4
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 856
С., 24.06.2014 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 11 юни две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 1728/2014 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. И. Т., Д. Н. Т. и Д. Н. Т. чрез пълномощник адв. В. Я. – Пловдивска адвокатска колегия против въззивно решение № 1683 от 21.10.2013 г. по в. гр. дело № 1818/2013 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 872 от 07.03.2013 г. по гр. дело № 24779/2011 г. на Пловдивски районен съд в частта, с която А. И. Т., Д. Н. Т. и Д. Н. Т. са осъдени да заплатят на Д. Я. К. и С. П. Б. сумата 15 000 лв. представляваща платена продажна цена по предварителен договор от 24.11.2003 г. за покупко – продажба на двуетажна сграда представляваща кафе -сладкарница със застроена площ 36 кв. м, находяща се в [населено място], жилищна група Т., на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателите поставят материалноправните въпроси – срокът предвиден в един договор задължителен елемент ли е при решаване на делото и следва ли съдът да го има предвид и след като изтече определение срок при несбъдване на условието и без да има писмено споразумение между страните за удължаване на срока, прекратяват ли се договорните отношения между страните на основание изрична клауза от договора, за които твърдят, че с обжалваното решение са разрешени в противоречие с представена съдебна практика – решение по т. д. № 230/2009 г., първо т.о., ВКС и решение по т.д. № 944/2010 г., второ т. о., ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК и процесуалноправният въпрос – когато иска е квалифициран от първоинстанционния съд с правно основание чл. 55, ал. 1, пред. 3 ЗЗД – връщане на даденото при отпаднало основание, а въззивният съд преквалифицира правното основание по чл. 55, ал. 1, пред. 2 – връщане на даденото с оглед неосъществено основание, води ли това до недопустимост на иска. Жалбоподателите се позоват на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване без да са развили съображения по приложението на посочените хипотези.
Ответниците Д. Я. К. и С. П. Б. в писмен отговор оспорват наличие на основание за допускане касационно обжалване поради липса на изведен правен въпрос от значение за изхода на делото, респ. въпрос разрешен в противоречие със съдебната практика и ВС и ВКС. Изложени са съображения и по съществото на спора в подкрепа правилността на обжалваното решение. Направено е искане за присъждане на съдебни разноски за настоящето производство.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е разгледан иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Поставените в изложението материалноправни въпроси не са включени в предмета на делото, не са обусловили решаващите изводи на съда за уважаване на иска и не са от значение за изхода на спора като общо основание за допускане на касационно обжалване, което изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Съдът е бил сезиран с иск за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на полученото от обещателите по сключен между страните предварителен договор за покупко -продажба на недвижими имот, който не е обявен за окончателен, поради отхвърляне с влязло в сила съдебно решение на иска предявен от приемателите (настоящи ищци) против обещателите (настоящи ответници) по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, тъй като обещателите не са собственици на обещания имот.
Вземанията за връщане на неоснователно обогатяване нямат договорен характер, даже когато се иска връщане на нещо, дадено в изпълнение на договорни задължени, което се прави не по силата на договора, а по силата на неговата нищожност, унищожаемост с обратно действие или разваляне. В този смисъл поставените правни въпроси относими към клаузите на предварителния договор са ирелевантни за предмета на спора и не засягат изхода на делото.
Правната квалификация на иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД касае три фактическа състава. С въззивното решение е възприет фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пред. второ – връщане на даденото при неосъществено основание. Съдът е изходил от наведените в исковата молба фактически обстоятелства – наличието на двустранно договорно правоотношение (предварителен договор) и последваща невъзможност за изпълнение на задължението на едната страна – отхвърлен иск за сключване на окончателен договор, поради това, че обещателите – ответници не са собственици на обещания имот, които обаче преди да настъпи възможността за неизпълнение на задължението им са получила престацията от другата страна – продажната цена платена от приемателите-ищци.
В правомощията на въззивния съд като съд по съществото на спора е да осигури правилното приложение на императивния материален закон дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване в първоинстанционното решение. Затова, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, и без да е сезиран с такова оплакване е длъжен да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като подведе установените по делото факти към приложимата правна норма. В този смисъл е установената задължителна съдебна практика установена с ТР № 1/04.01.2001 г. ОСГТК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. ОСГТК на ВКС.
С обжалваното решение въззивният съд е обосновал правомощията си да квалифицира спорното материално право, когато констатира неправилно прилагане на материалния закон от първоинстанционния съд с характера на дейността на въззивната инстанция, с предмет разрешаване на материалноправния спор, без това да води до недопустимост на първоинстанционното решение. Неправилното субсумиране на установените по делото факти към приложимата правна норма е основание за неправилност, а не за недопустимост на решението, ако съдът не се е позовал на факти извън наведените в исковата молба.
Предвид изложеното поставения процесуланоправен въпрос с обжалваното решение е разрешен в съответствие със задължителната съдебна практика на ВКС, което изключва основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателите ще следва да заплатят на другата страна съдебни разноски за настоящето производство в размер на 750 лв. адвокатско възнаграждение.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1683 от 21.10.2013 г. по в. гр. дело № 1818/2013 г. на Пловдивски окръжен съд.
ОСЪЖДА А. И. Т., Д. Н. Т. и Д. Н. Т. да заплатят на Д. Я. К. и С. П. Б. съдебни разноски за настоящето производство в размер на 750 лв. адвокатско възнаграждение.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ