1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1349
С., 28.11. 2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми ноември, през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 627 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпили са касационни жалби от М. С. У. и И. Н. У., и двамата от [населено място], [община], чрез пълномощника си адв. К. К. от АК-П. и от [фирма] [населено място], чрез пълномощниците си адв. Д. Кадин и адв. С. Д. от АК-С., против въззивно решение № 580 от 13.12.2011 г., постановено по в.гр.д. № 954/2011 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 631 от 30.06.2011 г. на Пазарджишкия районен съд, постановено по гр.д. № 4072/2010 г., са уважени предявените от М. С. У. и И. Н. У. срещу [фирма], искове с правно основание чл. 200, ал. 1, КТ, за сумите от по 21 000 лв. на всеки един от тях, представляващи обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди от смъртта на сина им Н. М. У., в резултат на трудова злополука на 04.11.2009 г., ведно със законната лихва, считано от 09.11.2009 г. до окончателното изплащане, като предявените искове за разликата до пълните претендирани размери от по 70 000 лв. за всеки един като неоснователни, са отхвърлени.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите М. и И. У. поддържат, че с постановеното решение на въззивния съд, с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 200 КТ за разликата от 21 000 лв. до 70 000 лв. за всеки един от тях, съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Изведените въпроси са: за преценката на формата на вината на пострадалия – обикновена или груба небрежност и критериите за определяне на размера на съпричиняването от страна на пострадалия при извършеното ПТП, както и процесуалноправният въпрос за преценката на събраните по делото доказателства, в т.ч. и изслушаните автотехнически експертизи, с оглед разпоредбите на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. В подкрепа на твърденията си жалбоподателите са представили съдебни решения, както следва: решение № 1044 от 04.11.2008 г. по гр.д. № 938/2006 г., на ВКС, ІV-А г.о., решение № 993 от 05.11.2008 г. по гр.д. № 4279/2007 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 1202 от 17.07.1995 г. по гр.д. № 3522/1994 г. на ІV г.о. на ВС, решение № 1509 от 15.09.1995 г. по гр.д. № 3409/1994 г. на ІV г.о. на ВС, решение № 792 от 06.12.1988 г. по гр.д. № 674/1988 г. на ІV г.о. на ВС, решение № 1181 от 09.06.2006 г. по гр.д. № 2998/2003 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 977 от 14.01.2010 г. по гр.д. № 298/2009 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 1026 от 18.12.2009 г. по гр.д. № 4001/2008 г. на І г.о. на ВКС, двете решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решение № 97 от 23.08.2005 г. по гр.д. № 810/2003 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 719 от 10.11.2009 г. по гр.д. № 2898/2008 г. на І г.о. на ВКС, решение № 86 от 28.11.1984 г. по н.д. № 77/1984 г. на ОСНК на ВС, решение № 252 от 04.06.2009 г. по гр.д. № 447/2008 г. на ІІ г.о. на ВКС, решение № 792 от 06.12.1988 г. по гр.д. № 674/1988 г. на ІV г.о. на ВС, решение № 524 от 29.07.2008 г. по гр.д. № 1923/2007 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 17 от 06.02.2006 г. по гр.д. № 671/2005 г. на І г.о. на ВКС и решение № 225 от 17.03.2004 г. по гр.д. № 895/2003 г. на ІІ г.о., ТК на ВКС. Тъй като са посочени като съдебна практика решения на отделни състави на ВС/ВКС и задължителна съдебна практика, са налице хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът [фирма] поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, в частта му, с която са уважени предявените от ищците искове по чл. 200 КТ, съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Изведените правни въпроси са за приложение на чл. 201, ал. 1 КТ, както и за приложението на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в контекста на приетото съпричиняване от пострадалия по чл. 201, ал. 2 КТ. Не е посочена и представена съдебна практика.
В писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК касаторите М. и И. У. оспорват жалбата на касатора [фирма] като неоснователна и изразяват становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, а касаторът [фирма] в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата на касаторите ищци М. и И. У. като неоснователна.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
К. жалби са срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 200 КТ, с цена над 5000 лв., поради което се явяват допустими. Същите са редовни като подадени в срока по чл. 283 ГПК.
За да уважи предявените искове с правно основание чл. 200 КТ в посочените размери, въззивният съд е приел, че по делото е установено, че пострадалият работник към момента на увреждането се е намирал в трудовоправни отношения с ответното дружество, че увреждането е причинено при изпълнение на трудовите му функции, злополуката е призната за трудова по надлежния ред, както и че в резултат на нея той е починал като за неговите родители са настъпили неимуществени вреди в резултат на смъртта му, чието възмездяване с оглед заложения в чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост, отчитайки 70% съпричиняване от страна на пострадалия, е в присъдените размери от по 21 000 лв., със законните последици. Съдът е приел, че в случая е доказало съпричиняване от страна на пострадалия работник, а именно, че същият е допринесъл за трудовата злополука проявявайки груба небрежност, тъй като управлявайки лекотоварния автомобил на 04.11.2009 г. е предприел рисковано изпреварване на друго превозно средство при наличието на пътна маркировка „М1” и пътен знак „В.”, навлязъл в лентата за насрещно движение и се ударил челно в движещия се там влекач с прикачено ремарке. В резултат на удара работникът получил травматичен шок, съчетана травма, мозъчно сътресение, многофрагментно счупване на лявата мишнична кост в долния край и травми на белия дроб, от травмите получил мастна емболия и починал в болницата на 09.11.2009 г. Съдът е приел, че вина за настъпилото ПТП има единствено пострадалия работник Н. У., който е допуснал нарушения на чл. 42, ал. 2, т. 2 ЗДвП, като така описания механизъм на настъпване на ПТП и изследване на предполагаемото поведение на водача без съмнение сочат на проявена от негова страна груба небрежност – могъл е да предвиди и е предвиждал вредоносния резултат, но самонадеяно се е надявал да го предотврати.
Поставените материалноправни въпроси за преценката на формата на вината на пострадалия – обикновена или груба небрежност и критериите за определяне на размера на съпричиняването от страна на пострадалия при извършеното ПТП, релевирани от жалбоподателите ищци, са от значение за изхода на делото, но те са решени от въззивния съд в съответствие със задължителната съдебна практика, съдържаща се и в посочените от тях съдебни решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. В тях е прието, че в КТ няма легална дефиниция на понятието „груба небрежност”, затова по аналогия следва да се приложи разпоредбата на чл. 11, ал. 3 НК, според която непредпазливостта бива съзнавана и несъзнавана. Грубата небрежност е съзнавана непредпазливост и е налице в случаите, когато работникът е съзнавал, предвиждал настъпването на вредоносните последици, но е мислел да ги предотврати. Именно такова е било поведението на пострадалия работник, който при грубо нарушение на правилата на движение е предприел рисковано изпреварване, навлязъл е в лентата за насрещно движение и се ударил челно в движещия се там автомобил без да успее да се прибере в своята лента за движение, както е приел въззивният съд в обжалваното решение, поради което този въпрос е решен в съответствие с приетото в цитираната задължителна съдебна практика – решение № 1026 от 18.12.2009 г. по гр.д. № 4001/2008 г. на І г.о. на ВКС, поради което не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т.1-3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Що се отнася до втория материалноправен въпрос – при намаляване отговорността на работодателя по чл. 201, ал. 2 КТ как се определя размера на съпричиняването от страна на пострадалия работник, с който следва да се намали съответно дължимото се от работодателя обезщетение, също не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. По този въпрос е дадено разрешение в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС – решение № 68 от 01.03.2010 г. по гр.д. № 3456/2008 г. на ІІ г.о. и решение № 79 от 14.02.2012 г. по гр.д. № 673/2011 г. на ІV г.о. В тях е прието, че установяването на груба небрежност по чл. 201, ал. 2 КТ е предпоставка за компенсации на вините, но не е критерий за определяне на съотношението на тази компенсация, какъвто е единствено обективното съотношение в приносите, респ. този на пострадалия. В случая въззивният съд е намалил отговорността на жалбоподателя-работодател, като е приел, че пострадалият е проявил „груба небрежност”, че е налице съпричиняване на вредата от него, като размера на това съпричиняване е определил от обективния принос на пострадалия за вредата, т.е. съдът се е ръководил от обективното съотношение на приносите, като е определил, че приноса на пострадалия е 70%, с колкото е намалил отговорността на работодателя, която преценка е конкретна за всеки отделен случай. Даденото разрешение от въззивния съд не влиза в противоречие със задължителната съдебна практика, а е в съответствие с нея, същата не се нуждае от промяна, поради което не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Поставеният правен въпрос в изложението на касаторите-ищци от процесуално естество за преценката на събраните по делото доказателства, в т.ч. и изслушаните автотехнически експертизи, е по съществото на спора, а проверката за законосъобразност на обжалваното решение, включително и преценката на поставения от касаторите въпрос, свързан с обсъждане на събраните по делото доказателства и доводите на страните, съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, не може да се извърши в рамките по селекция на касационните жалби. Това е така, тъй като твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необосноваността му, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, а не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
Поставените правни въпроси от касатора-ответник са за приложение на чл. 201, ал. 1 КТ, както и за приложението на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в контекста на приетото съпричиняване от пострадалия по чл. 201, ал. 2 КТ, но същите не са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, в противоречие със съдебната практика и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, поради което не са налице основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В случая е налице само твърдение, което не е подкрепено със съдебна практика, на която приетото във въззивното решение да противоречи. В тази връзка следва да се посочи, че нормата на чл. 201, ал. 1 КТ не намира приложение в конкретния случай, тъй като извършеното от пострадалия работник не е умишлено, а непредпазливо деяние, а по въпроса за справедливото обезщетяване, съобразно обществения критерий, заложен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, приетото от въззивния съд относно паричния еквивалент на справедливото обезщетяване е съобразено, както с разрешението, дадено в ППВС № 4/68 г., така и със съдебни решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Безспорно е, че съдът е длъжен да съобрази всички конкретно установени обстоятелства, за да приложи точно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди от деликта/трудовата злополука/. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му досежно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване. Евентуалната необоснованост на тези изводи е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след като въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол. В допълнение към изложеното следва да се подчертае, че поради различието във фактите и обстоятелствата по всяко едно от делата, определените по тях размери на обезщетения не могат да бъдат критерий за определяне на обезщетението за причинени неимуществени вреди по настоящото дело, още повече, че в касационната жалба на касатора работодател не е посочена и представена такава противоречива съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД.
При този изход на спора пред настоящата инстанция, направените от страните разноски за касационното производство остават в тяхна тежест.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 580 от 13.12.2011 г., постановено по в.гр.д. № 954/2011 г. на Пазарджишкия окръжен съд, по касационни жалби с вх. № 319/16.01.2012 г. на М. С. У. и И. Н. У., и двамата от [населено място], [община] и с вх. № 1183 от 17.02.2012 г. на [фирма] [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: