4
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 360
С., 6.04.2016 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 30 март две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 1277/2016 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Софийска градска прокуратура против въззивно решение № 8888 от 23.12.2015г. по в. гр. дело № 12881/2015г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 06.07.2015г. по гр. дело № 1461/2015г. на Софийски районен съд, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на М. Л. Д. сумата 11 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 215, ал. 1 НК – вещно укривателство и в извършване на престъпление по чл. 345 НК, вр. 20, ал. 2 НК, вр. чл. 20, ал. 1 НК – служене с контролни знаци – немски транзитни номера, за които е оправдан с влязла в сила присъда постановена по н.о.х.д. № 15110/2007г. на Софийски районен съд, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 24.11.2009г. до окончателно изплащане на задължението.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя правния въпрос за приложението на принципа за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди и неговото съдържание, респ. механизма по който се овъзмездямат вредите като поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, както и че с обжалваното решение е разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС – Постановление № 4/68г. на Пленума на ВС и решение по гр. дело № 2800/2005г., четвърто г. о., ВКС, което не се представя.
Ответникът М. Л. Д. не е представил писмен отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение по разгледан иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 З. намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Поставеният в изложението материалноправен въпрос е включен в предмета на делото, обуславя решаващите правни изводи за основателността на иска в уважения размер, но с обжалваното решение не е разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика на Върховния касационен съд, включително посочената от жалбоподателя.
Жалбоподателят се позовава на Постановление на Пленума на ВС № 4/23.12.1968г., като задължителна съдебна практика относима към прилагане на критерия за справедливост, при определяне размера на неимуществените вреди причинени от деликт, какъвто характер има и отговорността на държавата за вреди причинени от незаконни действия на правозащитните органи. Отношение към поставения правен въпрос има и съдебната практика установена с Тълкувателно решение № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС.
Според посочената съдебна практика, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочат конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди.
На обезщетение подлежат неимуществени вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерии за справедливост. Справедливостта като критерии за определяне паричния еквивалент на моралните вреди включва конкретни факти, които за всеки отделен случай са различни. В този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие.
При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът не се е отклонил от посочената съдебна практика.
Принципът за справедливост по чл. 52 ЗЗД е приложен в съответствие с приетото в посочените решения. Съдът е съобразил всички правно – релевантни за спора факти, обсъдил е събраните по делото доказателства и е определил обезщетение само за тези морални вреди, за които е установено, че са в причинна връзка с проведеното спрямо ищеца наказателно преследване в двете му фази-досъдебно и съдебно наказателно производство.
Размерът на обезщетението не е завишен.
Съдът е репарирал вредите причинени от конкретно повдигнатото обвинение в извършване на две престъпления, за които ищецът е бил оправдан, като е отчел, как създалата се стресовата ситуация субективно е понесена от ищеца, респ. как се е отразила в личните му, семейни, обществени и трудовоправни отношения. При определяне размера на обезщетението за понесените морални вреди е съобразена продължителността на воденото наказателно преследване, продължило осем години, тежестта на обвиненията в извършване на престъпленията, определената мярка за неотклонение. Съдът е отчел, че повдигнатото обвинение се е отразило негативно върху личните и семейни отношения на ищеца, който в периода на проведеното наказателно преследване се разделил с майката на децата си, която не желаела да живее с обвиняем и с децата, ищецът загубил работата си, попаднал в социална изолация, отслабнал, чувствал се стресиран, подтиснат, уморен, несигурен – житейски проблеми в причинна зависимост от проведеното спрямо него наказателно разследване.
С обжалваното решение паричният еквивалент на понесените от ищеца морални вреди е определен, след преценка на конкретни факти и обстоятелства и начина, по който увреденото лице лично е понесло вредата. В този смисъл критерият за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, не е приложен абстрактно. След като размерът на обезщетението е обусловен от конкретните факти и обстоятелства, които за всеки отделен случай са различни, конкретната сума не е признак, по който може да се изведе противоречие на обжалваното решение с цитирана от жалбоподателя съдебна практиката на Върховния касационен съд, установена по реда на чл. 290 ГПК.
Изложеното дава основание да се приеме, че поставеният правен въпрос с обжалваното решение е разрешен в съответствие със задължителната съдебна практика на ВКС, която установява механизма, по който се определя обезщетението за вреди от непозволено увреждане. Това изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като основание за допускане на касационно обжалване.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 8888 от 23.12.2015г. по в. гр. дело № 12881/2015г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ