9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 532
С., 13.05. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети март, през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 597 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма] [населено място], представлявано от управителя М. П., приподписана от пълномощника адв. И. А. от АК-С. против въззивно решение № 417 от 10.03.2014 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 1753 от 19.08.2014 г., постановени по в.гр.д. № 4411/2013 г. на Софийски апелативен съд, ГО, VІІІ с-в, с което е оставена без разглеждане жалбата на Д. А. Д. и Е. Д. Д. срещу решение № 6431 от 18.09.2013 г. по гр.д. № 3475/2008 г. на СГС в частта, с която е обявен за окончателен предварителен договор за продажба от 03.02.2006 г., сключен между С. Х. П. и изпълнител [фирма] и е отменено изцяло решение № 6431 от 18.09.2013 г. по гр.д. № 3475/2008 г. на СГС, като е отхвърлен искът на [фирма] срещу Д. А. Д. и Е. Д. Д., и двамата от [населено място] и С. Х. П. от [населено място], за обявяване за окончателен на предварителен договор за учредяване право на строеж срещу задължение за строеж на жилищна сграда от 03.02.2006 г./допълнен с анекси-споразумения от 25.09.2008 г., 01.10.2008 г., 16.01.2009 г. и 19.01.2009 г./ с възложители Д. А. Д., Е. Д. Д. и С. Х. П. и изпълнител [фирма], който е с предмет: учредяване право на строеж – при 75% ид. части в полза на изпълнителя и 25% в полза на собствениците върху урегулиран поземлен имот с площ по документи за собственост от 1 500 кв.м., а по скица 1 439 кв.м., находящ се в [населено място], Столична община, район „В.”, м. „М. ливади – запад”, съставляващ УПИ № І-965, 965а от кв. 36, на основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Твърди наличието на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК – неправилност на постановеното въззивно решение и моли то да бъде отменено като неправилно и уважен предявеният иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителния договор за учредяване право на строеж върху процесния недвижим имот.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, съдът се е произнесъл по правни въпроси от материално и процесуално естество, от значение за изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата, както и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Изведените от жалбоподателя въпроси са: допустимо ли е въззивната инстанция да отменя решението на първоинстанционния съд въз основа на факти и обстоятелства, които са настъпили в правния мир още пред първата инстанция, но същата не ги е възприела за формиране на своето вътрешно убеждение при постановяване на съдебния акт, предвид приложението на чл. 235, ал. 3 ГПК; допустимо и правилно ли е да се отменя цялото съдебно решение, с което е уважен искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, след като в мотивите си въззивната инстанция приема, че жалбата на Д. Д. и Е. Д. е частично недопустима в частта, с която те атакуват изцяло решението на СГС за обявяване на предварителния договор за учредяване право на строеж за окончателен над обема на притежаваните от тях права; допустимо и правилно ли е ответната страна по делото да се ползва от собственото си противоправно поведение – да не изпълнява задълженията си по договора и по чл. 153 ЗУТ – да поиска презаверка на строителните книжа и в резултат на това да бъде отхвърлен иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, доколкото отпадането на правното действие на разрешението за строеж е пречка да се обяви предварителния договор за учредяване правото на строеж за окончателен и в тази връзка как се съотнася нормата на чл. 269 ГПК и нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК, приложена от въззивния съд. По тези правни въпроси не се позовава и не представя противоречива съдебна практика. Поставени са и правни въпроси относно разноските и по-конкретно за присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38 ЗА, както следва: длъжен ли е въззивният съд при искане на една от страните по делото за прилагане разпоредбата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА за присъждане на адвокатско възнаграждение на материално затруднено лице да извърши преценка дали са налице предпоставките по чл. 38 ЗА, или не; следва ли да се присъди адвокатско възнаграждение само въз основа на твърдението на страната без твърдяното да е доказано; приложима ли е т. 1 от ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС в конкретния случай, доколкото в него е предвидено, че направените разноски по делото, в т.ч. и адвокатски хонорар следва да бъдат доказани; допустимо ли е да се прилага хипотезата на чл. 38 ЗА при липса на договор за правна помощ между адвоката и страната, за които твърди, че са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и са решавани противоречиво от съдилищата. Поставени са и правни въпроси с твърдението, че разрешаването им е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, а именно: когато заинтересованата страна успее в хода на делото да опровергае обстоятелството, че лицето, търсещо присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА е материално затруднено, длъжен ли е въззивният съд да съобрази това обстоятелство; ако страната твърди, че е материално затруднена, не следва ли тя да се възползва от възможността на Закона за правната помощ и при какви предпоставки следва да се прилага разпоредбата на чл. 38 ЗА и при какви на ЗПП. Позовава се и представя съдебна практика – решение от 15.04.2013 г. по гр.д. № 42092/2012 г. на Софийски районен съд, за което липсват данни, че е влязло в сила, поради което то не съставлява противоречива съдебна практика, съгласно разрешенията, дадени в т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и не следва да се взема предвид от настоящата инстанция при преценката за допустимост на касационното обжалване, определение от 14.11.2012 г. по ч.гр.д. № 14972/2012 г. на Софийски градски съд и определение № 17385 от 26.09.2013 г. по ч.гр.д. № 11345/2013 г. на Софийски градски съд, постановени в производство по чл. 248, ал. 3 ГПК, влезли в сила и въззивно решение № 2384 от 02.04.2013 г. по в.гр.д. № 1174/2013 г. на Софийски градски съд, влязло в сила.
Ответниците по касационната жалба Д. А. Д. и Е. Д. Д., чрез пълномощника си адв. С. Х. от АК-С., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорват жалбата като неоснователна и изразяват становище за липсата на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Ответницата по касационната жалба С. Х. П. от [населено място], чрез пълномощника си адв. А. Ц. от АК-С. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата като неоснователна и изразява становище за липсата на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Същата на основание чл. 287, ал. 2 ГПК е депозирала насрещна касационна жалба срещу въззивното решение в частта му, с която е оставена без разглеждане жалбата на Д. А. Д. и Е. Д. Д. срещу решение № 6431 от 18.09.2013 г. по гр.д. № 3475/2008 г. на СГС в частта, с която е обявен за окончателен предварителен договор от 03.02.2006 г., сключен между С. Х. П. и изпълнител [фирма] и моли в тази част то да бъде отменено, поради неправилност на основание чл. 281, т. 3 ГПК. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, насрещната касаторка поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд в обжалваната му от нея част, въззивният съд се е произнесъл по правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешаването на който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. И. правен въпрос е – дали съсобствениците на поземлен недвижим имот, които са страни по предварителен договор за учредяване в полза на трето лице право на строеж върху този имот срещу задължение от негова страна да изгради обекти в полза на учредителите-съсобственици, са необходими или обикновени другари в производството, образувано по иск на третото лице срещу съсобствениците за обявяване за окончателен на предварителния договор и в частност предварителният договор може ли да бъде обявен за окончателен само в частта относно поетите задължения на един от учредителите за сключване на окончателен договор.
Ответникът по насрещната касационна жалба [фирма] [населено място], чрез пълномощника си адв. И. А. от АК-С., я оспорва като недопустима, поради липса на правен интерес от обжалване, респ. като неоснователна.
Ответниците по насрещната касационна жалба Д. А. Д. и Е. Д. Д., чрез пълномощника си адв. С. Х. от АК-С., в писмен отговор не я оспорват и считат, че същата е основателна, тъй като постановеният диспозитив от въззивния съд, в частта му, с която е оставена без разглеждане жалбата на Д. А. Д. и Е. Д. Д. срещу решение № 6431 от 18.09.2013 г. по гр.д. № 3475/2008 г. на СГС в частта, с която е обявен за окончателен предварителен договор от 03.02.2006 г., сключен между С. Х. П. и изпълнител [фирма] се явява безпредметен, предвид отхвърлянето на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и по отношение на С. П..
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – отхвърлен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, с цена над 5 000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. Редовна е и подадената насрещна касационна жалба от С. Х. П..
За да постанови обжалваното решение, с което е отхвърлил предявения иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, въззивният съд е приел, че в случая между страните по делото е бил сключен валиден предварителен договор, по силата на който ответниците са се задължили да учредят право на строеж върху сграда, която е следвало да бъде изградена в УПИ № І-965, 965а, кв. 36 по плана на [населено място], срещу задължението на ищцовото дружество да я построи със свои средства за срок от 24 месеца, считано от датата на издаване на протокола за строителна линия и ниво, като обемът на задължението на собствениците да учредят право на строеж върху собствения им имот е било определяемо и се е намирало във функционална връзка с предвидената в идейния архитектурен проект Р. на сградата. В тази връзка съдът е приел, че не съществува пречка за сключването на окончателен договор за учредяване правото на строеж в обема, който страните са предвидили в предварителния договор. Въпреки това е приел, че искът е неоснователен, тъй като в хода на производството са настъпили факти от значение за спорното право, предвид представеното писмо от главния архитект на Столична община, район „В.”, в който е била отразена датата на влизане в сила на разрешение за строеж № 443/27.08.2008 г. Съгласно чл. 153, ал. 2, изр. 2 ЗУТ разрешението за строеж губи правно действие, когато в продължение на три години от влизането му в сила, не е започнало строителството, а в чл. 153, ал. 3, изр. 1 ЗУТ, строежите, за които разрешението за строеж е загубило действието си по см. на ал. 2 могат да бъдат осъществени след презаверяването му. В конкретния случай разрешение за строеж № 443/27.08.2008 г. е влязло в законна сила на 28.10.2008 г. и тъй като строежът не е бил осъществен, е загубило правното си действие, считано от 31.10.2011 г. Същото не е било презаверено в срока по чл. 153, ал. 3, изр. 2 ЗУТ, поради което и одобрения идеен проект е загубил правното си действие, считано от 01.11.2012 г. Предвид тези данни, въззивният съд е приел, че обемът на правото на строеж, което е следвало да се учреди, е бил определяем, като индивидуализацията на бъдещите обекти е трябвало да бъде съобразно одобрен архитектурен проект от 30.11.2006 г., преодобрен на 27.08.2008 г., но тъй като последният е загубил правното си действие, правото на строеж не може да бъде индивидуализирано, което се явява пречка за обявяване на предварителния договор за окончателен, поради което като неоснователен искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е отхвърлен. В. съд е присъдил в полза на процесуалния представител на ответниците Д. Д. и Е. Д. – адв. Х. възнаграждение, определено по реда на чл. 38 З. в размер на 8 828,23 лв.
Представеното от касатора изложение за допускане на касационно обжалване съдържа изведени правни въпроси, които са важни, но те не са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, не са решавани противоречиво от съдилищата, както и разрешаването им не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, поради което по тях не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Така по поставения правен въпрос за правомощията на въззивната инстанция във връзка с приложението на чл. 235, ал. 3 ГПК, приетото от въззивния съд в случая е в съответствие с трайно установената съдебна практика, а именно, че при условията на възприетия от ГПК ограничен въззив, втората съдебна инстанция е такава по същество, която следва да изгради собствени правни изводи въз основа на установените факти, като при това съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК следва да съобрази и всички правнорелевантни факти, които са настъпили след предявяване на иска и които имат съществено значение за спорното право, без значение дали този факт е отчетен от първата инстанция, чието решение е предмет на проверка от въззивната инстанция, тъй като приложението на това процесуално правило представлява гаранция за постановяване на правилно решение. Това е така, защото съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК съдът е длъжен да вземе пред вид фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право, а изводът на съда трябва да бъде основан на всички факти независимо от това дали са се осъществили преди предявяване на иска или са настъпили след това, тъй като тази промяна представлява обективно настъпил в хода на производството факт от значение за спорното право, който съдът е длъжен да вземе предвид. В случая въззивният съд е приел, че искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е неоснователен, тъй като макар че обемът на правото на строеж, което е следвало да се учреди, е бил определяем, но тъй като индивидуализацията на бъдещите обекти е трябвало да бъде съобразно одобрен архитектурен проект от 30.11.2006 г., преодобрен на 27.08.2008 г., но последният е загубил правното си действие, считано от 01.11.2012 г., то и правото на строеж не може да бъде индивидуализирано, обстоятелство, явяващо се пречка за обявяване на предварителния договор за окончателен. Изводът на въззивния съд за частична недопустимост на жалбата на ответниците Д., не е обусловил изхода на делото, тъй като тя не рефлектира върху пределите на въззивното производство, предвид обстоятелството, че искът е отхвърлен изцяло, поради което по този въпрос не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Що се отнася до приложението на чл. 269 ГПК, въззивното решение е постановено в съответствие със задължителната съдебна практика по приложението на този законов текст. Така с постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 764 от 19.01.2011 г. по гр.д. № 1645/2009 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение, решение № 702 от 05.01.2011 г. по гр.д. № 1036/2009 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение и решение № 57 от 12.03.2012 г. по гр.д. № 212/2011 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение, еднозначно е прието, че съгласно сега действащия ГПК, правомощията на въззивния съд са строго лимитирани. В. съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – само в обжалваните му части. По останалите въпроси, отнасящи се до правилността на първоинстанционното решение, той е ограничен от посоченото във въззивната жалба/ чл. 269 ГПК/. Следователно при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба съдът не е задължен да извършва служебно проверка на правилността на първоинстанционното решение. В конкретния случай първоинстанционният съд е уважил предявеният иск и въззивниците ответници са обжалвали изцяло решението като неправилно като изрично са се позовали и на факта, че одобрения идеен проект е загубил правното си действие. Именно в рамките на предявената въззивна жалба се е произнесъл въззивният съд, който в рамките на своите правомощия е извършил самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал по делото и е направил своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като е приел, че искът с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД е неоснователен, тъй като макар че обемът на правото на строеж, което е следвало да се учреди, съгласно договореното между страните по предварителния договор, е бил определяем като индивидуализацията на бъдещите обекти е трябвало да бъде съобразно одобрен архитектурен проект от 30.11.2006 г., преодобрен на 27.08.2008 г., но последният е загубил правното си действие, считано от 01.11.2012 г., поради което правото на строеж не може да бъде индивидуализирано, обстоятелство, явяващо се пречка за обявяване на предварителния договор за окончателен, поради което по този правен въпрос не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. В заключение направените доводи от касатора като цяло обосновават касационни оплаквания относно порочността на постановеното въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК. А твърдения, които касаят неправилност на въззивното решение, изразяващи се в неговата необоснованост, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба, в частта й относно присъденото от въззивния съд адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38 З., по съществото си представлява молба по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на въззивното решение в частта му за разноските, като съгласно тази правна норма компетентен да се произнесе по нея е въззивният съд, постановил обжалваното решение. При постановяване на определението си същият следва да съобрази поставените правни въпроси в изложението към касационната жалба в тази насока, както и задължителната съдебна практика напр. – решение № 165 от 26.10.2010 г. на ВКС по т.д. № 93/2010 г., ІІ т.о., решение № 97 от 06.07.2009 г. и определение № 92 от 23.10.2009 г. по т.д. № 745/2008 г. на ВКС, ІІ т.о.
При този изход на делото по касационната жалба на [фирма], на основание чл. 287, ал. 4 ГПК насрещната касационна жалба на С. Х. П. не подлежи на разглеждане.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, на адв. С. Х. от АК-С., в качеството му на пълномощник на ответниците Д. и Е. Д. не следва да се присъдят направените разноски за настоящото производство – възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на основание чл. 38 З.. Това е така, тъй като съгласно практиката на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решения: № 220 от 07.01.2013 г. по т.д. № 1106/2011 г. на II т. о.; № 97 от 06.07.2009 г. по т.д. № 745/2008 г. на II т. о.; № 111 от 01.07.2011 г. по т.д. № 676/2010 г. на II т. о.; № 165 от 26.10.2010 г. по т.д. № 93/2010 г. и др. липсва основание за присъждане на разноски за производството пред ВКС, ако не е представено пълномощно, в което да е посочено някое от основанията по чл. 38 З. за оказване на безплатна правна помощ, което обосновава извод, че не се дължи присъждане на адвокатско възнаграждение по този ред. Обстоятелството, че ответниците-въззивници са освободени от заплащането на държавна такса, не рефлектира автоматично върху възможността адвокатът да окаже безплатно адвокатска помощ и съдействие и не предопределя приложението на чл. 38, ал. 1, т. 2 З., нито обуславя задължение за съда да определи адвокатско възнаграждение по този ред.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 417 от 10.03.2014 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 1753 от 19.08.2014 г., постановени по в.гр.д. № 4411/2013 г. на Софийски апелативен съд, ГО, VІІІ с-в, по касационна жалба с вх. № 5052 от 28.04.2014 г. на [фирма] [населено място].
ВРЪЩА делото на Софийски апелативен съд за произнасяне по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК в частта на касационната жалба относно разноските.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: