1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 795
С., 14.06. 2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети юни, през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 1945 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от К. Г. Щ. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Р. М. от АК-П. против въззивно решение № 1421 от 03.12.2012 г., постановено по в.гр.д. № 1177/2012 г. на Пловдивския апелативен съд, 2-ри граждански състав, с което като е потвърдено решение № 1256 от 11.07.2012 г. на Пловдивския окръжен съд, постановено по гр.д. № 3262/2010 г., е уважен предявеният от И. К. К. от [населено място], срещу К. А. У. от [населено място], иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, за обявяване за окончателен на предварителен договор от 03.12.2007 г. за покупко-продажба на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 56784.505.86.2.7. по К. на [населено място], [улица], [жилищен адрес]. Жалбоподателят К. Г. Щ. е конституиран като трето лице помагач на ответника К. У. на основание чл. 218 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което е уважен предявеният иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, съдът се е произнесъл по правни въпроси от материално и процесуално естество, които са от значение за изхода на делото и са решени в противоречие с практиката на ВКС и решавани противоречиво от съдилищата– основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Изведените от жалбоподателя въпроси са: действа ли съдът като нотариус в производството по чл. 19, ал. 3 ЗЗД – нужно ли е да провери дали обещателят е собственик на имота, предмет на предварителния договор и към кой момент, ирелевантен ли е за спора произходът на парите, с които е извършено плащането по договора и следва ли съдът да изиска всички документи, които би изискал нотариусът при изповядване на сделката, включително декларация по чл. 4, ал. 7 и чл. 6, ал. 5, т. 3 от Закона за мерките срещу изпиране на пари; допустимо ли е въззивният съд да обоснове решението си с писмено доказателство, представено пред първата инстанция след срока по чл. 127, ал. 2 ГПК, при условие, че ищецът е могъл да го представи своевременно още с исковата молба. Позовава се и представя съдебна практика – решение № 537 от 08.07.2010 г. по гр.д. № 349/2009 г. на ІІІ г.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, като за представеното първоинстанционно решение липсват данни, че е влязло в сила, поради което то, както и трите определения на ВКС по чл. 288 ГПК не съставляват противоречива съдебна практика, съгласно разрешенията, дадени в т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и т. 1 на Тълкувателно решение № 2/2010 г. от 28.09.2011 г. по т.д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС и не следва да се вземат предвид от настоящата инстанция при преценката за допустимост на касационното обжалване.
Ответникът по касационната жалба, И. К. К. от [населено място], чрез пълномощника си адв. В. В. от АК-П., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и изразява становище за липсата на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Ответникът по касационната жалба К. А. У. от [населено място], чрез пълномощника си адв. С. А. от АК-П., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и изразява становище за липсата на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – уважен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, с цена над 5000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че в случая са налице предпоставките по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и предявеният иск за сключване на окончателен договор следва да бъде уважен. В тази връзка е приел, че на 03.12.2007 г. между страните е сключен валиден предварителен договор за продажба на процесния имот за сумата от 51 000 лв. като към момента на сключването му е заплатено капаро в размер на 5 100 лв., което се удостоверява от договора, а останалата част от цената 49 500 лв. е уговорено да се заплати на равни месечни вноски по 1 270 лв. за периода от 03.12.2007 г. до 03.112010 г. и сумата от 1450 лв. при сключване на окончателния договор, за което е определена датата 15.11.2010 г. На тази дата такъв не е сключен, тъй като обещателят е завишил уговорената окончателна цена, с която приемателят не се е съгласил. Съдът е приел, че е без значение обстоятелството, че съдът не е изискал декларации по чл. 4, ал. 7 от Закона за мерките срещу изпиране на пари за произхода на средствата, както задължително би направил нотариусът при изповядване на сделката, тъй като в случая се касае до особено исковото производство, а не охранително и съгласно нормата на чл. 363 ГПК съдът проверява дали са налице предпоставките за прехвърляне на собствеността по нотариален ред, включително дали отчуждителят е собственик на имота, а тези декларации не представляват материалноправни предпоставки, свързани с основателността на иска.
Представеното от жалбоподателя изложение за допускане на касационно обжалване съдържа изведени правни въпроси, но същите не са обусловили изхода на делото като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК. Изведените правни въпроси – действа ли съдът като нотариус в производството по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и в тази връзка нужно ли е да провери дали обещателят е собственик на имота, предмет на предварителния договор и към кой момент, не е разрешен от въззивния съд в противоречие с приетото от ВКС в решение № 537 от 08.07.2010 г. по гр.д. № 349/2009 г. на ІІІ г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. Съгласно тази задължителна съдебна практика, възприета и от въззивния съд, когато се касае за прехвърляне право на собственост върху недвижим имот съдът проверява дали са налице предпоставките за прехвърляне на собствеността по нотариален ред, вкл. дали продавачът е собственик на имота, тъй като решението на съда поражда последиците на окончателен договор за прехвърляне право на собственост върху недвижим имот, като отчуждителят трябва да е собственик на имота не към момента на сключване на предварителния договор, а към момента на постановяване на съдебното решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. В настоящият случай е установено, че отчуждителят е бил собственик на процесния имот към момента на сключване на предварителния договор, т.е. тази материалноправна предпоставка на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е била налице още с подаване на исковата молба. Поставеният правен въпрос ирелевантен ли е за спора произходът на парите, с които е извършено плащането по договора и следва ли съдът да изиска всички документи, които би изискал нотариусът при изповядване на сделката, включително декларация по чл. 4, ал. 7 и чл. 6, ал. 5, т. 3 от Закона за мерките срещу изпиране на пари не е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и не е решаван противоречиво от съдилищата, тъй като такава практика не е представена от касатора. Същото се отнася и до въпроса от процесуално естество – допустимо ли е въззивният съд да обоснове решението си с писмено доказателство, представено пред първата инстанция след срока по чл. 127, ал. 2 ГПК, при условие, че ищецът е могъл да го представи своевременно още с исковата молба, тъй като процесното писмено доказателство е представено от ищеца във връзка с направеното оспорване на предварителния договор от касатора, поради което не е налице визираното процесуално нарушение. Направените доводи от касатора като цяло обосновават касационни оплаквания относно порочността на постановеното въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК. А твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивното решение, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, на ответника по жалбата К. А. У. не следва да се присъдят разноски за настоящото производство, тъй като такива не са поискани.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1421 от 03.12.2012 г., постановено по в.гр.д. № 1177/2012 г. на Пловдивския апелативен съд, 2-ри граждански състав, по касационна жалба с вх. № 94 от 04.01.2013 г. на К. Г. Щ. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: