1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 880
С., 1.07. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети юни, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 3108 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от В. Р. Б. от [населено място], чрез пълномощниците си адв. И. С. от АК-С. и адв. К. Г. от АК-С., против въззивно решение № 4754 от 24.06.2013 г., постановено по в.гр.д. № 3952/2013 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-д въззивен състав, с което като е потвърдено решение № ІІ-52-4 от 30.01.2013 г. на Софийски районен съд, 52 с-в, постановено по гр.д. № 43265/2012 г., са отхвърлени предявените искове от касатора срещу [фирма] [населено място] за защита срещу незаконно уволнение с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно са отхвърлени предявените от него искове за защита срещу незаконно уволнение, съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, с твърдението, че са от значение за изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Изведените въпроси са: длъжен ли е съдът да посочи необходимостта от доказване на недобросъвестност по чл. 8, ал. 1 КТ, която се предполага и на кого е длъжен да възложи отговорността за доказване; при неразпределяне на доказателствената тежест, следва ли служебно съдът на основание чл. 7 ГПК да изследва въпросите за работодателската добросъвестност при промяна изискванията за заеманата длъжност по отношение на образованието; допустимо ли е съдът избирателно да уважава част от промените в изискването за образование в длъжностната характеристика, а друга част – без мотиви да отхвърли като несъотносима към длъжн. характеристика и ако отговорът е положителен, длъжен ли е да мотивира преценката си с оглед на икономически показатели в конкретния случай и за конкретната длъжност; преюдициален ли е въпросът по установяването с главно доказване на точната заемана от работника длъжност, спрямо която работодателят прави промени в изискването за образование; законосъобразно ли е да се премине/преназначи от длъжност, която не е заемана от работника, на нова длъжност, спрямо която се променят изискванията за заемането й и допустимо ли е за новата длъжност да няма връчена длъжн. характеристика, която да се е променила; длъжен ли е съдът служебно да прогласи недействителност на отделна клауза по реда на чл. 74 КТ на трудов договор/допълнително споразумение/, при уволнение от длъжност, на която незаконосъобразно работникът е преназначен; добросъвестен ли е работодателят в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, когато е отстранил от работа служител, поради липса на образование, а възлага трудовите му задължения на лица, които също не притежават изискуемата степен и вид на образованието; счита ли се, че работата/длъжността на В. Б. е видоизменена с разделянето изпълнението й от Х. и С. К. и като не е приложил изискването за съответната образователна степен за лицата, изпълняващи функциите непосредствено след уволнението на В. Б., работодателят заобиколил ли е закона въвеждайки фиктивно изискване на образование, вместо да пристъпи към съкращаване на щата. Представя задължителна съдебна практика по реда на чл. 290 ГПК, както следва: решение № 24 от 06.02.2012 г. по гр.д. № 737/2011 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 730 от 29.11.2010 г. по гр.д. № 28/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 321 от 31.10.2011 г. по гр.д. № 13/2011 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 8 от 28.01.2010 г. по гр.д. № 598/2009 г. на ІІІ г.о. на ВКС, както и решение № 2202 от 02.03.2001 г. по гр.д. № 912/2000 г. на ІІІ г.о. на ВКС, постановено по реда на ГПК/отм./, която съдебна практика обосновава основанията за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
Ответникът по касационната жалба, [фирма] [населено място], чрез пълномощника си адв. Й. Д. от АК-С. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – неоценяеми искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ и обусловен от първия оценяем иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да отхвърли предявените искове за защита срещу незаконно уволнение, въззивният съд е приел, че касаторът-ищец не е отговарял на новите изисквания за образование, въведени от работодателя за заемане на длъжността „регионален мениджър”, от „образование – висше или средно специално, професионална област – техническа или икономическа” на „висше образование – маркетинг или психология, образователна степен магистър”. За тази длъжност, заемана от ищеца въз основа на Анекс от 01.03.2011 г. към основен трудов договор от 01.12.2003 г., съгласно който, считано от 01.03.2011 г. наименованието на длъжността по чл. 1 от основния трудов договор се променя от „ръководител направление” на „регионален мениджър” като за тази длъжност с новата длъжностна характеристика е въведено ново изискване за образование – висше магистър по маркетинг или психология и тъй като ищецът не е отговарял на новите условия, тъй като е с образование висше специалист бакалавър – икономика на кооперациите, съдът е приел, че в случая работодателят законосъобразно е прекратил трудовото правоотношение с него на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ.
Във връзка със заявените основания за допускане до касация, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че в случая не е налице критерият за селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1 ГПК като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Това е така, тъй като разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Изложението не съдържа такъв правен въпрос, отнесен към хипотезите на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. К. съд не може от данните по делото да изведе правния въпрос от значение на изхода на спора, без да упражни служебното начало във вреда на другата страна/ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Повдигнатите от касатора осем правни въпроса от материално и процесуално естество не са обусловили крайния извод на въззивния съд за законосъобразност на уволнението по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, поради това, че в случая по-високото изискване за образование е въведено след възникване на трудовото правоотношение чрез промени в длъжностната характеристика, което правомощие е въпрос на работодателска целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол. В тази насока е и задължителната съдебна практика, установена по реда на чл. 290 ГПК, а именно – решение № 28 от 26.02.2014 г. на ВКС по гр.д. № 2917/2013 г., ІV г.о., решение № 71 от 24.07.2013 г. по гр.д. № 284/2012 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 321 от 31.10.2011 г. по гр.д. № 13/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., както и тази, представена от касатора, която в случая е съобразена от въззивния съд в обжалваното решение. Що се отнася до въпроса длъжен ли е съдът служебно да прогласи недействителност на отделна клауза по реда на чл. 74 КТ на трудов договор/допълнително споразумение/, при уволнение от длъжност, на която незаконосъобразно работникът е преназначен, също е налице задължителна съдебна практика, съобразена от въззивния съд, обективирана в решение № 650 от 17.11.2010 г. по гр.д. № 1573/2008 г. на ВКС, ІІІ г.о., съгласно която недействителността може да се предяви с отделен иск / вкл. инцидентен установителен/, както и с довод или възражение на страните за преюдициално произнасяне по обусловен от нея трудов спор, какъвто е настоящият. Разпоредбите на чл.74 , ал.2 и 5 и чл.75 КТ следва да се тълкуват в смисъл, че недействителността на трудов договор /и на отделни клаузи от него/ извън случая по чл.74, ал.2, пр.2 КТ, се предявява по съдебен ред. Страните не могат да се позовават извънсъдебно на недействителността на трудовия договор и на последиците й. Те се прилагат в отношенията им след като съдът я е обявил /признал / по предявен за това иск по реда на гл.18 от КТ – с диспозитива на решението, което се връчва на страните, или се зачитат за обусловеното от недействителността право, когато е предявена в спор за него с довод или възражение на страните. А що се касае до това, трябва ли работодателят да установи наличие на обективно възникнала необходимост от предприетата промяна в изискванията за определена длъжност, то в този случай волята на работодателя е подчинена на негова суверенна преценка – съдът не е компетентен да се произнася какво образование и/или квалификация налага нуждата на работата за дадена длъжност и дали има обективна необходимост от въведената промяна, стига с нея да не се нарушават императивни правни норми, каквато е злоупотребата с право/чл. 8, ал. 1 КТ/, но дали е налице злоупотреба с право от страна на работодателя е конкретен фактически въпрос по всяко дело, а в конкретния случай по делото такива факти не са установени. В този смисъл е постановеното в решение № 417 от 19.10.2011 г. по гр.д. № 143/2011 г. на ВКС, ІV г.о., по реда на чл. 290 ГПК. В заключение, твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необосноваността му, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, а не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
При този изход на делото, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата направените разноски за касационното производство в размер на 970 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 4754 от 24.06.2013 г., постановено по в.гр.д. № 3952/2013 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-д въззивен състав, по касационна жалба с вх. № 85820/19.07.2013 г. на В. Р. Б. от [населено място].
ОСЪЖДА В. Р. Б. от [населено място] да заплати на [фирма] [населено място] направените разноски по делото за касационната инстанция в размер на 970 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: