1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 472
С., 28.04. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети март, през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 31 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Кооперация ”Районна потребителна кооперация „Красота” [населено място], [община], област Д., чрез пълномощника си адв. Д. Ч. от АК-Б. против въззивно решение № 314 от 07.10.2014 г., постановено по в.гр.д. № 492/2014 г. на Добричкия окръжен съд, с което е отменено решение № 53 от 16.05.2014 г. на Районен съд – Генерал Тошево, постановено по гр.д. № 00385/2013 г. и е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 211, вр. с чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, предявен от касатора срещу А. Н. Н. от [населено място], [община], за заплащане на сумата от 9 630,38 лв., представляваща имуществена вреда, причинена от липси на стоково-парични ценности в резултат на упражнявана отчетническа длъжност и представляваща неотчетена стойност на получени стоково-материални ценности за периода 01.01.2008 г. – 18.03.2010 г., при и по повод изпълнение на служебните й задължения в качеството й на продавач-консултант в магазин в [населено място], ведно със законната лихва, считано от 29.07.2013 г. до окончателното издължаване на сумата. Релевират се касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение към касационната жалба по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК, се сочи, че касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по правните въпроси от материално и процесуално естество, както следва: действителен ли е трудов договор, изготвен в писмена форма, върху който няма подпис на работника или служителя, ако е регистриран в ТД на НАП и е започнало изпълнението му от работника/служителя и работодателя, както и какви са допустимите доказателствени средства за установяване съществуването на трудово правоотношение. Твърди, че тези въпроси са обусловили изхода на делото и са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и са решавани противоречиво от съдилищата. Позовава се и представя съдебна практика, както следва: решение № 21 от 23.02.2012 г. по гр.д. № 595/2011 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр.д. № 1857/2010 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 943 от 22.02.2010 г. по гр.д. № 4902/2008 г. на ІV г.о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решение № 410 от 27.06.1990 г. по гр.д. № 326/1990 г. на ІІІ г.о. на ВС, решение № 1488 от 08.11.1999 г. по гр.д. № 814/1999 г. на V г.о. на ВКС, постановени по стария процесуален ред, която предпоставя основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
Ответницата по касационната жалба А. Н. Н. от [населено място], [община], чрез пълномощника си адв. М. З. от АК-Д. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Претендира присъждането на разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – отхвърлен иск по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, с цена над 5 000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора, който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – т. 3. В конкретния случай като основание за допускане до касация са посочени хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
За да отхвърли предявения иск с правно основание чл. 211, вр. с чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, въззивният съд е приел, че между страните не е бил сключен трудов договор, така както изисква разпоредбата на чл. 62, ал. 1 КТ, тъй като представеният по делото трудов договор № 4/2006 г. не е подписан от работника, по делото не са представени последващите трудови договори № 5/2009 г. и допълнително трудово споразумение към него № 4/2010 г., за които контролен орган е направил констатацията, че са сключвани между страните, като второто също не носи подписа на работника. Съдът е приел, че представените писмени доказателства, косвено свидетелстващи за наличието на трудов договор между страните, не обуславят съществуването му, тъй като доказателствата за вписване в трудовата книжка, издадено уведомление по чл. 62, ал. 4 КТ до НАП, ведомости за получаване на заплати не могат да заместят липсата на писмен трудов договор, подписан и от двете страни, тъй като за да е налице такъв договор той трябва да е обективиран в писмен документ, отразяващ съвпадащите волеизявления между страните по него, което се удостоверява с подписването му от всяка една от тях. Приел е, че предвид представените по делото косвени доказателства за наличие на трудово правоотношение между страните, не е представен нито един писмен документ, подписан от ответницата – работник, обективиращ отправено към ищеца – работодател предложение за сключването на такъв договор или друго нейно изявление в тази връзка, за да се направи извода, че насрещните волеизявления са се материализирали поотделно. При този извод за липсата на трудов договор между страните, съдът е приел, че в случая имуществената отговорност по чл. 207 КТ за липси не може да се реализира, поради което е отхвърлил предявения иск като неоснователен.
Поставеният от жалбоподателя в изложението материалноправен въпрос за допускане на касационно обжалване, а именно – действителен ли е трудов договор, изготвен в писмена форма, върху който няма подпис на работника или служителя, ако е регистриран в ТД на НАП и е започнало изпълнението му от работника/служителя и работодателя, е обусловил изхода на делото, но този въпрос не е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, представена от касатора, а в съответствие с нея. Така в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 21 от 23.02.2012 г. по гр.д. № 595/2011 г. на ІІІ г.о. на ВКС, което има задължителен характер, е прието, че съгласно чл. 62, ал.1 КТ съвпадащите насрещни волеизявления на договарящите трябва да се материализират в писмена форма. И без това да е изрично записано няма съмнение, че писмената форма е необходима за действителността им и те са съставна част от съдържанието на трудовия договор. Договорът може да се състави и подпише с един общ акт, но насрещните волеизявления могат да се материализират и поотделно. Ако те се съдържат в два отделни акта, необходимо е всеки от тях да е достигнал до знанието на другата страна – чл.14, ал.1 ЗЗД. Въведената от закона писмена форма за действителност на трудовия договор изключва възможността страните да изразят волята си по друг начин, напр. с конклудентни действия. В този смисъл за съществуването му са без значение косвените прояви, в случая свързани с изпълнението на договора – регистрацията в ТД на НАП, допускането до възложената работа и др. В случая в съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел, че между страните не е бил сключен трудов договор, така както изисква разпоредбата на чл. 62, ал. 1 КТ, тъй като представеният по делото трудов договор № 4/2006 г. не е подписан от работника, както и че не е представен нито един писмен документ, подписан от ответницата, обективиращ отправено към ищеца предложение за сключването на такъв договор или друго нейно изявление в тази връзка, за да се направи извода, че насрещните волеизявления са се материализирали поотделно, в какъвто смисъл представените писмени доказателства, косвено свидетелстващи за наличието на трудов договор между страните, не обуславят съществуването му, тъй като доказателствата за вписване в трудовата книжка, издадено уведомление по чл. 62, ал. 4 КТ до НАП, ведомости за получаване на заплати, не могат да заместят липсата на писмен трудов договор, подписан и от двете страни, поради което не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване по този правен въпрос.
Поставеният процесуалноправен въпрос – какви са допустимите доказателствени средства за установяване съществуването на трудово правоотношение, е свързан с приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и се свежда до това, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Този процесуалноправен въпрос е от значение за изхода на спора, но той не е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, уеднаквена с постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК и с практиката на съдилищата, включително и с тази, представена от касатора. Така с решение № 470 от 16.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1318/2010 г., ІV г.о. и решение № 217 от 09.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 761/2010 г., ІV г.о. е прието, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните като той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В тази връзка съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В случая в съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел, че имуществената отговорност по чл. 207 КТ за липси се реализира при възникнало трудово правоотношение и възложени по силата на това правоотношение отчетнически задължения и след като наличието на такова между страните не е установено по делото, то и за процесния период тази отговорност не може да бъде реализирана, поради липсата на задължителната предпоставка страните да се намират в трудови правоотношения, поради което е отхвърлил като неоснователен предявения иск по чл. 211, вр. с чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, поради което не са налице основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В тази връзка следва да се отбележи, че оплакванията на касатора за необоснованост на извода на съда за неоснователност на предявения иск касаят съществото на спора и са свързани с преценката на доказателствата от въззивния съд и приетото от него като фактическа обстановка. Оплакванията за допуснати нарушения на съда при обсъждане на доказателствата по делото по същество, съставляват основания за касация по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, на ответницата по касационната жалба следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 400 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 314 от 07.10.2014 г., постановено по в.гр.д. № 492/2014 г. на Добричкия окръжен съд, по касационна жалба вх. № 7373/14.11.2014 г. на Кооперация ”Районна потребителна кооперация „Красота” [населено място], [община], област Д..
ОСЪЖДА Кооперация ”Районна потребителна кооперация „Красота” [населено място], [община], област Д. да заплати на А. Н. Н. от [населено място], [община], област Д. направените разноски за касационното производство в размер на 400/четиристотин/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: