1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 293
С., 04.11 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 3734 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Софийска градска прокуратура против въззивно решение № 1624 от 07.03.2014 г., постановено по в.гр.д. № 17031/2012 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-В възивен състав, в частта му, с която Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на Т. Й. А. от [населено място] сумата от 500 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди за заплатено адвокатско възнаграждение във връзка с негово задържане на 02.08.2011 г., на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 З., както и в частта му, с която като е потвърдено решение № І-34-141 от 20.07.2012 г. по гр.д. № 33979/2011 г. по описа на Софийски районен съд, 34 с-в, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Т. Й. А., на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 З., сумата от 3 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, претърпени от незаконно повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 242, ал. 2, пр. 1 НК, за което е бил оправдан, ведно със законните последици – лихви и разноски.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно са уважени исковете по чл. 2, ал. 1, т. 2 З. за обезщетение за причинени имуществени и неимуществени вреди в посочените размери, съдът се е произнесъл по правни въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят се позовава на съдебна практика, която не представя.
Поставеният материалноправен въпрос, значим за изхода на спора, по който се е произнесъл въззивният съд, е относно начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди, свързано с приложението на чл. 52 ЗЗД и водещите насоки за дефинирането на общия критерий за справедливост, с твърдение, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, както и има противоречива съдебна практика, като се позовава на разрешенията, дадени в т. 11 на ППВС № 4/1968 г. и решение № 15567/27.12.2006 г. на ВКС по гр.д. № 2800/2005 г., ІV г.о. Във връзка с присъденото обезщетение за имуществени вреди е поставен въпросът – до какъв размер следва да се присъждат имуществени вреди за адвокатска защита и съдействие – по минимума на Наредба № 1/ВАС или по действително заплатения размер, с твърдението, че той е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС.
Ответникът по жалбата Т. Й. А. от [населено място] не изразява становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – уважен оценяем иск по чл. 2, ал. 1, т. 2 З./в редакцията й ДВ, бр. 38/18.05.2012 г./ за неимуществени вреди, с обжалваем интерес над 5 000 лв., поради което в тази част се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
Касационната жалба в частта й, с която се обжалва въззивното решение по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 З. за имуществени вреди в размер на 500 лв. като процесуално недопустима с оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК/в редакцията й ДВ, бр. 100/2010 г./ следва да бъде оставена без разглеждане. Това е така, тъй като според чл. 280, ал. 2 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по дела с обжалваем интерес до 5 000 лв. В настоящият случай обжалваемият интерес по иска за имуществените вреди не надхвърля определената от закона граница над която касационното обжалване е допустимо, поради което в тази част касационната жалба като насочена срещу решение законодателно изключено от касационно обжалване е процесуално недопустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с постановление от 21.10.2009 г. по ДП № 5463/2006 г. и пр.пр. № 3022/2006 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем при условията на чл. 269, ал. 3 НПК/задочно производство/ за извършено на 28.04.2004 г. престъпление по чл. 242, ал. 2, пр. 1 НК, за което с присъда № 150 от 16.04.2010 г. по НОХД № 297/2010 г. на Софийски градски съд е бил оправдан. Тази присъда е била потвърдена с решение от 08.07.2010 г. по ВНОХД № 345/2010 г. на Софийски апелативен съд и е влязла в сила. При завръщането на ищеца в България на 02.08.2011 г. през нощта той е бил задържан от полицейските служби в изпълнение на постановление за принудително довеждане от 23.09.2009 г., независимо, че към този момент спрямо него е била постановена влязла в сила оправдателна присъда. При тези приети за установени факти решаващият съд е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 З. и като е съобразил сравнително краткия срок на воденото наказателно производство спрямо ищеца, както и претърпените от него болки и страдания в резултат на незаконното обвинение, приключило с влязла в сила оправдателна присъда, е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е в размер на сумата от 3 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ. В останалата му част като необжалвано въззивното решение е влязло в сила.
Както се изложи по-горе, в изложението за допускане на касационно обжалване на касатора е формулиран материалноправният въпрос за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 З.. Този въпрос е от значение за изхода на делото по конкретния правен спор, но в случая той не е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. Това е така, тъй като разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, в случая завършило с оправдателна присъда, безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото съдът е разгледал всички относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените морални вреди от пострадалия – отрицателни изживявания за ищеца във връзка с образуваното срещу него наказателно производство за тежко престъпление, задържането му при завръщане в България от органите на реда независимо, че по отношение на него е била налице влязла в сила оправдателна присъда по повдигнатото му обвинение, обжалваното решение не е постановено в противоречие с обсъдената съдебна практика, тъй като подхода при определяне размера на обезвредата е един и същ. В тази връзка въззивният съд е присъдил обезщетение в размер на 3 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ само за онези морални вреди, които са в причинна връзка с незаконното обвинение за извършеното престъпление, приключило с влязла в сила оправдателна присъда. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди по отношение на Прокуратурата на РБ, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, която проверка не може да се извърши в рамките на производството по селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1 ГПК. В конкретния случай по поставения правен въпрос от касатора въззивният съд в обжалваното решение се е ръководил от задължителната съдебна практика по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 2 З., установена с разрешенията, дадени в т. 11 от Тълкувателно решение № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, поради което въззивното решение не следва да се допусне до касационен контрол на заявените основания чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
Предвид недопустимостта на касационната жалба относно иска за имуществените вреди, касационният съд не дължи отговор за поставения правен въпрос до какъв размер следва да се присъждат имуществени вреди за адвокатска защита и съдействие – по минимума на Наредба № 1/ВАС или по действително заплатения размер, тъй като производството в тази част е процесуално недопустимо.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1624 от 07.03.2014 г., постановено по в.гр.д. № 17031/2012 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-В възивен състав, в частта му, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Т. Й. А., на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 З., сумата от 3 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, претърпени от незаконно повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 242, ал. 2, пр. 1 НК, за което е бил оправдан, по касационна жалба с вх. № 39967 от 31.03.2014 г. на Прокуратурата на РБ, чрез прокурор при Софийска градска прокуратура.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба с вх. № 39967 от 31.03.2014 г. на Прокуратурата на РБ, чрез прокурор при Софийска градска прокуратура срещу въззивно решение № 1624 от 07.03.2014 г., постановено по в.гр.д. № 17031/2012 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-В възивен състав, в частта му, с която Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на Т. Й. А. от [населено място] сумата от 500 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди за заплатено адвокатско възнаграждение във връзка със задържането му на 02.08.2011 г., на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 З..
Определението в частта му, с която жалбата е оставена без разглеждане, може да се обжалва в едноседмичен срок от връчването му на касатора пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд, ГК, а в останалата част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: