1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1081
С., 4.10. 2011 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети септември, през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 419 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Г. В. Г. от [населено място], чрез пълномощника си адв. А. Г. от АК-Б., против въззивно решение № 885 от 18.11.2010 г., постановено по в.гр.д. № 457 по описа за 2010 г. на Софийския апелативен съд, с което като е потвърдено решение № 102 от 24.10.2008 г., постановено по гр.д. № 702/2000 г. на Софийски градски съд, І ГО, 3 с-в, са отхвърлени предявените от Г. В. Г. срещу [фирма], [населено място], искове за заплащане на сумата от 6 000 щ.д., представляваща неизпълнено задължение по договор за правна помощ, на основание чл. 32, ал. 1 ЗА/отм./ и вземане по договор за услуга с правно основание чл. 79, вр. с чл. 9 ЗЗД, както и лихва за забава, за периода от 06.03.1998 г. до окончателното плащане, на основание чл. 86 ЗЗД.
К. поддържа, че въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените искове е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Към касационната жалба е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което касаторът бланкетно сочи като основания за допускане на касационното обжалване хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата, както и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Не е представена нито задължителна съдебна практика, нито влезли в сила решения за противоречиво разрешаване на конкретни правни въпроси, обусловили изхода на спора, за да се обосноват основанията за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. С касационната жалба се иска на основание чл. 270 ГПК да се прогласи нищожността на определение от 26.06.2001 г. по гр.д. № 1954/1999 г. на СРС, 25 с-в и потвърдилото го въззивното определение по ч.гр.д. № 157/2000 г. на СГС, ІІ-В отделение, които не са предмет на настоящото касационно производство, като в тази връзка са приложени постановени определения между същите страни, по реда на чл. 250 ГПК/отм./ от 15.05.1999 г. по гр.д. № 1954/1999 г. на СРС, 25 с-в, въззивно определение № 293 от 22.03.2000 г. на СГС, ІV-Б отд., както и въззивно определение от 04.02.2002 г. по ч.гр.д. № 157/2002 г. на СГС, ІІ-В отделение. Направеното искане за нищожност на посочените по-горе определения на основание чл. 270 ГПК не подлежи на разглеждане от касационния съд, тъй като не е предмет на касационното обжалване.
Ответникът по касационната жалба, [фирма] [населено място], представлявано от изпълнителния директор А. Х., чрез процесуалния си представител юриск. Р., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата като неоснователна, като изразява становище за липсата на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и за недопустимост на искането за прогласяване нищожността на постановени определения по реда на чл. 270 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд по иск с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 280 и сл. ЗЗД, с цена над 5 000 лв. и е депозирана в срока по чл. 283 ГПК.
Обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо.
За да постанови решението си, с което са отхвърлени предявените искове като неоснователни, въззивният съд е приел, че между страните на 30.01.1996 г. е бил сключен договор за правна помощ и защита по дела на ответното дружество с уговорено възнаграждение за ищеца довереник в размер на 20 000 неденоминирани лева, като в т. 10 от сключения между страните анекс от същата дата е предвидено, че на ищеца-довереник ще му бъде изплатено и възнаграждение в размер на 5% от събраните от него суми, постъпили в брой или по сметка на доверителя и тъй като по делото не е установено, че такива суми са постъпили в ответното дружество, то и на ищеца не се дължи заплащането на това уговорено в анекса възнаграждение. Съдът е приел, че действително първоинстанционният съд не се е произнесъл по иска на ищеца в увеличения му размер, а по първоначално предявения, но този пропуск не може да бъде отстранен по реда на въззивното обжалване, а по реда на чл. 193 ГПК/отм./ за допълване на решението с молба до първоинстанционния съд. Приел е също така, че предявеният иск е осъдителен, какъвто е и петитума на исковата молба, а не е положително установителен по чл. 252 ГПК/отм./, тъй като в случая не е налице висящо производство по принудително изпълнение, което да е спряно по реда на чл. 250 ГПК/отм./.
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е основополагащ за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. В конкретния случай като основание за допускане до касация на въззивното решение бланкетно се сочат и трите хипотези на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Във връзка със заявените основания за допускане до касация настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че в случая не е налице критерият за селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1 ГПК като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Това е така, тъй като разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. В случая неконкретизирането от страна на касатора на правен въпрос от материално и/или процесуално естество, по който се е произнесъл въззивния съд и който да е от значение за изхода на спора, не дава възможност на настоящата инстанция да извърши преценката за наличие на законово определените предпоставки за допускане до касационно обжалване. К. съд не може от данните по делото да изведе правния въпрос от значение на изхода на спора, без да упражни служебното начало във вреда на другата страна/ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. След като липсва изведен правен въпрос, който да определя рамките, в които Върховният касационен съд селектира касационните жалби съобразно критериите на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК по допускане на касационно обжалване, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Релевираните в касационната жалба твърдения за неправилни изводи на въззивния съд при преценка на доказателствения материал, биха обосновали евентуалното касиране на обжалваното решение като неправилно, поради необоснованост по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след като същото бъде допуснато до касационен контрол, какъвто не е настоящият случай. Във връзка с направеното възражение за неправилна квалификация на спорното право, съдът намира, че същото е неоснователно, тъй като правилно въззивният съд е приел, че предявените искове са с правно основание по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за реално изпълнение на задължение за заплащане на възнаграждение по договор за поръчка и по чл. 86 ЗЗД за обезщетение за забавено плащане на това възнаграждение.
Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК – разрешен от въззивния съд правен въпрос, обусловил изхода на спора, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, което в случая е заявено бланкетно. Такова основание би било налице, ако произнасянето на съда по поставените въпроси би допринесло за развитие на правната наука, ако представлява нов принос в прилагането на закона, ако е свързано с тълкуване на закона – на неясни и непълни правни норми, с цел еднаквото им и безпротиворечиво прилагане от съдилищата, какъвто не е настоящия случай. Твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необосноваността му, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, а не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото пред настоящата инстанция на ответника по жалбата не следва да се присъдят разноски за настоящото производство, тъй като такива не са поискани, а и липсват данни да са направени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 885 от 18.11.2010 г., постановено по в.гр.д. № 457 по описа за 2010 г. на Софийския апелативен съд, по касационната жалба с вх. № 164/10.01.2011 г. на Г. В. Г. от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: