1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 27
С., 21.01. 2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на девети януари, през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 1000 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от П. Й. П. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Г. Н. от АК-Д., против въззивно решение № 124 от 14.06.2012 г., постановено по в.гр.д. № 230/2012 г. на Варненския апелативен съд в частта му, с която е отменено решение № 22 от 01.02.2012 г. по гр.д. № 551/2011 г. на Добричкия окръжен съд, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на касатора сумата от 43 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение, на основание чл. 2, т. 2 З. и е отхвърлен предявеният от касатора срещу Прокуратурата на Република България иск за обезщетение за неимуществени вреди с правно основание чл. 2, т. 2 З. за сумата над 5 000 лв. със законните последици. Релевира касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът П. П. твърди, че с въззивното решение в обжалваната му част, съдът се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на делото в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Поставените правни въпроси са – относно приложението на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2, т. 2 З., относно това, съставляват ли условията в местата за изтърпяване мярката за неотклонение „задържане под стража” релевантни за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2 З. и следва ли съдът при формиране на вътрешното си убеждение по конкретен правен спор да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните във връзка с тях. В подкрепа на твърденията си представя съдебна практика, както следва: решение № 70 от 27.04.2012 г. на ВКС по гр.д. № 748/2011 г., ІV г.о., решение № 175 от 11.07.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1855/2010 г., ІV г.о., решение № 126 от 09.05.2011 г. на ВКС по гр.д. № 421/2009 г., ІV г.о. и решение № 443 от 25.10.2011 г. на ВКС по гр.д. № 166/2011 г., всички съдебни решения постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Решаването на втория въпрос твърди, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
Ответникът по касационната жалба Прокуратура на РБ не изразява становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена над 5000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че срещу ищеца е било повдигнато обвинение и той е бил привлечен като обвиняем на 08.12.1995 г. за престъпление по чл. 214 НК и му е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража”, образувано е НОХД № 163/1996 г на Д.. С определение от 29.10.1996 г. по делото Д. е изменил мярката за неотклонение „задържане под стража” с „парична гаранция” в размер на 20 000 лв., внесена към 01.11.1996 г. Наказателното производство няколкократно е било спирано с постановления от 11.11.1996 г., 07.07.2004 г., 15.12.2008 г., 17.03.2010 г. и последващото му възобновяване. С постановление от 30.11.2010 г. РП-Д. е прекратила наказателното производство по отношение на ищеца, поради недоказаност на обвинението. Съдът е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, т. 2 З. и като е съобразил продължителността на воденото наказателно производство, както и претърпените от ищеца болки и страдания в резултат на незаконното обвинение и наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража” за период от 11 месеца, е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е в размер на сумата от 5000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ. За да определи този размер на обезщетението за неимуществените вреди, претърпени от ищеца в резултат на незаконното обвинение и задържане, съдът е преценил продължителността на наказателното производство – 15 години, което надхвърля разумните срокове, както времето на лишаването му от свобода за 11 месеца, довели до необратими промени в живота му – силен стрес, социална изолация, пренареждане на личния живот и професионално развитие. Съдът е приел, че тежките условия в ареста и затвора, които ищецът е следвало да изтърпи в рамките на мярката за неотклонение, не са основания за репариране на вреди в настоящото производство по чл. 2, т. 2 З.. Тези претенции той е могъл да отнесе до съответния държавен орган – Министерство на правосъдието, но не и по отношение на Прокуратурата на РБ.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва правният въпрос/материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, значим за изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тази практика е задължителна.
Върховният касационен съд намира, че въпросът за приложението на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди при хипотезата на чл. 2, т. 2 З., е решен от въззивния съд в съответствие със задължителната съдебна практика, посочена и от касатора. В този аспект следва да се отбележи, че размера на обезщетението за вреди, определян по чл. 2, т. 2 З. се влияе от конкретната фактическа обстановка, която е различна за всеки отделен случай. Спрямо критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото в случая съдът е разгледал всички допустими и относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените болки и страдания от ищеца в резултат на незаконното обвинение и задържане, обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие с представените от касатора-ищец съдебни решения на състави на Върховния касационен съд, постановени по реда на чл. 290 ГПК, тъй като подхода при определяне размера на обезвредата е един и същи. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК.
Поставеният правен въпрос – съставляват ли условията в местата за изтърпяване мярката за неотклонение „задържане под стража” релевантни за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2 З., е от значение за изхода на делото, но той е решен от въззивния съд в съответствие със закона и решаването му не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Именно в съответствие с разпоредбата на чл. 2, т. 2 З. въззивният съд е приел, че Прокуратурата на РБ не е органът, който носи отговорност за тежките условия в ареста и затвора, тъй като те са подчинени на Министерство на правосъдието и то е държавният орган, който носи отговорност за условията в тях. Освен това, съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, с които съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Под „точно прилагане на закона“ най-общо се разбира еднородно тълкуване на закона, т.е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика или към преодоляване на постоянна, но неправилна такава. В случая жалбоподателят само е посочил това основание, но не се е позовал нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна, но неправилна практика, в които случаи би било налице основание за издаване на тълкувателно решение. Липсва и обосновка, че разглеждането на касационната жалба е от значение за развитие на правото, тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон, каквото в случая не е налице.
Поставеният в изложението процесуалноправен въпрос касае приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и се свежда до това, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Този процесуалноправен въпрос е от значение за изхода на спора, но той не е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, посочена от касатора. В тази връзка така, както е формулиран правният въпрос в изложението е по съществото на спора, а проверката за законосъобразност на обжалваното решение, включително и преценката на поставения от касатора въпрос, свързан с обсъждане на събраните по делото доказателства и доводите на страните, съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, не може да се извърши в рамките по селекция на касационните жалби. Твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необосноваността му, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, а не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 124 от 14.06.2012 г., постановено по в.гр.д. № 230/2012 г. на Варненския апелативен съд, по касационна жалба с вх. № 3948 от 26.07.2012 г. на П. Й. П. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: