1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 117
С., 31.01. 2012 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми януари, през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 1023 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Ч. „И. И.-И. Д. И.” от [населено място], чрез пълномощника си адв. Д. П. от АК-В., против въззивно решение № 55 от 12.04.2011 г., постановено по в.т.д. № 60/2011 г. на Добричкия окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 122 от 13.12.2010 г. по гр.д. № 154/2008 г. на Районен съд – Генерал Тошево, са отхвърлени предявените от касатора, искове с правно основание чл. 49, вр. с чл. 51 ЗЗД, срещу ЗК”Д.” [населено място] и Г. Г. Г. като [фирма] [населено място], за сумата от 25 000 лв./частичен от 65 750 лв./, представляващи обезщетение за причинени имуществени вреди – стойност на унищожена нива с рапица – реколта 2007-2008 г., в поле от 200 дка в землището на гр. Г. Т., от действията на втория ответник, възложени от първия ответник, както и акцесорните искове по чл. 86 ЗЗД – обезщетение за забавено плащане на сумата по главницата в размер на 7 298,27 лв.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че с постановеното въззивно решение, с което са отхвърлени изцяло предявените от него срещу ответната кооперация и [фирма], искове с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 и чл. 51 ЗЗД, за присъждане на обезщетение за причинените му имуществени вреди в резултат на непозволено увреждане, изразяващи се в стойността на унищожената нива с рапица, съдът се е произнесъл по правни въпроси от процесуално естество, значими за изхода на спора, в противоречие с практиката на ВКС, като са посочени ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 19, решение № 990 от 24.03.2010 г. по гр.д. № 47/2009 г. на ВКС, І г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр.д. № 1413/2009 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК и определение № 173 от 06.04.2010 г. по т.д. № 986/2009 г. на ВКС, ІІ т.о. в производство по чл. 288 ГПК, като последното съгласно разрешението, дадено в т. 1 на ТР № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС не съставлява задължителна съдебна практика. Поставените процесуалноправни въпроси са за задължението на съда за цялостна преценка на събраните по делото доказателства с оглед разпоредбите на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, както и задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви, когато потвърждава решението на първата инстанция и приложението на чл. 272 ГПК.
Ответниците по касационната жалба Кооперация „Д.” [населено място] и Г. Г. Г., в качеството му на [фирма] [населено място], [община], чрез пълномощника си адв. Д. Ч. от АК-Б., в писмени отговори по чл. 287, ал. 1 ГПК изразяват становище за нейната неоснователност и липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Третото лице-помагач [фирма] [населено място] не изразява становище по жалбата в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с обжалваем интерес над 5000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е основополагащ за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. В конкретния случай като основание за допускане до касация на въззивното решение се сочи хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва правният въпрос/материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, значим за изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тази практика е задължителна, а това са – Постановленията на Пленума на Върховния съд, тълкувателните решения на Общото събрание на гражданската и търговската колегии на Върховния касационен съд и постановените решения на ВКС по чл. 290 ГПК. Затова незадължителната практика на Върховния касационен съд, доколкото е все пак противоречива, мястото й е в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. В случая са посочени и ТР на ОСГК и ОСГТК на ВКС и две решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, поради което основанието за допускане на касационното обжалване следва да се квалифицира по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
За да отхвърли предявените искове с правно основание чл. 49, вр. с 45 и чл. 51 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал при условията на пълно и главно доказване наличие на предпоставките на чл. 49 ЗЗД за ангажиране гаранционно обезпечителната отговорност на ответната кооперация, а именно, че тя е възложила извършването на определена работа на ЕТ, при изпълнението на която са настъпили вреди за ищеца. В конкретния случай не е доказано по безспорен начин, че увреждането на нивата с рапица на ищеца е настъпило в резултат на авиохимичното третиране на съседното поле с пшеница на първия ответник, тъй като още на другия ден след третирането ищецът е третирал същото поле с друг препарат вместо да свика комисия и да отдели проби. Решаващите изводи на съда са, че по делото не е установено безспорно, че увреждането на ищеца, изразяващо се в стойността на унищожената му нива с рапица, е в резултат на виновно поведение от страна на ответника [фирма], респ. на третото лице помагач [фирма], за да се ангажира отговорността на първия ответник Кооперация „Д.” като поръчител на работа по пръскане на своите полета с рапица и пшеница на 12.04.2008 г., което е в доказателствена тежест на ищеца, поради което не следва да се ангажира гаранционно-обезпечителната й отговорност по чл. 49 ЗЗД. За да възникне тази отговорност е необходимо да за налице вреди, причинени на пострадалия ищец, те да са причинени от лице, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД/ответната кооперация/ е възложил работа, вредите да са причинени при или по повод възложената работа и наличие на вина за причинените вреди от страна на изпълнителя й. В случая след като по делото не е установено по безспорен начин виновно поведение на ответния ЕТ, респ. на третото лице-помагач, че при и по повод изпълнението на възложената им от ответната кооперация работа са причинени вреди на ищеца, изразяващи се в унищожена нива с рапица, поради авиохимическо третиране, не са налице предпоставките за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД, поради което исковете са отхвърлени. Отхвърлени са и исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД предвид акцесорния им характер. Т.е. основният извод на въззивния съд е, че в случая не са налице предпоставките за възникване на отговорността по чл. 49 ЗЗД.
В контекста на този основен извод на въззивния съд, обусловил изхода на спора, поставените от касатора правни въпроси – за задължението на въззивния съд за цялостна преценка на събраните по делото доказателства с оглед разпоредбите на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, както и да изложи собствени мотиви, когато потвърждава решението на първата инстанция и приложението на чл. 272 ГПК, са от значение за изхода на делото, но те не са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, посочена от касатора, а са в синхрон с нея. В тази връзка въззивният съд е изложил собствени мотиви защо исковете по чл. 49 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД са неоснователни като е обсъдил събраните по делото и относими доказателства съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и в съответствие с разпоредбата на чл. 272 ГПК е препратил към част от мотивите на първоинстанционния съд, които за изложени подробно и аргументирано, чието решение е потвърдил. Релевираните в изложението твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Тези основания касаят правилността на обжалваното въззивно решение при разглеждане на касационната жалба по същество по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не са основания за допускане на касационно обжалване.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото пред касационната инстанция касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответниците по жалбата направените от тях разноски в размер на по 1400 лв. адвокатско възнаграждение за всеки един от тях.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 55 от 12.04.2011 г., постановено по в.т.д. № 60/2011 г. на Добричкия окръжен съд, по касационна жалба с вх. № 2990/19.04.2011 г. на Ч. „И. И. – И. Д. И.” от [населено място].
ОСЪЖДА Ч. „И. И. – И. Д. И.” от [населено място] да заплати на Кооперация „Д.” [населено място], представлявана от председателя В. Н. В. и на Г. Г. Г., в качеството му на [фирма] [населено място], [община], направените разноски за касационната инстанция в размер на по 1400 лв. на всеки един.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: