О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 603
гр. София,30.10. 2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми октомври две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като изслуша докладваното от съдия Б. ч. гр. д. № 4376/2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба от 10.07.2015 г. на М. К. Т. против определение № 405 от 18.06.2015 г., постановено по гр. д. № 284/2015 г. на Апелативен съд, [населено място].
Подадена е и молба вх. № 4796 от 23.07.2015 г., с която частният жалбоподател иска да му се възстановят като недължимо платени държавни такси за образуване и водене на настоящото производство, както и първоинстанционното и въззивното производство.
Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Върховният касационен съд допуска касационното обжалване на тези определения когато са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване на въззивното определение съдът взе предвид следното:
С обжалваното по настоящото производство определение е оставено в сила прекратително определение № 1742 от 22.05.2015 г. по гр. д. № 1266/2015 г. на Окръжен съд, [населено място], с което е върната като процесуално недопустима искова молба от 17.04.2015 г. на М. К. Т. против Върховния касационен съд за осъждане на ответника да му заплати сумата от 20 000 лв., ведно със законната лихва, съставляваща обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди.
Недоволен ищецът М. К. Т. подава частна касационна жалба, предмет на настоящото производство, в която се правят оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска отмяната му. Излагат се подробни доводи, че определението е постановено в противоречие с Конституцията на РБ, Е., както и с Общностното право на ЕС.
Отделно от това касаторът подържа, че частната касационна жалба следва да бъде разгледана по същество без да са налице специалните предпоставки по чл. 274, ал. 3 ГПК вр. чл. 284 ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като въззивното определение подлежи на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК, а не по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Въпреки това в изпълнение изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частния жалбоподател е приложил изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, в което е извел следните въпроси, с които обосновава основанията за допускане до касация на обжалваното въззивно определение:
„Длъжен ли е съдът да съобрази и да приложи директно Общностното право – Д., от който пряко произтичат задължения за Република България като страна – членка, като пряко приложимо право, с директен ефект, въпреки изричното ми позоваване и основание, с оглед отговорността на ВКС на РБ за компенсаторно обезщетение за вреди, от нарушаване на принципа за справедливост, което е изрично въведено от мен в исковата ми молба?”
„Допустим ли е иск за извъндоговорната отговорност на национален съд, основан на принципа за лоялно сътрудничество на България, като страна – членка, по чл. 4&3, ал. 2 Д., като специална форма за реализиране на тази отговорност на българската държава, от нарушение на Общностното право?”
„По кой процесуален ред следва да се реализира отговорността на съда, като процесуален субституент на Държавата, за нарушение на Общностното право: – по общия исков ред, на основание деликтната отговорност по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД, по специалния ред на З. или по друг ред?”
„Допустим ли е иск, предявен срещу национален съд, в качеството му на процесуален субституент на Държавата, който да може да носи отговорност за вреди, от нарушаване на правото на ЕС и принципа за справедливост, при осъществяване на правосъдната си функция?”
„Принципът на служебното начало, дефиниран в разпоредбата на чл. 7 ГПК, намира ли приложение при изясняването на въпроса за допустимостта на спора, основан върху принципите на правото на ЕС?
„В съответствие с правозащитната си функция, съдът длъжен ли е да разреши въпроса по допустимостта на спора, като изходи от правния интерес на ищеца, щом служебно е обвързан от спазването му, като абсолютна процесуална предпоставка?”
„Длъжен ли е съдът да се произнесе със съдебния си акт, въз основа на предметния обхват на искането за защита и съдействие, в съответствие с диспозитивното начало в процеса?”
„Допустимостта на предявените искове в гражданското съдопроизводство и тяхното разглеждане по същество, следва ли да бъде основано върху принципа на справедливост, щом той определя изхода на спорното право по приложението на ЕС – чл. 4, &3, ал. 2 Д. пред компетентния съд?”
„Длъжна ли е ищцовата страна, щом в исковата молба прави твърдение за нарушение на ВКС на изискването за справедливост, с допустимите от закона доказателствени средства да докаже това свое твърдение?”
„При упражняване на правомощията си по воденето на процеса за правилното разрешаване на предварителния въпрос за подсъдността на спора, следва ли въззивният съд да ги осъществи по такъв начин, че да осигури изпълнение на конституционното си задължение за установяване на истината, съгласно разпоредбата на чл.121, ал.2 Конституцията на РБ?”
„Длъжен ли съдът при разрешаване на въпроса за допустимостта на предявените искове, основани на върховенството на Общностното право, и задължението на Р. България, като страна членка, да поправи вредите от нарушаване на правото на ЕС, служебно да следи за правния интерес на ищеца?”
„Допустимо и приемливо ли е от правна страна и изискването на закона за почтеност и отговорност – чл. 4, ал. 1 К., административния ръководител на гр. отделение на Апелативен съд, при избора за определяне на съдия – докладчик по дело, на принципа на случайния подбор чрез електронно разпределение на делата, съобразно тяхното постъпване, залегнал в чл. 9, ал. 1 ЗСВ, да изземе неразпределено нему дело с Протокол за избор на съдия – докладчик, за да го докладва, по причини: че имал най – малко разпределени му дела, че има отвод на съдиите от търговска колегия на АпС, без такива въобще да има направени и приложени към делото?”
„Извършеното процесуално действие на разпределящият делата административен ръководител, компроментира ли обективността на упражненото съдопроизводство, щом то представлява уродлива негова форма, и нарушава законността, като поражда основателни съмнения в непредубедеността на съдията – докладчик?”
„Н. изпълнение на правозащитната функция във връзка с извършване на неслучаен подбор, в нарушение на чл. 9, ал. 1 ЗСВ, подрива ли принципа за почтеност и отговорност, щом обезценява общовалидните му човешки ценности и праволегитимността на правозащитната цел на съда, като презумция за нейната укоримост?”
По отношение релевираното възражение за разглеждане жалбата по реда на чл. 274, ал. 2 вместо по ред на на чл. 274, ал. 3, изр. 1 ГПК съдът намира, че същото за неоснователно. Съгласно чл. 274, ал. 2, изр. 1 – во ГПК определенията, с които се прегражда по нататъшното развитие на делото, когато са постановени от въззивна инстанция за първи път подлежат на обжалване пред ВКС без да са налице специалните условия за допускане до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК, защото чрез обжалването ще се осигури двуинстанционно разглеждане на процесуалния въпрос. Тогава когато обаче въззивният съд остави в сила прекратително първоинстанционно определение, неговият акт подлежи на касационно обжалване и в тази хипотеза подадената частната жалба има характер на касационна и като такава трябва да отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Настоящият съдебен състав намира, че независимо от процесуалната допустимост на жалбата, за да бъде разгледана по същество, следва да са удовлетворени допълнителните изисквания на закона, регламентирани в чл. 280, ал. 1 ГПК, а това означава касаторът да е формулирал такъв материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да касае конкретния правен спор, да е бил предмет на разглеждане в обжалваното въззивно определение и неговото разрешаване да е обусловило изхода на делото. В случая изведените от частния жалбоподател правени въпроси не отговарят на горепосочените характеристики, тъй като не са включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на частната въззивна жалба, и не са обусловили правната воля на апелативния съд, обективирана в обжалваното определение.
Решаващите мотиви на съда са били, че за да се установи неправомерно поведение от страна на ответника по делото в лицето на ВКС е нужно да се провери законосъобразността на определение № 202 от 19.04.2015 г., постановено по гр. д. № 740/2009 г. на ВКС, с което не е допусната касационна проверка на въззивно решение № 226 от 30.05.2009 г. на Варненския окръжен съд, което на практика означава пререшаване на приключил със сила на присъдено нещо правен спор. Правните въпроси изведени от частния жалбоподател не се отнасят до тези решаващи изводи на въззивният съд, поради което обжалваното определение не следва да се допусне до касационен контрол.
По отношение молбата за възстановяване на недължимо платени държавни такси, съдът намира, че е компетентен да се произнесе единствено по искането за връщане на държавната такса от 15 лв. за настоящото производство. Молбата в тази й част обаче е неоснователна. Доводите на касатора, че нормата на чл. 9а, ал. 2 З. дерогира правилото на чл. 19 от Тарифата за държавните такси не могат да бъдат споделени, тъй като в ал. 1 и ал. 2 на чл. 9а З. е направено разграничение между таксите и разноските за това специално производство. По принцип държавните такси се обхващат от понятието разноски по делото, но в това производство законодателят е уредил по различен начин техния режим. В чл. 9а, ал. 1 З. се говори за проста държавна такса за разглеждане делото по същество, но в същата разпоредба липсва правило, което да урежда държавната такса, дължима за частните производства, развили се по повод иск по З., което означава, че в случая следва да се приложи общото правило на чл. 19 от Тарифата.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване определение № 405 от 18.06.2015 г., постановено по гр. д. № 284/2015 г. на Апелативен съд – [населено място].
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подадената от М. К. Т. молба вх. № 4796 от 23.07.2015 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: