Определение №925 от 1.8.2013 по гр. дело №2942/2942 на 3-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

1

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 925

С., 1.08. 2013 година

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети юли, през две хиляди и тринадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА

като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 2942 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма] [населено място], чрез пълномощника си адв. Л. С. от АК-В., против въззивно решение № 10 от 13.02.2013 г., постановено по в.гр.д. № 553/2012 г. на Видинския окръжен съд, ГО, с което като е потвърдено решение № 426 от 11.10.2012 г. на Видинския районен съд по гр.д. № 282/2012 г., е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу [община], иск за заплащане на сумата в размер на 20 000 лв., като част от сумата 147 322,71 лв., представляваща разходите по извършената работа от ищеца – изграждането на обект „Вътрешна канализация за търговски и сервизен център „Ситроен”, с дължина 287 м., находящ се в Ю. промишлена зона, [населено място], с възложител и собственик [община], ведно със законната лихва, считано от 14.02.2012 г. до окончателното изплащане. Твърди се неправилност на въззивното решение по касационните основания на чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по правни въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Поставените правни въпроси са – относно приложното поле на института за водене на чужда работа без пълномощие и по-конкретно допустимо ли е да се приеме, че водене на „чужда работа” може да се изрази само в „текущ ремонт”, за който твърди, че е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и сочи и представя решение № 356 от 07.10.2011 г. на ВКС по гр.д. № 853/2010 г., ІV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. Другите материалноправни въпроси, за които твърди, че са от значение за изхода на делото са: допустимо ли е да се приеме, че предвидените изключения в Закона за водите – чл. 13, ал. 1, т. 4 разширяват приложното им поле, респ. тези изключения означат ли вменяване на общо задължение на граждани и юридически лица да изграждат елементи на техническата инфраструктура в имоти, публична общинска собственост, за тяхна сметка; по приложението на чл. 61, ал. 3 ЗЗД – издаването на разрешение за строеж от 24.08.2005 г. от [община] в качеството й на собственик на обекта, предмет на строителното разрешение, представлява ли съгласие и липса на противопоставяне от собственика; правилно и в съответствие със съдебната практика ли е приетото във въззивното решение, че с отмяната на Наредба № 9 от 14.09.1994 г. за ползване на водоснабдителните и канализационните системи, отпада задължението на общините за изграждането им; на кого е задължението за изграждане на външна канализационна мрежа, преминаваща през урбанизирана градска територия, обслужваща няколко поземлени имота или квартал на съответно населено място и за чия сметка следва да се изгради, на кого е задължението за изграждане на външно канализационно отклонение, което свързва отделен поземлен имот към канализационна мрежа и за чия сметка следва да се извърши и чия е собствеността след изграждане на външна канализационна мрежа и след изграждане на външно канализационно отклонение; допустимо ли е изграждане на елементи на техническата инфраструктура – публична общинска собственост, ако същите не са предвидени в бюджета на общината за съответната година, както и допустимо ли е ремонт, поддръжка и изграждане на елементи на техническата инфраструктура, ако няма предвидени постъпления в бюджета на съответната община. Тъй като по тези правни въпроси не е представена съдебна практика, на която приетото във въззивното решение да противоречи, следва да се приеме, че основанието за допускане на касационното обжалване е по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [община], чрез процесуалния си представител ст. юриск. П. Л., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 61 ЗЗД, с цена над 5000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, с което е отхвърлен предявеният иск, въззивният съд е приел, че по делото не са установени предпоставките на чл. 61, ал. 2 ЗЗД. Приел е, че в случая е неприложим института на водене на чужда работа без пълномощие по см. на чл. 60 и сл. ЗЗД, тъй като изграждането на нов обект по см. на § 5, т. 39 от ДР на ЗУТ, не съставлява действие по извършване на „чужда работа” по смисъла на чл. 60 ЗЗД, съгласно който законов текст под „работа” се разбират фактически действия – поправки, ремонти и др., в случая предвидени в специалния закон – ЗУТ, а именно – „текущ ремонт” по см. на § 5, т. 43, „основен ремонт” по см. на § 5, т. 42, или „реконструкция” по см. на § 5, т. 44 от ДР на ЗУТ. Това е така, тъй като предприемането на действие по изграждането на нови, несъществуващи сгради или елементи на техническата инфраструктура не може да се приеме за действие на „управление”. Приел е също така, че изградената от ищеца външна канализация за търговски и сервизен център „Ситроен” е елемент от техническата инфраструктура по см. на чл. 64, ал. 1, т. 3 ЗУТ, тъй като представлява преносен провод и съоръжения към него в урегулирана територия, които се изграждат, поддържат и ремонтиран от и за сметка на държавата, общините и съответните експлоатационни дружества в зависимост от това той е собственикът, освен ако в специалния закон е предвидено друго – чл. 64, ал. 3 ЗУТ, като при логическото и систематично тълкуване на тази законова норма е приел, че тази дейност се извършва само тогава, когато разходите затова са одобрени в съответствие със законовите изисквания – Закона за общинските бюджети за финансиране от страна на общините на елементите от техническата инфраструктура. Освен това само фактът, че определени вещи са обявени за публична държавна или общинска собственост не означава, че те могат да бъдат изграждани само и единствено от държавата и общините и то за тяхна сметка, тъй като в законите са предвидени множество изключения – напр. чл. 13, ал. 1, т. 4 от Закона за водите. Освен това е приел, че искът е и недоказан – ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е представил доказателства – скици, планове, карти и пр., от които да е видно какво представлява изградената от него, т.н. външна канализация и къде е разположена тя, както и че тя представлява публична общинска собственост, тъй като канализационната система е построена от ищеца в негов собствен имот и представлява частна собственост по силата на чл. 24, т. 7 от Закона за водите като съоръжение за отвеждане на водите, обслужващо съответния имот и разходите за неговото изграждане са изцяло за сметка на собственика на имота.
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от материално или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. В разглеждания случай в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят не е формулирал правен въпрос от материално или процесуално естество от значение за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, а касационният съд не може от данните по делото да изведе правния въпрос от значение на изхода на спора, без да упражни служебното начало във вреда на другата страна. Така както са поставени въпросите сочат на твърдение за необоснованост на въззивното решение, а тя не е самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване в предварителното производство по селекция на жалбите по реда на чл. 288 ГПК, а основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, което подлежи на проверка едва след като въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол. В тази връзка следва да се отбележи че приетото от въззивния съд по първия формулиран правен въпрос не е в противоречие с приетото в решение № 356 от 07.10.2011 г. на ВКС по гр.д. № 853/2010 г., ІV г.о., в което на основание чл. 291 ГПК е даден отговор на въпроса – може ли търговско дружество да носи отговорност за неизпълнение на задължението на общината за изграждане на техническа инфраструктура при урегулиране на имоти, както и дължи ли се обезщетение за изграден обект на инфраструктурата, неприет с акт 16, каквито въпроси в настоящото производство не са поставени, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по този въпрос. Останалите правни въпроси от материално естество, както се посочи по-горе, не са обусловили изхода на делото, поради което не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. По тях не е представена противоречива съдебна практика – задължителна или на отделни състави, поради което не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. По съществото си те представляват твърдения, които касаят неправилност на въззивното решение, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, но не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно която разрешаването на поставените въпроси е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Във връзка с приложението на тази законова норма следва да се отбележи, че по приложението на чл. 60 – 62 ЗЗД относно института на водене на чужда работа без пълномощие, съдебната практика трайно приема, че не е налице водене на чужда работа без пълномощие, ако лицето, което е извършило действия по управляване на чуждата работа ги е извършило за своя сметка, т.е. придобило е всичко, получено в резултат на действията си, както и когато чуждата работа се води изключително в интерес на лицето, което я е предприело, както и в случаите, когато работата се извършва от лице, което мисли, че управлява собствените си работи или е натоварено да прави това по силата на сключен договор или е оправомощено чрез пълномощно.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т. 1-3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, на ответника по жалбата следва да се присъдят направите разноски в размер на 500 лв. юриск. възнаграждение. Останалите претендирани разходи – пътни и дневни не са документирани, поради което като недоказани не следва да бъдат уважени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 10 от 13.02.2013 г., постановено по в.гр.д. № 553/2012 г. на Видинския окръжен съд, ГО, по касационна жалба с вх. № 772 от 11.03.2013 г. на [фирма] [населено място].
ОСЪЖДА [фирма] [населено място] да заплати на [община] направените разноски по делото за настоящата инстанция в размер на 500 лв.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top