1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 739
С., 24.06. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети май, през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 1617 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Държавно предприятие „Радиоактивни отпадъци” [населено място], чрез пълномощника си адв. К. Р. от АК-С., против въззивно решение № 492 от 15.12.2014 г., постановено по в.гр.д. № 655/2014 г. на Врачанския окръжен съд, ГО, с което е отменено решение № 210 от 26.08.2014 г. на Козлодуйския районен съд, постановено по гр.д. № 330/2014 г., и са уважени предявените от П. Й. Ч. от [населено място] срещу касатора искове за защита срещу незаконно уволнение, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1-3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно са уважени исковете за защита срещу незаконно уволнение, съдът се е произнесъл по процесуалноправни въпроси, от значение за изхода на делото, които са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика и с практиката на съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Изведените правни въпроси от процесуално естество са – може ли изводите на съда, обуславящи крайното решение да не почиват на материалноправни норми и да са взаимноизключващи се; както и относно задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди всички твърдения и доводи на страните, т.е. относно приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, както и материалноправният въпрос за тълкуване на сключения международен договор в съответствие с установените в чл. 20 ЗЗД критерии. В подкрепа на твърденията си жалбоподателят се е позовал и представил съдебни решения, както следва: ТР № 1/2001 г. на ВКС по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК, ППВС № 78/1965 г., решение № 89 от 17.07.2009 г. по т.д. № 523/2008 г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 157 от 30.10.2012 г. по т.д. № 696/2011 г. на ІІ т.о. на ВКС и решение № 170 от 15.10.2013 г. по т.д. № 595/2012 г. на ІІ т.о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК.
Ответникът по касационната жалба П. Й. Ч. от [населено място], чрез пълномощника си адв. С. Г. АК-В., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – неоценяеми искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ и обусловен от първия оценяем иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, с което са уважени предявените искове за защита срещу незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ, въззивният съд е приел, че заповедта за налагане на дисциплинарното наказание уволнение е немотивирана, тъй липсва един от обективните признаци, посочени в императивната разпоредба на чл. 195, ал. 1 КТ – не е посочена конкретна дата/период на извършеното нарушение и кои нормативни актове касае то, както и конкретните действия на ищеца, представляващи нарушения на трудовата дисциплина, макар съдържанието на заповедта да е от три страници факти и констатации за дейността на ищеца и нарушения от негова страна на чл. 124, чл. 125 и чл. 126, т. 13 КТ, както и на т. 5 от Споразумение за етичност и конфиденциалност към трудовия договор и на чл. 57, ал. 1 и ал. 3 и чл. 84, ал. 9 от Правилника за вътрешния трудов ред в ДП”Р.”, което е посочено общо, без обаче да са изведени по време конкретните нарушения на съответните нормативни актове. Приел е също така, че за нарушението – изпратен от ищеца отчет до консултанта за периода 06.-11.2013 г. във връзка със сключено между него и ответното дружество задание и приложение-А към него, на ищеца му е било наложено дисциплинарно наказание „забележка” със заповед № 12 от 03.02.2014 г., като второто наказание „дисциплинарно уволнение” със заповед № 18 от 20.02.2014 г. му е наложено на основание проверка по повод същия отчет и договор между ищеца и консултанта, който е цитиран в самия отчет, т.е. съдът е приел, че се касае се за едно и също нарушение на трудовата дисциплина от страна на ищеца, за което са му наложени две дисциплинарни наказания, което е недопустимо. Освен това по същество съдът е приел, че ищецът не е извършил посоченото в обяснителната част на заповедта за дисциплинарно уволнение нарушение, изразяващо се в сключване на граждански договор с друг работодател, без съгласието на изпълнителния директор на ответното дружество ДП“Р.“, както и изпълнение на същия през работно време и отчет за него по служебната ел. поща през работно време, тъй като не са представени доказателства от работодателя за наличие на споразумение за услуги, а само проекто-споразумение между ищеца и ГУП/ D-R P./, което проекто – споразумение се явява приложение към техническо задание на база т. 5.4 от сключения договор за консултански услуги между работодателя ДП“Р.“ и консорциума, тъй като ищецът участва в проекта на ГУП, което му позволява и длъжностната му характерискика/т.3.1/ и приложение F на консултанския договор, тъй като е ИТ специалист и като технически персонал на ДП“Р.“ по консултанския договор, с умения и опит допринася информационната система за програмата за извеждане от експлоатация, състояща се от софтуер и хардуер и т.н., да функционира. Освен това е приел, че дори да се приеме обратното, че това проекто-споразумение за ИТ услуги от страна на ищеца, е породило своите правни последици, то жалбоподателят е станал част от общия проект, по който работи цялото предприятие ДП „Р.“ за извеждане от експлоатация 1-4 блок на А. К., поради което нарушението на ищеца Ч., че е изпратил отчет за ИТ дейност по същия проект на консултанта по договора за консултански услуги, по който консултантски договор е страна касатора – работодател на ищеца, не дава основание той да бъде наказан и то да му се наложи най-тежкото наказание по КТ – дисциплинарно уволнение.
Поставените от жалбоподателя процесуалноправни въпроси – може ли изводите на съда, обуславящи крайното решение да не почиват на материалноправни норми и да са взаимноизключващи се, не са обусловили изхода на делото, тъй като сочат на твърдения за необоснованост на въззивното решение, а тя не е самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване в предварителното производство по селекция на жалбите по реда на чл. 288 ГПК, а основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, което подлежи на проверка едва след като въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол. Това е така, тъй като разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което по тези въпроси, отнасящи се до необосноваността на въззивното решение, не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Що се отнася до правния въпрос, свързан с правомощията на въззивната инстанция и приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, приетото от въззивния съд не е в противоречие с разрешенията, дадени с ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК за уеднаквяване на съдебната практика във връзка с въззивното производство, а в съответствие с тях. Това е така, тъй като разпоредбите на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК се свеждат до това, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните като той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В тази връзка съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В случая в съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел от данните по делото и доводите на страните, преценени в тяхната взаимна връзка и обусловеност, че ищецът не е извършил визираните в уволнителната заповед нарушения на трудовата дисциплина, поради което и наложеното му най-тежко дисциплинарно наказание – уволнение, се явява незаконосъобразно.
По отношение на поставения материалноправен въпрос – за тълкуване на сключения международен договор в съответствие с установените в чл. 20 ЗЗД критерии, същият е формулиран общо и в контекста на твърдението за неправилност на въззивното решение, поради което не съставлява такъв по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно който правен въпрос е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му и поради това е от значение за изхода по конкретното дело за формиране на решаващата воля на съда, но не и за възприемане на конкретна фактическа обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Затова изложените твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивното решение, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата направените по делото разноски за касационното производство в размер на 1 000 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 492 от 15.12.2014 г., постановено по в.гр.д. № 655/2014 г. на Врачанския окръжен съд, ГО, по касационна жалба вх. № 486 от 21.01.2015 г. на Държавно предприятие „Радиоактивни отпадъци” [населено място].
ОСЪЖДА Държавно предприятие „Радиоактивни отпадъци” [населено място] да заплати на П. Й. Ч. от [населено място] направените разноски за касационното производство в размер на 1 000/хиляда/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: