1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 9
С., 5.01. 2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на трети януари, през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 668 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпили са касационни жалби от [фирма] [населено място], чрез пълномощника си адв. Х. М. от АК-С. и от Р. К. Чобанска от [населено място], чрез пълномощника си адв. М. Х. от АК-П., против въззивно решение № 19 от 24.01.2011 г., постановено по в.гр.д. № 836/2010 г. на Пернишкия окръжен съд, с което като е отменено решение № 392 от 19.06.2010 г. на Пернишкия районен съд, постановено по гр.д. № 5096/2009 г., в частта му, с която е уважен предявеният от Р. К. Чобанска срещу [фирма], иск с правно основание чл. 200, ал. 1, КТ, за сумата от 5 000 лв., представляваща разликата между присъденото обезщетение за неимуществени вреди в резултат на трудова злополука на 03.01.2008 г. в размер на 20 000 лв. и дължимите 15 000 лв. и в тази част искът е отхвърлен, като в останалата му част първоинстанционното решение е оставено в сила.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът [фирма] поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което е уважен предявеният срещу него иск с правно основание чл. 200 КТ в размер на 15 000 лв., съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Изведените въпроси са: приложението на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, както и следва ли да бъде намалена отговорността по чл. 201, ал. 1 КТ на работодателя, когато пострадалият при трудовата злополука е проявил груба небрежност и за допустимите приспадания на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, съгласно нормата на чл. 200, ал. 3 ГПК. В подкрепа на твърденията си жалбоподателят е представил съдебни решения, както следва: решение от 06.12.2007 г. по кас.гр.д. № 238/2007 г., на САС, І състав, решение от 20.12.2007 г. по кас.гр.д. № 1126/2007 г. на САС, І състав, решение № 130 от 29.03.1990 г. по гр.д. № 32/1990 г. на ІV г.о. на ВС, решение № 1327 от 07.07.2004 г. по гр.д. № 2370/2002 г. на ІІІ г.о. на ВКС, определение № 390 от 20.04.2010 г. на ІІІ г.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 288 ГПК. Тъй като са посочени като съдебна практика решения на отделни състави на ВКС, а не задължителната му практика, която съгласно разрешението, дадено в т. 2 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/ВС, са постановленията на Пленума на Върховния съд, тълкувателните решения на ОСГТК на ВКС, както и решенията на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Затова незадължителната практика на Върховния касационен съд, доколкото е все пак противоречива, мястото й е в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, какъвто е настоящият случай. Представеното определение по чл. 288 ГПК не съставлява съдебна практика предвид приетото в т. 3 на цитираното ТР № 1/2010 г.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, инкорпорирано в касационната жалба касаторката Р. К. Чобанска поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от нея иск, съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е решаван противоречиво от съдилищата – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. И. въпрос, конкретизиран от настоящата инстанция, е за приложението на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди
В писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК касаторката Р. К. Чобанска оспорва жалбата на касатора [фирма] като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, а касаторът [фирма] не представя писмен отговор.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
К. жалби са срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 200 КТ, с обжалваем интерес над 5000 лв., поради което се явяват допустими. Същите са редовни като подадени в срока по чл. 283 ГПК.
За да уважи предявения иск с правно основание чл. 200 КТ в посочения размер, въззивният съд е приел, че по делото е установено, че пострадалият работник към момента на увреждането се е намирал в трудовоправни отношения с ответното дружество, че увреждането е причинено при изпълнение на трудовите й функции, злополуката е призната за трудова по надлежния ред, както и че в резултат на нея са настъпили неимуществени вреди за пострадалата, чието възмездяване с оглед заложения в чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост е в присъдения размер от 15 000 лв., със законните последици. Съдът е приел, че в случая ответното дружество, чиято е доказателствената тежест, не е доказало съпричиняване от страна на пострадалия работник, а именно, че същият е допринесъл за трудовата злополука проявявайки груба небрежност, за да бъде намалена отговорността му с оглед разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ, както и не е налице хипотезата на чл. 200, ал. 3 КТ.
Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от който зависи изхода на спора, който е решаван противоречиво от съдилищата.
В конкретния случай жалбоподателят работодател е посочил като такъв материалноправен въпрос, по който е следвало да се произнесе въззивния съд, а именно прилагането на разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ, относно съпричиняването на вредите, с оглед намаляването на имуществената отговорност на предприятието-работодател. Действително въззивният съд е приел, че с оглед събраните по делото доказателства, не са налице предпоставките за прилагане разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ, тъй като в доказателствена тежест на работодателя е установяването на такова съпричиняване, което в случая той не е сторил. Правилността или не на този извод на съда е основание за осъществяване на касационен контрол върху обжалваното решение на основание чл. 281, т. 3 ГПК, но той не обосновава твърдението, че този въпрос е решаван противоречиво от съдилищата.
Вторият материалноправен въпрос, обусловил изхода на спора, според жалбоподателите е определяне размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД, като не се обосновава в какво се състои противоречивото му разрешаване от съдилищата. Твърдението е, че в обжалваното решение размерът на обезщетението за неимуществени вреди е завишен/занижен и не отговаря на обществения критерий за справедливост, заложен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, както и на събраните по делото доказателства. В цитираните от жалбоподателя [фирма] решения на отделни състави, ВКС се е произнесъл по размера на обезщетението за неимуществени вреди, с оглед критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, съобразно установените обстоятелства и факти по конкретното дело. Безспорно е, че съдът е длъжен да съобрази всички конкретно установени обстоятелства, за да приложи точно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди от деликта/трудовата злополука/. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му досежно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване. Евентуалната необоснованост на тези изводи е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след като въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол. В допълнение към изложеното следва да се подчертае, че поради различието във фактите и обстоятелствата по всяко едно от делата, определените по тях размери на обезщетения не могат да бъдат критерий за определяне на обезщетението за причинени неимуществени вреди по настоящото дело, още повече, че в касационната жалба на касаторката Чобанска не е посочена и представена такава противоречива съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД.
В заключение следва да се отбележи, че поставените материалноправни въпроси относно приложението на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и следва ли да бъде намалена отговорността по чл. 201, ал. 1 КТ на работодателя, когато пострадалият при трудовата злополука е проявил груба небрежност, са значими за изхода на делото, но същите не са решавани противоречиво от съдилищата, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
По отношение на третия материалноправен въпрос на касатора работодател за допустимите приспадания на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, съгласно нормата на чл. 200, ал. 3 ГПК е налице задължителна съдебна практика, съдържаща се в решение № 741 от 30.12.2010 г. по гр.д. № 143/2010 г. на ІІІ г.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която задължението на работодателя е за пълна обезвреда като от неговото задължение не може да бъде приспадано друг вид задължение, което се дължи от друг орган и на друго основание, в какъвто аспект е и приетото в обжалваното въззивно решение, поради което по този въпрос не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
При този изход на спора пред настоящата инстанция направените от страните разноски за касационното производство остават в тяхна тежест.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 19 от 24.01.2011 г., постановено по в.гр.д. № 836/2010 г. на Пернишкия окръжен съд, по касационни жалби с вх. № 1287/01.03.2011 г. на [фирма] [населено място] и с вх. № 1342 от 02.03.2011 г. на Р. К. Чобанска от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: