1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 485
С., 17.04. 2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети април, през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 1434 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма] [населено място], представлявано от управителя Г. Д. Й., чрез пълномощника си адв. К. К. от АК-Р., против въззивно решение № 543 от 01.10.2012 г., постановено по в.гр.д. № 850/2012 г. на Русенския окръжен съд, в частта му, с която като е потвърдено решение № 1202 от 26.06.2012 г. на Русенския районен съд, постановено по гр.д. № 1744/2012 г., са уважени предявените от М. К. Й. от [населено място] срещу [фирма] [населено място], искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ, за признаване за незаконно уволнението на ищцата, извършено със заповед № 81 от 09.01.2012 г. на управителя на ответното дружество, за нейната отмяна и възстановяването й на работа на заеманата от нея преди уволнението длъжност „оператор шевно производство” и за заплащане на сумата 1 665 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение, ведно със законните последици.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно са уважени исковете за защита срещу незаконно уволнение, съдът се е произнесъл по правни въпроси, които са решени в противоречие със задължителната съдебна практика, решавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Изведените правни въпроси са – относно формата – писмена или устна за уведомяване на предложилия прекратяване на трудов договор по взаимно съгласие за становището на другата страна по предложението му, за който твърди, че е решаван противоречиво от съдилищата, както и че разрешаването му е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, както и материалноправният въпрос относно фактическият състав на прекратяването на трудово правоотношение по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, за който твърди, че е решен в противоречие със задължителната съдебна практика. В подкрепа на твърденията си прилага съдебна практика, както следва: решение № 400 от 13.05.2010 г. по гр.д. № 1109/2009 г., ІV г.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, решение № 976 от 13.05.2000 г. на ІІІ г.о. на ВКС, постановено по стария процесуален ред и решение от 20.01.2012 г. по гр.д. № 11786/2011 г. на Софийски градски съд, за което липсват данни, че е влязло в сила, поради което то не представлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответницата по касационната жалба М. К. Й. от [населено място], чрез пълномощника си адв. С. С. от АК-Р., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – неоценяеми искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 и обусловен от тях оценяем иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да уважи предявените искове за защита срещу незаконно уволнение, въззивният съд, е приел, че в случая не е налице уволнителното основание по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ – прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие на страните, тъй като не е осъществен фактическият състав на тази правна норма. Съдът е приел, че в случая трудовото правоотношение между страните е прекратено при отсъствието на предпоставките по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, тъй като молбата на ищцата е за освобождаването й от работа поради пенсиониране и не съдържа предложение договорът да се прекрати по взаимно съгласие. Дори да се приеме, че е допустимо трудовият договор да се прекрати по взаимно съгласие макар искането за освобождаване да е на друго основание, то в настоящия случай то не е настъпило, тъй като по делото липсват данни писменият отговор на работодателя да е достигнал до ищцата в 7-дневния срок от получаване на молбата. При пропускането на срока законът презюмира неприемането на предложението, поради което работодателят не е имал право да издаде процесната уволнителна заповед и прекратяването на трудовото правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ се явява незаконосъобразно.
Поставените в изложението правни въпроси са от значение за изхода на спора, но същите са разрешени от въззивния съд в съответствие с установената задължителна съдебна практика по реда на чл. 290 ГПК с решение № 183 от 21.12.2011 г. по гр.д. № 565/2010 г. на Трето гражданско отделение на ВКС. В него е прието, че съгласно чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ трудовият договор се прекратява по взаимно съгласие на страните, изразено писмено. Това означава, че двете насрещни волеизявления на страните, както предложението за прекратяване на трудовото правоотношение, така и приемането на същото, е необходимо да са изразени писмено като писмената форма е условие за действителността им. Не е възможно формиране на взаимно съгласие за прекратяване на трудов договор чрез устни волеизявления на двете страни или на едната от тях. Всяка от страните трябва да изрази волята си за прекратяването на трудовия договор ясно, категорично и безусловно. Взаимното съгласие се счита постигнато в момента, когато съвпадат двете писмени волеизявления за прекратяване на трудовия договор. В конкретния случай ищцата е подала молба на 16.12.2011 г. за прекратяване на трудовото правоотношение поради пенсиониране, считано от 09.01.2012 г. Върху молбата има резолюция от работодателя на същата дата – „да се прекрати по взаимно съгласие от 09.01.2012 г.”. С молба от 05.01.2012 г. ищцата е оттеглила молбата си, поради промяна в законодателството и увеличаване възрастта за пенсиониране. Уволнителната заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ е връчена на ищцата на 09.01.2012 г. при отказ да удостовери връчването й. При тези факти, предложителят за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ се явява работодателят, тъй като той е посочил това уволнително основание, което не е заявено в молбата на работника и в случая в негова тежест е да докаже, че е реализирал процедурата по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ – че е отправил до ищцата предложение за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, ищцата да вземе отношение като уведоми работодателя в 7-дневен срок от получаването му за решението си, като ако тя не направи това се смята, че предложението не е прието. Правилно въззивният съд е приел, че такава процедура не е извършена, поради което и прекратяването на трудовото правоотношение на това основание се явява незаконосъобразно. Следователно, в конкретния случай начина на уведомяването от страна на работодателя до работника за решението му, която може да бъде както в писмена, така и в устна форма, стига неговото волеизявление за приемане предложението на работника за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие да бъде доведено до знанието на работника, е без правно значение, тъй като в случая предложението за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие на страните е отправено не от работника, а от работодателя, в чиято тежест е да докаже, че е изпълнил законовата процедура, което той не е сторил.
Наличието на задължителна съдебна практика по приложението на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
На ответницата по касационната жалба не следва да се присъждат разноски за настоящото производство, тъй като липсват данни такива да са направени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 543 от 01.10.2012 г., постановено по в.гр.д. № 850/2012 г. на Русенския окръжен съд, по касационна жалба с вх. № 12021/07.11.2012 г. на [фирма] [населено място], представлявано от управителя Г. Д. Й..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: