5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 479
С., 29.03. 2012 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 26 март две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 1353/2011 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ж. Я. П. и Ю. Г. В. против въззивно решение № 577 от 07.04.2011 г. по гр. дело № 179/2010 г. на Софийски апелативен съд, с което е обезсилено като недопустимо решение от 05.01.2010 г. по гр. дело № 3457/1998 г. на Софийски градски съд в частта, с която са отхвърлени исковете на Ж. Я. П. и Ю. Г. В. против В. Н. Г. и Е. Н. Г., Столична община – район „Т.” и Министерство на финансите с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, поради липса на правен интерес от предявения иск и е прекратено производството по иска, и е оставено в сила решението в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 108 ЗС за предаване владението на апартамент № 16, етаж 5, находящ се на [улица](сега [улица]) № 16 [населено място].
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателите поддържат, че с обжалваното решение в противоречие с представена съдебна практика са разрешени процесуалноправните въпроси – дали принадлежността на правото на собственост у ищците е въпрос обуславящ активната им процесуалноправна легитимация или това правото на собственост към момента на конфискацията е въпрос за наличие на активна материалноправна легитимация, както и следва ли съдът да се произнесе с решение, когато не се засяга предмета на делото и по материланоправния въпрос за приложението на чл. 4, ал. 2 З.(отм.). Чрез представените съдебни решения и определения на ВКС жалбоподателите обосновават приложно поле за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Ответниците В. Н. Г. и Е. Н. Г. в писмен отговор оспорват основанието за допускане на касационно обжалване. Поддържат, че представената съдебна практика не влиза в противоречие с извода на обжалваното решение, че предпоставка за допустимостта на иск, с който се оспорва валидността на чужда сделка е наличието на правен интерес, както и че представените определения разглеждат случаи различни от настоящия. Изложени са и съображения в подкрепа правилността на обжалваното решение, като е представена съдебна практика на ВКС по чл. 290 ГПК по приложението на чл. 4, ал. 2 З. (отм.) по сходни случаи.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което са разгледани искове по чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 108 ЗС намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК процесуалноправни въпроси не са разрешени в противоречие с съдебната практика на ВКС и практиката представена от жалбоподателите, което изключва основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
У. иск, какъвто е иска за нищожност на договор, като субсидиарна форма за защита на нарушени материални субективни права, поставя изискване за правен интерес от неговото провеждане. Правният интерес се явява положителна процесуална предпоставка за допустимостта на иска, обуславя принадлежността на правото на иск и процесуалната легитимация на лицето оспорващо валидността на чужда сделка. Посочената предпоставка следва да е налице, както към момента на предявяване на иска, така и към момента на постановяване на решението по него.
Правният интерес се извежда от правните твърдения на ищеца, който може да е носител на спорното право, може и да не участва в спорното материално правоотношение, но неговото право да се засяга от правото претендирано от друго лице. Свързаното с правния интерес от иска материално право може да произтича от различни пораждащи го факти, но при всеки случай ищецът следва да установи, че нищожността сделка е правопрепястващ факт за настъпването на определени гражданскоправни последици в неговата имуществена сфера.
С обжалваното решение е прието, че ищците извеждат правния си интерес от възможността да върнат конфискувания им с присъда недвижим имот, след отмяната на конфискацията – отмяна на присъдата, с което е отпаднала и конфискацията, но тъй като преди отмяна на конфискацията, държавата се е разпоредила с имота в полза на друго физическо лице, чиито наследници се явяват ответниците, правна последица от което е, че имотът е извън патримониума на държавата, а предпоставка за да реализират реституционните си права по реда на чл. 151 Закона за изпълнение на наказанията (отм.) е конфискуваното имущество към момента на отпадане на акта, с който е наложена конфискацията да се намира в държавата, те (ищците) имат правен интерес да оспорят валидността на договора сключен между ответниците по реда на Н. (отм.) и по този начин да върнат имота в патримониума на държавата. В тази връзка съдът е разгледал възражението на ответниците за липса на правен интерес у ищците от предявения иск и за нищожност на придобивната им сделка – договора, с който са закупили апартамента от държавата също по реда на Н. (отм.). Прието е, че договорът е нищожен като сключен в нарушение на чл. 4, ал. 2 З. (отм.), че ищците не са били собственици на апартамента към момента на конфискацията, което изключва правният им интерес от оспорване на договора сключен между ответниците за продажбата на апартамента.
В изложението жалбоподателите поставят въпроса дали може принадлежността на правото на собственост към момента на конфискацията на апартамента да обуслови правният им интерес от иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, респ. процесуалната им легитимация.
Няма спор, че ищците извеждат правния си интерес от възможността да върнат незаконно отнето им имущество и приложимата разпоредба е чл. 151 ЗИН (отм.) – съдът е изложил подробни съображения, защо иска не попада в приложното поле на чл. 8 ЗАВОИ и чл. 7 ЗВСВОНИ, която гласи, че ако след изпълнението на наказанието конфискация същата бъде отменена, иззетите имущества се връщат на осъдения или на неговите наследници, а когато връщането е невъзможно, се заплаща тяхната равностойност, т. е. въпреки ретроактивното действие на отмяната на присъдата, връщане на отнетото имущество се дължи при фактическа и правна възможност за това, което означава, че следва да се прецени дали отнетият имот реално съществува като самостоятелен обект на собственост в патримониума на държавата и е възможно връщането му или се дължи равностойността на имота по пазарни цени. Изложеното идва да покаже, че след отмяна на присъдата осъденият може да иска връщане на отнетите му имущества, доколкото те съществуват в имуществената сфера на държавата, а ако е невъзможно реалното им получаване да претендира обезщетение в размер на равностойността им. В този смисъл е разрешението дадено в ТР № 2/04.12.2009 г. по т.д. № 2/2009 г. на ОСГК на ВКС. Възможност да се оспорва валидността на сделката, с която държавата се е разпоредила с имота в полза на трети лица, след конфискацията, разпоредбата на чл. 151 ЗИН (отм.) не предвижда – за сравнение такава възможност изрично е предвидена в чл. 7 ЗВСВОНИ при спазване на преклузивен срок, което води до недопустимост на иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Последиците от отмяна на присъдата и правните възможности на правоимащите са уредени със Закона за изпълнение на наказанията, което изключва общия исков ред за оспорване с установителен иск валидността на придобивната сделка между държавата и третите лица. Ако към момента на отмяна на присъдата, с която е постановена конфискацията, имотът не се е намирал в патримониума на държавата, това е основание да се определи обезщетение на правоимащите лица по реда на чл. 151 ЗИН (отм.).
М. въпрос за приложението на чл. 4, ал. 2 З. (отм.), поради недопустимост на иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, се явява ирелевантен за изхода на делото, поради липса на преюдициалност между валидността на договора, с който жалбоподателите са придобили процесния апартамент, преди да бъде конфискуван и допустимостта на установителния иск за нищожност на договора, с който апартамента е отчужден от държавата в полза на третите лица, докато конфискацията е била в сила.
Въпросът, с какъв акт съдът следва да се произнесе по въпрос, който не засяга съществото на предмета на спора, също не е от значение за изхода на делото. В настоящия случай решението е постановено по разгледана въззивна жалба, като в едната част с въззивното решението първоинстанционното решение е оставено в сила, а в другата част решението е обезсилено и производството по иска прекратено. В частта, с която производството е прекратено, решението има характер на определение и това не опорочава решението. Определението, с което съдът констатира недопустимост на производството, като го прекратява, по някои последици стои по-близко до решението.
Предвид изложеното, по поставените правни въпроси, не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателите дължат съдебни разноски за настоящето производство на двамата ответници – на всеки един в размер на 2500 лв. адвокатско възнаграждение по представени договори за правна защита и съдействие, поискани с представените отговори по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 577 от 07.04.2011 г. по гр. дело № 179/2010 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Ж. Я. П. и Ю. Г. В. да заплатят на В. Н. Г. съдебни разноски в размера на 2500 лв. адвокатско възнаграждение и на Е. Н. Г. съдебни разноски в размер на 2500 лв. адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ