1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 926
С., 1.08. 2013 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести юли, през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 3180 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от М. Г. Г. от [населено място], чрез пълномощника си адв. А. Х. от АК-Х., против въззивно решение № 64 от 01.03.2013 г., постановено по в.гр.д. № 49/2013 г. на Хасковския окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 772 от 04.12.2012 г. на Хасковския районен съд, постановено по гр.д. № 1394/2012 г., е отхвърлен предявеният от М. Г. Г. срещу Г. Ж. Г. от [населено място], [община], област Х., иск с правно основание чл. 150, вр. с чл. 144 СК, за изменение на определената по гр.д. № 2055/2011 г. на Хасковския районен съд месечна издръжка от 500 лв. на 800 лв. със законните последици.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторката поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно е отхвърлен искът по чл. 150, вр. с чл. 144 СК, съдът се е произнесъл по материалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Първият изведен въпрос е, налице ли са в конкретния случай предпоставките на чл. 144 СК за присъждане на издръжка на пълнолетно учащо дете от неговия родител, за който твърди, че е решен от въззивния съд в противоречие със задължителните разяснения в ППВС № 5/1970 г. – основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Вторият материалноправен въпрос е, какви следва да бъдат границите на издръжката по чл. 142 СК, съответно максималния размер на дължимата издръжка по чл. 142 СК, доколкото в тази законова разпоредбата не е определен максималния размер на дължимата издръжка, а от друга страна в бюджета е определен само максималния размер на издръжките, плащани от държавата и общините, но не и от гражданите, решаването на който твърди, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба, Г. Ж. Г., чрез пълномощника си адв. С. К. от АК-Стара З., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 150, вр. с чл. 144 СК, с цена над 5 000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да отхвърли предявения иск за изменение на основание чл. 150 вр. с чл. 144 СК на определената месечна издръжка от 500 лв. на 800 лв., съдът е приел, че в случая не са се изменили обстоятелствата, тъй като присъдената месечна издръжка от 500 лв. е достатъчна за посрещане нуждите на ищцата като студентка за заплащане на семестриални такси, храна, дрехи, квартира, учебни помагала и др., както и че изтеклия период от време от влизане в сила на решението по гр.д. № 2055/2011 г. на Хасковския районен съд на 27.04.2012 г. до настоящия момент, не е довел до съществено увеличение на разходите за живот на ищцата, поради което е без значение обстоятелството, че ответникът би могъл да отделя повече средства за нейната издръжка.
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. В конкретния случай по първия правен въпрос се сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС – разрешението, дадено с ППВС № 5/1970 г. Този въпрос е важен, но той не е решен в противоречие с разясненията, дадени в цитираното ППВС, а в съответствие с тях. В ППВС № 5/70 г. е посочено принципното положение, че възможността за даване на издръжка е винаги обективна и конкретна и се определя от имуществото и от доходите на задълженото лице. При присъждане на издръжка на пълнолетни учащи деца се преценява както тяхната нужда, така и обстоятелството дали плащането й няма да създаде особени затруднения за родителите. Именно в съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел, че в случая с оглед събраните по делото доказателства не са налице предпоставките на чл. 150, вр. с чл. 144 СК – не е налице изменение на обстоятелствата присъдената месечна издръжка да бъде изменена – увеличена, което е налице при нарастване нуждите на детето и възможност на родителя да заплаща по-високия размер на издръжката без особени затруднения. В тази връзка е приел, че нуждите на ищцата за процесния период от време не са нараснали, тъй като определената месечна издръжка от 500 лв. е достатъчна за осигуряване на нормални условия на живот на ищцата като редовна студентка и за покриване на основните й потребности, свързани с обучението й във висше учебно заведение. Ето защо не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол по този въпрос.
Що се отнася до втория материалноправен въпрос – какви следва да бъдат границите на издръжката по чл. 142 СК, съответно максималния размер на дължимата издръжка по чл. 142 СК, доколкото в тази законова разпоредбата не е определен максималния размер на дължимата издръжка, а от друга страна в бюджета е определен само максималния размер на издръжките, плащани от държавата и общините, но не и от гражданите, настоящата инстанция намира, че същият не е обусловил изхода на спора, поради което не е налице общото основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което и разрешаването му не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Това е така, тъй като в случая е без значение обстоятелството дали ответникът може да отделя повече средства за издръжката на ищцата, защото нейните нужди не налагат това. Освен това въпросът е и некоректно поставен, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 152, ал. 4 СК, държавата не изплаща издръжка по чл. 144 СК, поради което такъв паралел не може да бъде правен.
По тези съображения настоящият състав счита, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, касаторката следва да бъде осъдена да заплати на ответника по жалбата направените разноски за касационното производство в размер на 100 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 64 от 01.03.2013 г., постановено по в.гр.д. № 49/2013 г. на Хасковския окръжен съд, по касационната жалба с вх. № 3492/04.04.2013 г. на М. Г. Г. от [населено място].
ОСЪЖДА М. Г. Г. от [населено място] да заплати на Г. Ж. Г. от [населено място], [община], област Х., направените разноски за настоящото производство в размер на 100 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: