5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 474
С., 28.03. 2014 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 26 март две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 7338/2013 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Г. К. чрез пълномощник адвокат Е. Й. – Софийска адвокатска колегия против въззивно решение № 1365 от 03.07.2013г. по в. гр. дело № 360/2013г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 8149 от 06.12.2012 г. по гр. дело № 8137/2011 г. на Софийски градска съд за отхвърляне иска на С. Г. К. против Прокуратурата на Република България с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 З. за заплащане на сумата 100 000 лв. съставляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 302 НК, по което е постановена присъда № 247 от 16.12.2005 г. по нохд № 1270/2004г. на Софийски градски съд, с която е признат за виновен, отменена с влязло в сила на 10.10.2007 г. решение по внохд № 913/2006 г. на Софийски апелативен съд, с което наказателното производство е прекратено.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя правните въпроси – може ли правната норма да бъде тълкувана стеснително при наличие на неоснователно повдигнато обвинение и настъпили вследствие на него неимуществени вреди и може ли да се отрича приложението на правна норма – чл. 46, ал. 2 ЗНА без наличието на законно основание за това и без излагане на мотиви. Жалбоподателят се позовава на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като представя съдебно решение по гр. дело № 1215/2011 г. на ВКС, трето г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, цитира и ТР № 3/22.04.2005г. по т.д.№3/2004г. на ОСГК на ВКС и на т. 3 – въпрос от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото.
Ответникът Прокуратурата на Република България не е представил писмен отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение по разгледан иск по чл. 2, ал. 1, т. 2 З. намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
По въпроса за тълкуването на правна норма по чл. 2, ал. 1, т. 2 З. при прекратяване на наказателното производство по чл. 21, ал. 1, т. 6 НПК (отм.) и приложимостта на разпоредбата на чл. 46, ал. 2 Закона за нормативните актове.
Прието е с обжалваното решение, че ищецът на два пъти е бил привличан като обвиняем и предаван на съд за извършено престъпление по чл. 302 НК като първият път е бил при условията на неотменен имунитет – в нарушение на чл. 132, ал. 1 Конституцията на РБ и действащия към този момент Закон за съдебна власт, а втория път в грубо нарушение на забраната да се започва наказателно преследване срещу същото лице и за същото престъпление при наличие на влязло в сила определение за прекратяване на делото – чл. 21, ал. 1, т. 6 НПК (отм.), чл. 24, ал. 1, т. 6 НПК. Прието е, че наказателното производство срещу ищеца се е осъществило, както в досъдебната фаза, в която единствено прокурорът е осъществявал функциите по ръководство и решаване, така и в съдебната фаза, в която прокурорът е осъществявал обвинителната функция и контрол за законност, но отговорността на Прокуратурата на РБ не може да се осъществи по реда на чл. 2, ал. 1, т. 2 З., който регламентира квалифициран състав на деликт причинен от органи на прокуратурата, поради незаконно обвинение в извършване на престъпление при наличието на изчерпателно изброени хипотези. Нормата регламентира отговорността на Държавата в случаите, в които образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето, или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. Извън посочените хипотези е прието, че отговорността за непозволено увреждане следва да се реализира по общия ред предвиден в ЗЗД. В тази връзка съдът е посочил, че при наличие на възможност отговорността да бъде осъществена по общия ред, в какъвто смисъл са били давани указания на ищеца в първата инстанция, прилагането на закона по аналогия, респ. уреждане на отношенията съобразно основните начала на правото по смисъла на чл. 46, ал. 2 ЗНА е неоснователно.
Поставените въпроси с обжалваното решение не са разрешени в противоречие с цитираната от жалбоподателя задължителна съдебна практика – ТР № 3/22.04.2005г. по т.д.№3/2004г. на ОСГК на ВКС и съдебно решение по гр. дело № 1215/2011 г. на ВКС, трето г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК.
В Тълкувателно решение № 3/22.04.2004 г. в т. 7 се приема, че единствено хипотезата на „недоказано обвинение” е идентична с хипотезата по чл. 2, т. 2 З. „деянието не е извършено от лицето”. Прекратяването на наказателното производство в процесния случай няма отношение към „недоказаност на обвинението”, поради което цитираната съдебна практика се явява неотносима към разрешенията дадени с обжалваното решение.
С решението по гр. дело № 1215/2011 г. на ВКС, съдът е дал отговор на въпроса – следва ли да се счита предпоставка по чл. 2, ал. 1, т. 2 З. наличието на повдигнато обвинение или за ангажиране отговорността на държавата обуславящият факт е прекратяване на наказателното производство поради това, че деянието не е извършено от лицето, или че извършеното деяние не е престъпление. Отговорът на този въпрос касае фактическа обстановка различна от настоящата; искът по чл. 2, ал. 1, т. 2 З. е бил отхвърлен по съображения, че макар против ищцата да е било образувано наказателно производство, същата не е била привлечена в качеството на обвиняема. При тези обстоятелства на поставения правен въпрос е даден отговор, че употребения в чл. 2, ал. 1, т. 2 З. израз „обвинение в извършване на престъпление” трябва да се тълкува по-широко за нуждите на специалния деликт, а не в тесния му наказателно-процесуален смисъл като лицето, срещу което е образувано наказателно производство, търпи вреди от проведеното срещу него наказателно преследване и в случаите, когато производството е прекратено без да му е повдигнато обвинение.
Жалбоподателят се позовава на посочената съдебна практика като смята, че в настоящия случай вместо стеснително, съдът е следвало да проведе разширително тълкуване, чрез което във фактическия състав на квалифицирания деликт по чл. 2, ал. 1, т. 2 З. се включи и хипотезата, на която е прекратено наказателното производство против ищеца – недопустимост на повдигнатото обвинение, поради наличието на стабилен съдебен акт, с който е прекратено наказателното производство по същото обвинение в престъпление, без да са били налице нови фактически констатации на обвинението, респ. ако се приеме, че нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи съдът да приложи разпоредби, които се отнасят до подобни случаи по смисъла на чл. 46, ал. 2 ЗНА.
В посочената съдебна практика, съдът е приложил разширително тълкуване на конкретна правна норма, която обхваща фактическия състав и правните последици на случая, предвиден за решаване, като в текста на правна норма се открива съдържание по -широко от редакционната формула. Включването на нови основания за прекратяване на наказателното производство във фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 З. чрез разширително тълкуване е недопустимо.
Съдът не е имал основание за прилагане на аналогия по чл. 46, ал. 2 ЗНА. При аналогията няма правна норма, която да обхваща пряко възникналия случай. При нея се издирва норма, която обхваща друг подобен „аналогичен” случай и от тази норма се извлича по-общо правило, по-общ принцип, който обхваща както уредения, тъй и подобния нему неуреден случай. Когато липсва и такава норма издирват се общи принципи на цялата гражданска система и въз основа на тях се постановява решение на неуредения изрично случай. Случаят на ищеца не е уреден от специалния закон, но разкрива възможност за осъществяване отговорността на държавата за вреди от непозволено увреждане по общия ред на ЗЗД, поради което даденото разрешение на поставения правен въпрос с обжалваното решение е извършено при точно прилагане на закона.
Предвид изложеното по поставените правни въпроси не се установява приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1365 от 03.07.2013г. по в. гр. дело № 360/2013г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ