е полагал труд, работната сила е приета от страна на ответника без забележки, липсват доказателства за плащане или за погасяване на вземането за трудово възнаграждение в договорения с анекс № 2 от 01.01.2011 г. обем, поради което ответникът дължи разликата между договореното и изплатено на ищеца трудово възнаграждение за исковия период възлизаща на сумата 10 781,91 лв. Съдът е обсъдил довода на ответника за липса на представителна власт на лицето подписало анекса от 01.01.2011 г., с който е увеличен размера на трудовото възнаграждение като е приел, че същият е без правна стойност, щом самият работодател по – късно е предложил намаляване на заплатата на ищеца с анекс от 01.03.2011 г. Този извод се оспорва от [фирма]. Поддържа, че потвърждаването следва да бъде изрично и конкретно в писмена форма, изразяващо съгласие за изплащане на увеличеното трудово възнаграждение. В тази връзка поставя въпроса за приложението на чл. 42, ал. 2 ЗЗД,
Настоящият съдебен състав намира, че с анекса от 01.03.2011 г. за намаляване на трудовото възнаграждение подписан от упълномощен представител на работодателя, същият е потвърдил анекса от 01.01.2011 г. подписан от негов представител без представителна власт, с което е признал, че от този акт са възникнали задължения за него, които са му противопоставими. Довода на жалбоподателя, че с анекса от 01.03.2011 г. работодателят бил изразил несъгласие с увеличеното трудовото възнаграждение по анекса от 01.01.2011 г. е несъстоятелен, предвид извършените от работодателя плащания на служителя по анекса, предхождащи предложението за намаляване на трудовото възнаграждение с анекс от 01.03.2011г. Представената от жалбоподателя съдебната практика по гр. дело № 741/2010 г. на ВКС дава отговор на правен въпрос при фактическа обстановка и предмет на спора различни от разрешения с обжалваното решение, което изключва възможност за аналогия при разрешаването на правния въпрос.
С обжалваното решение е уважен иска за заплащане на положен от ищеца извънреден труд в размер на 33921,37 лв. по заключение на съдебно- икономическа експертиза. Съдът се е позовал на показанията на разпитани по делото свидетели с преки впечатления за полаган от ищеца извънреден труд на двата ръководени от него обекта, отчел е липсата на данни за заинтересованост и пристрастие при депозиране на показанията, които поради липса на водена от работодателя документация за извънреден труд обсъдил във връзка с разменена по електронен път кореспонденция между страните и приложени форми за извънреден труд и във връзка с разпоредбите на чл. 190 ГПК и чл. 161 ГПК е приел за доказан спорния по делото факт, че ищецът е полагал извънреден труд.
Този извод се оспорва в изложението на работодателя, който поставя въпросите – относно приложното поле на разпоредбата на чл. 190, ал. 2 ГПК вр. чл. 161 ГПК; относно обсъждането и преценката на свидетелските показания, способите на доказване на положен извънреден труд и възможността за разместване на доказателствената тежест при липса на отчетност при работодателя за извънреден труд. Поддържа, че с обжалваното решение въпросите са разрешени в противоречие с представена съдебна практика – решения по гр. дело № 590/2010 г., трето г. о. ВКС; по гр. дело № 405/2011 г. ВКС, четвърто г. о.; по гр. дело № 1783/2009 г. ВКС, четвърто г. о.; тър. дело № 3/2009 г. ВКС, първо т. о.; гр. дело № 756/2010 г. ВКС, първо г. о. – всички постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Според посочената съдебна практика, неводенето на писмен отчет за положен извънреден труд от работодателя само по себе си не доказва, че няма извършена работа в някоя от хипотезите на чл. 143, ал. 1 КТ и не прехвърля доказателствената тежест върху работодателя за установяване на завишаването на месечната продължителност на работното време. Тежестта на доказване остава в тежест на работника, като са допустими всички доказателствени средства. Когато правнорелевантни факти се установяват със свидетелски показания, съдът взема предвид начина, по който свидетелите са узнали тези факти, както и способността и желанието на свидетелите вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизвеждат в показанията си.
По приложението на чл. 190 ГПК и чл. 161 ГПК е прието, съдът задължава противната страна на основание чл. 190, ал. 1 ГПК да представи намиращ се у нея документ, след изясняване значението му за спора, но за да приложи последиците на чл. 161 ГПК и да приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събирането им, при спор между страните относно наличието на документа, трябва да има данни по делото, че документът наистина съществува.
Изводите на съда за доказаност на иска за положен извънреден труд са изведени в съответствие с посочената съдебна практика. Действително съдът се е позовал на чл. 190 ГПК и чл. 161 ГПК, доколкото работодателят не е водил отчет на полагания извънреден труд, но уважаването на иска не почива на доказателствени изводи преценени по чл. 161 ГПК, а на извършена съвкупна преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства. В мотивите съдът не е извършил подробен анализ на всеки един от разпитаните по делото свидетели, но е отразил съществените характеристики на показанията – свидетелите са с преки и непосредствени впечатления за полагания извънреден труд като система на работа на двата обекта по изграждане на фотоволтаичните централи, извършена е оценка на показанията при излагането на фактите от значение за спора като добросъвестно депозирани при липсва на изразена пристрастност и заинтересованост, което дава основание да се приеме, че вътрешното убеждение на съда за доказаност на иска се е осъществило при липса на процесуални нарушения.
В изложението за допускане на касационно обжалване [фирма] е поставил въпроса относно приложението на чл. 271 КТ, свързан с неуважено възражение за прихващане с вземане на работодателя в размер на 7477,62 лв. изплатено поради счетоводни грешки трудово възнаграждение на ищеца от вземането на ищеца по чл. 128 КТ.
С обжалваното решение съдът е приел, че счетоводните грешки при изчисляване на платеното на ищеца трудово възнаграждение не могат да се отнесат в негова тежест. Получавайки възнаграждението ищецът е бил добросъвестен по смисъла на чл. 271 КТ, а работодателят има регресно право против съответните длъжностни лица.
Съгласно чл. 271, ал. 1 КТ работникът или служителят не е длъжен да връща сумите за трудово възнаграждение и обезщетение по трудово правоотношение, които е получил добросъвестно. Предпоставка за прилагане на закрилата по чл. 271, ал. 1 КТ е добросъвестността на работника или служителя при получаване на трудовото възнаграждение или обезщетение, като е достатъчно той да не е знаел, че няма право да получи плащането, т. е. добросъвестността му се предполага до установява на противното – доказване на негово знание относно липсата на основание за получаване на сумата (чл. 8, ал. 2 КТ). В тежест на работодателя е до обори тази презумция, което не е сторено по делото. В този смисъл решение по гр. дело № 271/2010 г. на ВКС, трето г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, имащо задължителен характер. Приетото с обжалваното решение не влиза в противоречие с посочената практика.
Предвид изложеното по поставените правни въпроси от жалбоподателя [фирма] и по процесуалноправния въпрос на жалбоподателя И. Н. И. относно приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК не се установя основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По материалноправните въпроси на И. Н. И. относно фактическия състав на основанието за прекратяване на трудовото правоотношение при намаляване обема на работата по чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ и следва ли съдът да извърши съдебен контрол на фактите мотивирали работодателят да приеме, че уволненият служител се е справил с работата по – незадоволително от предпочетените да останат на работа с оглед разпоредбата на чл. 329 КТ приложението на чл. 329 КТ.
Според установената съдебна практика по приложението на чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ, намаляването на обема на работа се отнася не към дейността на предприятието изобщо, а към конкретна дейност, реализирана чрез дадена трудова функция. Трябва да е намаляла работата, която се изпълнява от работника или служителя с тази трудова функция и да съществува обективна връзка между намалението и необходимостта работодателят да реорганизира работния процес – било като преустрои дейността, за която е намаляла работата, като съкрати щата, или като разпредели трудовата функция, за която работата е намаляла между други работници и служители в предприятието. Тъй като работодателят носи тежестта да установи законността на уволнението, той носи доказателствената тежест й по отношение на факта за наличието на връзка между намаления обем на работата и трудовата функция на уволнения работник или служител. Ако връзката е налице и работодателят не е бил длъжен да извърши подбор, правото за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение е законно упражнено и уволнението не подлежи на отмяна. В този смисъл са решенията по гр. дело № 1661/2010 г., ВКС, четвърто г. о.; по гр. дело № 1819/2010 г., ВКС, четвърто г. о.; по гр. дело № 90/2010 г. ВКС, трето г. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Прието е с обжалваното решение, че с изграждане на обектите в [населено място] и С., обстоятелство установено от съдебно- техническа експертиза и неоспорено от ищеца, който е бил технически ръководител на двата обекта, с оглед предмета на дейност на търговското дружеството по изграждане, поддръжка и продажба на соларни източници на енергия, е настъпило свиване в обема на дейност на дружеството, респ. с изграждането на двете фотоволтоични електроцентрали е намаляла и работата, която е изпълнявал ищецът по трудова функция за заеманата от него длъжност „технически ръководител” на обектите, т. е. с приключването на строително – монтажните работи е намаляла работата, която е изпълнявал ищецът с посочената трудова функция и в ангажиментите на дружеството е останало само техническата им поддръжка. Установено е наличието на връзка между намаленият обем на работата и трудовата функция на уволненото лице, което е дало основание на съда, в съответствие с посочената съдебна практика да приеме, че е осъществен фактическия състав на приложеното от работодателя основание по чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ за прекратяване на трудовото правоотношение – намаляване обема на работата.
Относно приложението на чл. 329 КТ и задължението на съда да провери преценката на работодателя при извършения подбор, кой от работниците притежава по-висока квалификация и работи по-добре.
Ищецът е заемал длъжността „технически ръководител” на двата обекта, която по щатно разписание е била единствена, поради което работодателят не е бил длъжен да извършва подбор, но след като такъв е направен и оспорен с исковата молба, съдът е длъжен да извърши съдебен контрол на извършения подбор. С обжалваното решение са изложени съображения (макар и лаконични) за законност на извършения подбор, от което следва, че съдът е извършил проверка на подбора и извода му за законност съответства на обективното съдържание на доказателствата по делото.
По въпроса дали липсата на индивидуализиращи белези относно лицето отправило предизвестието и подписало заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение води до незаконосъобразност на уволнението поради неспазване на формата или на условията за формиране волеизявлението на работодателя, следва да се посочи, че такава липса сама по себе си не води до незаконност на заповедта за уволнение. В конкретния случай в отговора на работодателя по чл. 131 ГПК е посочено, че заповедта за уволнението, респ. предизвестието за уволнение са подписани от лице упълномощено от изпълнителния директор, за което е представено и пълномощно за делегирана работодателства власт. Тези твърдения не са били оспорени от ищеца, поради което следва, че заповедта не страда от пороци съдържащи се в поставения правен въпрос.
Предвид изложеното по поставените правни въпроси от И. Н. И. следва да се приеме, че не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Касационната жалба на [фирма] против решението в частта, с която е уважен иска по чл. 224, ал. 1 КТ за сумата 370,95 лв. е процесуално недопустима на основание чл. 280, ал. 2 ГПК и не подлежи на разглеждане.
С оглед изхода на делото разноските остават в тежест на страните както са направени.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 388 от 30.07.2013 г. по в. гр. дело № 876/2013 г. на Великотърновски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на [фирма] против въззивно решение№ 388 от 30.07.2013 г. по в. гр. дело № 876/2013 г. на Великотърновски окръжен съд в частта, с която е уважен иска по чл. 224, ал. 1 КТ за сумата 370, 95 лв.
Определението в тази част може да се обжалва в едноседмичен срок от получаване на препис до страната пред друг тричленен състав на ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ