1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 240
С., 06.03. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети февруари, през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 6887 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Американски университет в България [населено място], чрез пълномощника си адв. Д. Г. от АК-С., против въззивно решение № 1026 от 27.05.2014 г., постановено по в.гр.д. № 4745/2013 г. на Софийския апелативен съд, ГО, ІV състав, с което като е потвърдено решение от 27.08.2013 г. по гр.д. № 12641/2009 г. на Софийски градски съд, ГО, 20 с-в, е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. І ЗЗД от Американски университет в България срещу Г. Д. П. от [населено място], за сумата от 176 329 лв. като платена при начална липса на основание. Релевират се отменителните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа, че в обжалваното решение, с което е отхвърлен предявеният от него срещу ответника иск за неоснователно обогатяване, въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси от материално и процесуално естество, от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди също така, че въззивното решение е недопустимо, тъй като съдът е излязъл извън спорния предмет като е присъдил нещо различно от поисканото от ищеца и в нарушение на диспозитивното начало на гражданския процес се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, тъй като предявеният иск от ищеца е по чл. 59 ЗЗД, с петитум – ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 176 329 лв., съставляваща стойността на това, с което същият се е обогатил за сметка на А. до размера на това, с което е намалено имуществото на А., а не такъв по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, както е приел въззивният съд в обжалваното решение, във връзка с което е поставен въпросът – следва ли въззивният съд при определяне на правната квалификация на спорното материално право да изхожда от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения и от заявеното в петитума искане за защита. Останалите правни въпроси са – съставлява ли съществено процесуално нарушение извършването на промяна в правната квалификация, приета с доклада на първоинстанционния съд по делото, без за тази промяна да са уведомявани страните в процеса и без доказателствената тежест между тях да е разпределена съобразно новоприетата правна квалификация и следва ли въззивният съд служебно да го установи и да даде указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на съответни доказателства; относно приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, а именно за задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства с оглед изискването за пълно изясняване на делото, както и въпросът относно характера на завещателното разпореждане в случая, във връзка с тълкуването разпоредбата на чл. 16 ЗН.
Във връзка с поставените правни въпроси се позовава на задължителна съдебна практика, с твърдението, че приетото от въззивния съд й противоречи, а именно – ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2, ППВС № 1 от 28.05.1979 г. по гр.д. № 1/1979 г., ТР № 1 от 19.05.2004 г. по гр.д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, т. 3, решение № 12 от 28.02.2014 г. на ВКС по т.д. № 1037/2012 г., І т.о., решение № 45 от 20.04.2010 г. на ВКС по т.д. № 516/2009 г., ІІ т.о., решение № 2 от 04.03.2014 г. на ВКС по гр.д. № 2968/2013 г., ІІІ г.о., решение № 57 от 12.03.2012 г. на ВКС по гр.д. № 212/2011 г., ІV г.о., решение № 691 от 02.02.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1620/2009 г., І г.о., решение № 68 от 24.04.2013 г. на ВКС по т.д. № 78/2012 г., ІІ т.о., решение № 212 от 01.02.2012 г. на ВКС по т.д. № 1106/2010 г., ІІ т.о., решение № 268 от 29.09.2012 г. на ВКС по гр.д. № 410/2011 г., І г.о. и решение № 14 от 24.04.2014 г. на ВКС по гр.д. № 1398/2013 г., ІІ г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Г. Д. П. от [населено място], чрез пълномощника си адв. К. И. от АК-С. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна и изразява становище за липсата на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – отхвърлен оценяем иск по чл. 55, ал. 1, предл. І ЗЗД, с цена над 5 000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да отхвърли предявения иск, който е квалифициран по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че в случая не е осъществен фактическият състав на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, а именно обогатяване на ответника за сметка на ищеца при начална липса на основание. Приел е, анализирайки събраните по делото писмени и гласни доказателства и заключението на изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, че между завещателката Ч. приживе и ответника П. във връзка с представените 12 броя пълномощни, с които през периода 2000 – 2006 г. А. Ч. е упълномощавала ответника П. да я представлява пред институции в България, включително и с правото да преупълномощава адвокати, т.е. да извършва както фактически, така и правни действия, давала е конкретни указания, потвърждавала е извършени действия и е приемала отчет за разходите/писмо от 30.06.2006 г./, че между тях е съществувало валидно мандатно правоотношение и разходваните суми от ответника са били на правно основание, поради което неоснователно обогатяване, което има субсидиарен характер в случая не е налице.
Приел е, че ищецът А. не е универсален правоприемник на покойната А. Ч., тъй като в представеното по делото саморъчно завещание тя се е разпоредила с имуществото си след нейната смърт като е посочила няколко конкретни лица, на които е завещала конкретни суми или имоти, а завещателното разпореждане, което легитимира А. гласи – „цялото си останало имущество завещавам на Американския университет в Б.”, т.е. в случая не е налице хипотезата на чл. 16, ал. 1 ЗН, тъй като в своето завещание А. Ч. е направила няколко завета, включително и на ищеца, а не му е завещала дробна част от имуществото си, поради което е налице частно завещателно разпореждане – завет и ищецът има правата на заветник. Приел е, че няма пречка чрез завет да бъде завещано едно вземане, ако същото съществува в патримониума на завещателя към датата на неговата смърт. Във връзка с посочената от ищеца правна квалификация на иска – чл. 59 ЗЗД е приел, че с оглед на фактическите му твърдения – в хода на процеса и пред двете инстанции пълномощникът на ищеца поддържа, че между неговата наследодателка Ч. и ответника П. „няма облигационна връзка и ответникът неоснователно се е обогатил за сметка на завещателката” с процесната сума, поради което с оглед на тези твърдения е приел, че в случая е налице начална липса на основание за получаване на процесните суми и искът следва да бъде квалифициран по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, а не по чл. 59 ЗЗД, която правна квалификация, посочена от ищеца не е обвързваща съда и с оглед на посочените по-горе съображения, този иск като неоснователен е отхвърлен.
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. В разглеждания случай в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят релевира довод да недопустимост на въззивното решение като постановено по непредявен иск с твърдението, че предявеният иск е с правно основание чл. 59 ЗЗД, а въззивният съд неправилно квалифицирайки спорното право по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран.
Настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че в случая не съществува вероятност за недопустимост на въззивното решение, предвид разрешението, дадено в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г., тъй като съгласно установената практика на Върховния касационен съд, предмет на делото е спорното субективно материално право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска, а правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато съдът се е произнесъл съобразно въведените в исковата молба твърдения в рамките на въведените от ищеца основание и петитум, постановеното решение е допустимо, независимо дали правната квалификация на иска е определена точно. Неправилната правна квалификация е порок, водещ до неправилност на решението (постановяването му в нарушение на материалния закон), но не и до неговата недопустимост. В случая изхождайки от изложените в исковата молба основание и петитум, както и твърденията на ищеца в хода на процеса, съдът е квалифицирал спорното право по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и е постановил решението си, т.е. не се е произнесъл по непредявен иск. Поставените от касатора правни въпроси от процесуално естество, са важни и се отнасят до допуснати процесуални нарушения от въззивния съд при разглеждане на спора, но те по своя характер не се явяват обуславящи за решаващата воля на съда, а касаят правилността на въззивното решение поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с приложението на чл. 12 , чл. 235, ал. 2 и чл. 269 ГПК.
Независимо от това същите не са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, в т.ч. и тази, посочена от касатора. В случая по поставените правни въпроси от процесуално естество не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Това е така, тъй като въззивният съд е постановил решението си в съответствие с приетото разрешение в т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което е уеднаквена съдебната практика за въззивното производство и по-конкретно по въпроса какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 ГПК, респ. когато докладът му е непълен или неточен. В него е прието, че за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада по делото въззивният съд не следи служебно, а когато във въззивната жалба страната се позове на допуснати нарушения от първата инстанция във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. При допуснати нарушения от първата инстанция във връзка с изготвяне на доклада, въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали за извършат в първата инстанция, поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство.
Това е така, тъй като обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. В случая във въззивната жалба ищецът не е релевирал оплаквания за непълен и неточен доклад от първата инстанция във връзка с приетата от съда правна квалификация на спорното право и в съответствие с посочената задължителна съдебна практика, въззивният съд преценявайки събраните по делото доказателства, както и твърденията и възраженията на страните, обсъдени в тяхната взаимна връзка и обусловеност, е възприел правната квалификация на предявения иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и е отхвърлил този иск като неоснователен, тъй като приел, че приживе между праводателката на ищеца А. Ч. и ответника е съществувало валидно мандатно правоотношение, поради което неоснователно обогатяване, което има субсидиарен характер, не може да бъде налице, тъй като процесните суми са получени и разходвани от ответника на правно основание.
Във връзка с поставените в изложението процесуалноправни въпроси, свързани с приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, които се свеждат до това, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Тези процесуалноправни въпроси са от значение за изхода на спора, но те не са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, уеднаквена с постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК, в т.ч. и тези, представени от касатора. Така с решение № 470 от 16.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1318/2010 г., ІV г.о. и решение № 217 от 09.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 761/2010 г., ІV г.о., е прието, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните като той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В тази връзка съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В случая в съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел, че от данните по делото между завещателката – праводател на ищеца и ответника по делото приживе е съществувало валидно мандатно правоотношение, поради което предявеният иск за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Поставеният материалноправен въпрос относно характера на завещателното разпореждане в случая във връзка с тълкуването разпоредбата на чл. 16 ЗН, не се явява обуславящ за изхода на делото предвид крайния извод на въззивния съд за неоснователност на предявения иск за неоснователно обогатяване, тъй като по делото е установено, че приживе на праводателката на ищеца А. Ч. и ответника по делото е съществувало валидно мандатно правоотношение, поради което е налице правно основание за получаване на исковите суми от ответника, т.е. обстоятелството дали ищецът е универсален правоприемник на Ч. по силата на саморъчното й завещание, или заветник, не би се отразило на този извод на въззивния съд за неоснователност на иска за неоснователно обогатяване. Т.е. по този въпрос не е налице общото основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поставените въпроси за правомощията на първоинстанционния съд във връзка с доклада по делото и събиране на доказателства не са предмет на касационната проверка, тъй като ВКС извършва проверка на въззивното, а не на първоинстанционното решение, още повече, че по тези въпроси е налице задължителна съдебна практика, установена по реда на чл. 292 ГПК, посочена по-горе.
Съгласно сега действащия ГПК, по който е започнало разглеждането на настоящия спор, правомощията на въззивния съд са строго лимитирани. В. съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – само в обжалваните му части. По останалите въпроси, отнасящи се до правилността на първоинстанционното решение, той е ограничен от посоченото във въззивната жалба/ чл. 269 ГПК/. Следователно при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба съдът не е задължен да извършва служебно проверка на правилността на първоинстанционното решение. В конкретния случай първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и въззивникът ищец е обжалвал изцяло решението като неправилно. Именно в рамките на предявената въззивна жалба се е произнесъл въззивният съд, който, с оглед на своите правомощия е извършил самостоятелна преценка на събрания пред двете инстанции доказателствен материал по делото и е направил своите фактически и правни изводи по съществото на спора, които са резултат на осъществена от него решаваща дейност в рамките на ограничения въззив с оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК.
В тази връзка релевираните от касатора в изложението твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, в случая представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които подлежат на касационна проверка едва при допускане на касационното обжалване, но не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
При този изход на делото на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените разноски за настоящото производство в размер на 5 000 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1026 от 27.05.2014 г., постановено по в.гр.д. № 4745/2013 г. на Софийския апелативен съд, ГО, ІV състав, по касационна жалба вх. № 8858/17.07.2014 г. на Американски университет в България [населено място].
ОСЪЖДА Американски университет в България [населено място] да заплати на Г. Д. П. от [населено място] направените разноски по делото за настоящото производство в размер на 5 000/пет хиляди/ лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: