1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 922
С., 31.07. 2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти юли, през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 2781 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпили са касационни жалби от И. Ф. К. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Д. П. от АК-С. и от Войн Д. В. от [населено място], приподписана от адв. Б. М. от АК-С., против въззивно решение 830 от 28.05.2012 г., постановено по в.гр.д. № 653/2012 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 1 с-в, с което като е потвърдено решение № 4823 от 07.08.2011 г. на Софийски градски съд, ГК, 16 състав, постановено по гр.д. № 2853/2006 г., е уважен предявеният от Н. Й. М. срещу И. Ф. К. и Войн Д. В., иск с правно основание чл. 254 ГПК/отм./, като е прието за установено по отношение на касаторите, че Н. М. не дължи претендираното вземане по изп.д. № 4030/2002 г. по описа на Д., 4 отд., 3 участък, образувано въз основа на изп. лист от 27.11.2001 г. по ч.гр.д. № 6718/2001 г. на СРС, 65 с-в, за сумите 47 096,65 лв. – главница и 24 972 лв. лихви и 1 940 лв. разноски. Освен това първоинстанционното решение е обезсилено в частта по исковете с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 166, ал. 2 и чл. 170 ЗЗД, в която част като необжалвано на основание чл. 296, т. 2 ГПК въззивното решение е влязло в сила.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторите поддържат, че в постановеното решение на въззивния съд, с което е уважен искът по чл. 254 ГПК/отм./, съдът се е произнесъл по правни въпроси от материално и процесуално естество, обусловили изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Освен това се твърди нищожност и недопустимост на въззивното решение. Поставените правни въпроси от процесуално естество са – налице ли е недопустимост на решението, когато съдът се е произнесъл по непредявен иск, както и трябва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото или е достатъчно само да ги изброи, както и трябва ли да съобрази всички факти и доводи на страните, като за първия твърди, че е решен в противоречие с практиката на ВКС, а решаването на втория въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поставените материалноправни въпроси са: кои лица имат право да предявят иск по чл. 254 ГПК/отм./ – само длъжника/главен длъжник, поръчител и солидарно задължени лица/, само длъжника/главен длъжник, поръчител и солидарно задължени лица/ и лицето, ипотекирало свой имот за чужд дълг, или длъжника/главен длъжник, поръчител и солидарно задължени лица/, лицето, ипотекирало свой имот за чужд дълг и третото лице приобретател на ипотекирания имот; кои лица са длъжници по изпълнението в един изпълнителен процес – само длъжника/главен длъжник, поръчител и солидарно задължени лица, длъжника/главен длъжник, поръчител и солидарно задължени лица/ и лицето, ипотекирало свой имот за чужд дълг, или длъжника/главен длъжник, поръчител и солидарно задължени лица/, лицето, ипотекирало свой имот за чужд дълг и третото лице приобретател на ипотекирания имот; може ли длъжника, лицето ипотекирало свой имот за чужд дълг и третото лице приобретател на ипотекирания имот да оспорват съществуването на вземането, както въз основа на факти, съществували преди издаването на акта, послужил като изпълнително основание за издаване на изпълнителния лист, така и факти, настъпили след това; реалното предаване на сумата по договор за заем дали е част от задължителните елементи на договора за заем, които правят договора действителен или има значение само за връщане на претендирата сума; признанието на двете страни по заемното правоотношение, че заемната сума е предадена дали е достатъчно основание да се приеме, че е налице реално предаване на сумата по договора за заем; при противопоставяне на едната от страните по делото по отношение на достоверността на датата на подписване на договора за заем – недействителен ли е този договор за заем и може ли да породи правни последици. Твърдят, че разрешаването на тези въпроси от въззивния съд е в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Позовават се и представят съдебна практика: решение № 132 от 05.11.2010 г. на ВКС по т.д. № 896/2009 г., ТК, І т.о.,, решение № 16 от 24.03.2011 г. на ВКС по т.д. № 354/2010 г., ТК, І т.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, ТР № 1 от 17.07.2001 г. по гр.д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 2969 от 23.11.1957 г. по гр.д. № 7838/1957 г. на ВС, ІV г.о., постановено по стария процесуален ред.
Ответникът по касационните жалби Н. Й. М. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Т. Ж. от АК-С., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК ги оспорва като неоснователни и изразява становище за липсата на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
К. жалби са срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 254 ГПК/отм./, с цена над 5000 лв., поради което се явяват допустими. Същите са редовни като подадени в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, с което като е потвърдено първоинстанционното решение е уважен предявеният отрицателен установителен иск по чл. 254 ГПК/отм./, въззивният съд е приел, че този иск, предявен от ипотекарния длъжник М. е допустим, защото той се явява страна в изпълнителното производство, тъй като изпълнението по изпълнителното дело, образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден срещу длъжника Войн В. за вземане на взискателя И. К., въз основа на н.а. № 190/1998 г., съдържащ задължение за плащане на парична сума/чл. 237, б.”е” ГПК/отм./, е насочено срещу недвижимия имот, който по силата на н.а. № 104/23.11.2004 г. е придобит от ищеца М.. Съдът е приел, че ответниците не са установили реалното предаване на заетата сума по сключен между тях договор за заем, обезпечен с ипотеката на имота, придобит от ищеца. От тук е приел, че договорът за ипотека е недействителен, поради липса /недействителност/ на главното задължение, което обезпечава – договора за заем от 03.12.1998 г., сключен между ответниците. Учредената ипотека е нищожна, поради което ипотечното право за кредитора – за удовлетворяване на вземането чрез изпълнение върху имота, собственост на ищеца и насрещното задължение за ищеца – длъжник-собственик да търпи провеждането на това изпълнение, не е възникнало. Върху ищеца не е преминало валидно ипотечно задължение относно дълга на втория ответник към първия, поради което той не може да отговаря с имота си за неизпълнението на задължението на В. към К. до размера на сумите, посочени в издадения изпълнителен лист.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че поставения от касаторите процесуалноправен въпрос за допустимостта на въззивното решение като постановено по непредявен иск е важен, но той не е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, посочена от касатора, а в съответствие с нея. Съгласно цитираното от касаторите ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС за вероятната недопустимост на обжалваното решение, съдът следи и служебно в това производство. В практиката на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – задължителната, сочена от касаторите и приравнената й по чл. 290 ГПК, безпротиворечиво се приема, че съдът е разгледал непредявен иск по см. на чл. 270, ал. 3 ГПК, когато в нарушение на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, с който не е сезиран – като обстоятелства, от които се поражда спорното право и като търсена защита. Въз основа на изложените в исковата молба факти и търсена защита съдът е длъжен да определи правната квалификация на спорното право, прилагайки материалния закон. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. Именно в съответствие с тази задължителна съдебна практика е процедирал и въззивния съд в обжалваното решение. Същият съобразно с изложените в исковата молба обстоятелства и петитум е квалифицирал спорното право по чл. 254 ГПК/отм./ и е разрешил правния спор съобразно тази правна квалификация, т.е. не се е произнесъл по непредявен иск. В случая касаторите твърдят, че е налице несъответствие между заявеното с исковата молба право и правото, на което е дадена защита с обжалваното решение, но не го обосновават, поради което по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Що се отнася до останалите поставени материалноправни и процесуалноправни въпроси, посочени по-горе, като цяло те не са обусловили изхода на спора, поради което не е налице главното основание за приложното поле на касационно обжалване, а именно наличие на правен въпрос от материално или процесуално естество от значение за изхода на спора – чл. 280, ал. 1 ГПК, който да е решен при наличието на три алтернативно дадени предпоставки – т. 1, т. 2 и т. 3. Следователно към главното задължително основание в ал. 1 следва да се прибави поне една от предпоставките в т. 1, т. 2 и т. 3. В конкретния случай в представените от жалбоподателите изложения за допускане на касационно обжалване са поставени въпросите – кои лица имат право да предявят иск по чл. 254 ГПК/отм./ – само длъжника/главен длъжник, поръчител и солидарно задължени лица/, само длъжника/главен длъжник, поръчител и солидарно задължени лица/ и лицето, ипотекирало свой имот за чужд дълг, или длъжника/главен длъжник, поръчител и солидарно задължени лица/, лицето, ипотекирало свой имот за чужд дълг и третото лице приобретател на ипотекирания имот; кои лица са длъжници по изпълнението в един изпълнителен процес – само длъжника/главен длъжник, поръчител и солидарно задължени лица, длъжника/главен длъжник, поръчител и солидарно задължени лица/ и лицето, ипотекирало свой имот за чужд дълг, или длъжника/главен длъжник, поръчител и солидарно задължени лица/, лицето, ипотекирало свой имот за чужд дълг и третото лице приобретател на ипотекирания имот; може ли длъжника, лицето ипотекирало свой имот за чужд дълг и третото лице приобретател на ипотекирания имот да оспорват съществуването на вземането, както въз основа на факти, съществували преди издаването на икта, послужил като изпълнително основание за издаване на изпълнителния лист, така и факти, настъпили след това, като така формулирани тези въпроси имат теоретичен характер и не са обусловили изхода на спора, поради което, както се посочи по-горе, не е налице общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по тях. В случая въззивният съд е приел, че ищеца, получил призовка за доброволно изпълнение, се явява страна в изпълнителното производство и същият може да реализира правото си с иск по чл. 254 ГПК/отм./. Същото се отнася до останалите материалноправни въпроси относно характера на договора за заем. Що се отнася до процесуалноправния въпрос трябва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото или е достатъчно само да ги изброи, както и трябва ли да съобрази всички факти и доводи на страните, същият е от значение за изхода на делото, но той е решен от въззивния съд в съответствие със задължителната съдебна практика по приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, поради което решаването му не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Така с решение № 470 от 16.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1318/2010 г., ІV г.о. и решение № 217 от 09.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 761/2010 г., ІV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните като той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В тази връзка съгласно чл. 154 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В случая в съответствие с тази задължителна съдебна практика, от данните по делото въззивният съд е приел, че ответниците не са установили реалното предаване на заетата сума по сключен между тях договор за заем, обезпечен с ипотеката на имота, придобит от ищеца. От тук е приел, че договорът за ипотека е недействителен, поради липса /недействителност/ на главното задължение, което обезпечава – договора за заем от 03.12.1998 г., сключен между ответниците. Учредената ипотека е нищожна, поради което ипотечното право за кредитора – за удовлетворяване на вземането чрез изпълнение върху имота, собственост на ищеца и насрещното задължение за ищеца – длъжник-собственик да търпи провеждането на това изпълнение, не е възникнало. Върху ищеца не е преминало валидно ипотечно задължение относно дълга на втория ответник към първия, поради което той не може да отговаря с имота си за неизпълнението на задължението на В. към К. до размера на сумите, посочени в издадения изпълнителен лист.
В конкретния случай допускането на касационно обжалване се обосновава с визираните в чл. 281, т. 3 ГПК основания за неправилност на обжалваното решение, в частност допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Релевираните в изложението твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, както и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Тези основания касаят правилността на обжалваното въззивно решение при разглеждане на касационната жалба по същество, но не са основания за допускане на касационно обжалване.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 830 от 28.05.2012 г., постановено по в.гр.д. № 653/2012 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 1 с-в, по касационна жалба с вх. № 7755 от 31.07.2012 г. на И. Ф. К. от [населено място] и по касационна жалба с вх. № 6639 от 02.07.2012 г. на Войн Д. В. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: