1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50
С., 13.01. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети ноември, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 5469 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от А. А. А. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Д. М. от АК-В., против въззивно решение № 548 от 10.04.2014 г., постановено по в.гр.д. № 3119/2013 г. на Варненския окръжен съд, ГО, с което като е потвърдено решение № 2748 от 25.07.2013, постановено по гр.д. № 16626/2012 г. на Варненския районен съд, Х. с-в, е постановено на основание чл. 127 СК малолетното дете С. А. А., [дата на раждане] , да живее при своята майка С. Д. Я. в [населено място], предоставени са упражняването на родителските права спрямо него на майката, определен е режим на лични отношения на бащата А. А. А. от [населено място] с детето С. А. А., както следва: до навършване на четиригодишна възраст на детето бащата да го вижда и взема при себе си всяка втора и четвърта събота от месеца от 10,00 ч. до 18,00 ч., със задължението да го взема и връща от и до дома на майката, а също и през втория ден от коледните, новогодишните и великденски празници, както и десет дни през лятото, по време, което не съвпада с платения годишен отпуск на майката, а след навършване на четиригодишна възраст на детето, бащата ще може да го вижда и взема при себе си всяка втора и четвърта събота и неделя от месеца от 10,00 ч. в събота до 17,00 ч. в неделя с преспиване, а също и на втория ден от коледните, новогодишните и великденски празници, както и двадесет дни през лятото, по време, което не съвпада с платения годишен отпуск на майката. Бащата е осъден да заплаща месечна издръжка за детето в размер на 600 лв., считано от 14.11.2012 г., ведно със законните последици. В. решение е обжалвано изцяло като се релевират касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа, че с въззивното решение са разрешени правни въпроси от материално и процесуално естество от значение за изхода на спора, решени в противоречие с практиката на ВКС и чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставеният процесуалноправен въпрос е за задължението на съда по чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната взаимна логическа връзка, както и да прецени и обсъди всички възражения на страните, в частност може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди всички събрани по делото доказателства, за който твърди, че е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Поставените материалноправни въпроси са – кои обстоятелства следва да се преценяват при предоставяне упражняването на родителските права и определяне местоживеенето на детето; дали мерките на лични отношения на детето с родителя, който живее в друг град налагат виждането на детето задължително да се извърши на територията на местоживеенето на родителя, на когото са предоставени упражняването родителските права или мерките на лични отношения следва да бъдат съобразени с обстоятелството, че родителят на когото не са предоставени упражняването родителските права има право да води детето си в мястото, където живее и мерките следва да бъдат съобразени с това обстоятелство и следва ли при тази преценка приоритет да има интереса на детето; въз основа на какви критерии и обстоятелства следва да бъде определена необходимата месечна издръжка на детето и към кой момент се преценяват възможностите на родителите, както и може ли заплащането на издръжка да бъде възложено само на родителя, на когото не са предоставени упражняването родителските права и следва ли да се определи обща издръжка, която да се разпредели между двамата родители, за които твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС и разрешаването им е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – приложно поле за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Позовава се и представя съдебна практика, за която твърди, че не е съобразена от въззивния съд в обжалваното решение, а именно – Постановление № 1/ 12.11.1974 г. на Пленума на ВС, решение № 58 от 10.03.2011 г. по гр.д. № 829/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 802 от 23.02.2011 г. по гр.д. № 1783/2009 г. на ВКС, ІV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Ответницата по касационната жалба С. Д. Я. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Б. Б. от АК-В. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – неоценяеми искове по чл. 127 СК и оценяем за месечната издръжка на малолетно дете по чл. 142 и чл. 143 СК, с цена над 5 000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в едномесечния срок по чл. 283 ГПК.
В обжалваното решение съдът е приел, че са налице предпоставките за предоставяне на упражняването на родителските права по отношение на роденото от фактическото съжителство на страните дете С., тригодишна, на майката С. Я., което ще бъде в негов интерес, както и да се постанови детето да живее при нея на посочения в решението адрес. За да достигне до този извод, съдът е отчел, че майката се е установила да живее в [населено място], където и работи като същата притежава в пълна степен родителския капацитет, необходим за правилното възпитание на детето, както и за обезпечаване на грижите, необходими за изграждане на социалните му навици. Съдът е приел, че при определяне режима на лични отношения на родителя, който не упражнява непосредствено родителските права с детето следва да бъде съобразена разпоредбата на чл. 59, ал. 3 СК, която регламентира този обем и има задължителен характер. В случая обаче следва да бъде постановен по-ограничен режим на лични отношения на детето до навършване на четиригодишната му възраст с бащата, след което се определи обичайния режим на лични контакти. Приел е, че при този режим на лични контакти ще бъде дадена добра възможност и на бащата да може да изразява своите родителски чувства и обич към детето, да участва в грижите по неговото отглеждане, възпитание и развитие. В. съд е приел, че издръжката от 600 лв. месечно, която да заплаща бащата е съобразена с конкретните обстоятелства и закона/ чл. 142, ал. 2 СК/, както и с конкретните нужди на издържания/три годишно дете, което не посещава детско заведение/ и с възможностите на задължения родител, който макар и регистриран като безработен разполага със значителни доходи.
Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правни въпроси от материално и процесуално естество, с обжалваното решение не са разрешени в противоречие със съдебната практика на Върховния касационен съд, установена с визираното по-горе Постановление на Пленума на ВС, както и с решенията на ВКС, постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК. В случая в съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел, че интересът на детето следва да се преценява с оглед на следните обстоятелства: родителски качества; полагане грижи и умения за възпитание; подпомагане подготовката за придобиване на знания; трудови навици; морални качества на родителя; социално обкръжение и битови условия; възраст и пол на детето; привързаност между деца и родители и именно съобразно тези критерии е приел, че майката се явява родителят с по-добри възпитателски качества и на нея следва да бъде възложено упражняването на родителските права по отношение на ненавършилото пълнолетие дете, като на бащата се определи режим на лични отношения с детето, който до навършване на четиригодишната му възраст е по-ограничен, предвид неговата ниска възраст, след което е определен обичайния режим на лични контакти, като съдът е приел, че такъв режим на лични контакти в случая е подходящ и е в интерес на детето, който е водещ в случая, тъй като по този начин детето ще има възможност да изгради и запази в максимална степен връзка и с баща си, а последният ще има възможност да полага непосредствени грижи за него. Доводите за неправилна преценка интереса на детето с оглед на тези обстоятелства са относими към правилността на въззивното решение по см. на чл. 281, т. 3 ГПК, по която касационната инстанция се произнася само ако жалбата бъде допусната за разглеждане по същество. Преценката за достъп до касационно обжалване се основава на съответствието с критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК, а не с обсъждане на конкретните основания за порочност на обжалваното въззивно решение. В тази връзка и поставеният от жалбоподателя материалноправен въпрос – въз основа на какви критерии и обстоятелства следва да бъде определена необходимата месечна издръжка на детето, е от значение за изхода на делото по този иск, но той също е относим към правилността на въззивното решение, по която касационната инстанция се произнася, ако жалбата бъде допусната до касационен контрол. Освен това разрешаването на този въпрос не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, тъй като по него е налице установена задължителна съдебна практика, която в случая е съобразена от въззивния съд в обжалваното решение. Това е така, тъй като според задължителна съдебна практика на ВКС, установена с Постановленията на Пленума на ВС № 5/16.11.1970 г. и № 5/31.11.1981 г. се приема, че нуждите на лицата, които имат право на издръжка, се определят съобразно с обикновените условия на живот за тях, като се вземат предвид възрастта, образованието и другите обстоятелства, които са от значение за конкретния случай, а възможностите на лицата, които дължат издръжка се определят от техните доходи, имотното им състояние и квалификация. Двамата родители дължат издръжка на своите ненавършили пълнолетие деца съобразно с възможностите на всеки от тях поотделно, като се вземат предвид и грижите на родителя, при когото се отглежда детето. Размерът на издръжката следва да съдейства за правилното развитие, възпитание и отглеждане на детето, за покриване на нуждите така, както те биха били задоволени, ако родителите живеят заедно. Тези принципи, установени и с разпоредбите на чл. 142 СК и чл. 143, ал. 1 и ал. 2 СК, с обжалваното решение са съобразени от въззивния съд и не са нарушени. Предвид конкретиката на случая въззивният съд е приел, че майката с детето С. и по-малкия му брат Б., роден през 2013 г., се установила да живее в [населено място] на квартира под наем, където започнала работа, като след съпоставка на нуждите и възрастта на детето, както и с оглед обстоятелството, че майката полага непосредствените грижи за отглеждането и възпитанието му, което обуславя едно по-активно участие на бащата в осигуряването на материалната издръжка на детето, определена от съда на 600 лв. месечно. Този размер освен с нуждите на детето, което е живяло охолно с двамата си родители преди да се разделят, е съобразен и с възможностите на бащата, който макар, че в хода на процеса се е регистрирал като безработен, преди хода на делото се е разпоредил със свое лично имущество на значителна стойност – дружествени дялове на стойност над 400 000 лв. от няколко търговски дружества в полза на майка си и брат си, което навежда на извода, че съзнателно е намалил имуществото си с оглед нуждите на процеса. Що се отнася до поставения правен въпрос в изложението от процесуално естество, същият отново е по съществото на спора, а проверката за законосъобразност на обжалваното решение, включително и преценката на поставения от касатора въпрос, свързан с обсъждане на събраните по делото доказателства и доводите на страните, съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, не може да се извърши в рамките по селекция на касационните жалби. Твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необосноваността му, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, а не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, на ответницата по жалбата не следва да се присъдят разноски за касационното производство, тъй като липсват данни такива да са направени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 548 от 10.04.2014 г., постановено по в.гр.д. № 3119/2013 г. на Варненския окръжен съд, ГО, по касационната жалба с вх. № 6630/09.06.2014 г. на А. А. А. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: