1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 365
С., 9.03. 2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми март, през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 1217 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Л. А. С. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Д. П. от АК-С., против въззивно решение № 71 от 12.05.2011 г., постановено по в.гр.д. № 158/2011 г. на Варненския апелативен съд, ГО, с което като е потвърдено решение № 38 от 20.10.2010 г. на Силистренския окръжен съд, постановено по гр.д. № 84/2010 г., касаторката Л. А. С., в качеството й на майка и лице, задължено да упражнява надзор над неспособния си син Д. Г. С., е осъдена да заплати на Б. С. Д., чрез неговата майка и законна представителка Ю. И. И. от [населено място], област С., сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от Б. Д., вследствие от смъртта на неговия баща С. Д., ведно със законната лихва, считано от 14.04.2010 г. до окончателното изплащане, като искът до пълния претендиран размер от 40 000 лв., е отхвърлен. Твърди се неправилност на въззивното решение в уважената му част по касационните основания на чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторката поддържа, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Поставените въпроси са за приложението на чл. 47, ал. 2 ЗЗД, съгласно който за вредите, причинени от неспособен отговаря лицето, което е задължено да упражнява надзор над него, в случаите, при които то не е било в състояние да предотврати настъпването им, както и за приложението на чл. 48 ЗЗД за характера на отговорността на родителите за вредите, причинени от децата им, ненавършили пълнолетие. В подкрепа на твърденията си жалбоподателката е представила съдебни решения, както следва: решение № 196 от 12.04.1976 г. по н. д. № 161/1976 г. на І н. о. на ВС, решение № 19 от 06.02.1996 г. по н. д. № 346/1995 г. на ІІІ н. о. на ВС и решение от 14.01.2002 г. на В. по в.гр.д. № 356/2001 г., за което липсват данни, че е влязло в законна сила. Тъй като се касае до решения на отделни състави на ВС, а не задължителна съдебна практика, налице е основанието за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Б. С. Д., чрез своята майка и законна представителка Ю. И. И. от [населено място], област С., чрез пълномощника си адв. С. Д. от АК-В., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 47, ал. 2, вр. с чл. 45 ЗЗД с обжалваем интерес над 5000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по делото е установено по безспорен начин, че на 20.01.2009 г. непълнолетният син на ответницата Д. С. е причинил смъртта на бащата на ищеца С. Д. като при извършване на противоправното деяние той е бил невменяем – страдал е от параноидна шизофрения, поради което образуваното срещу него досъдебно производство № 40/2009 г. по описа на РУ на МВР [населено място] за престъпление по чл. 115 НК е било прекратено на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 НК. Установено е също така, че ищецът е преживял тежко смъртта на баща си, независимо, че родителите му били разделени. Двамата общували предимно с телефонни контакти, тъй като пострадалият за дълъг период от време бил на работа във Франция, но връзката между баща и син никога не е прекъсвала. От загубата на баща си детето е изживяло негативни емоции, както към момента на смъртта, така и за в бъдеще, тъй като то ще бъде лишено завинаги от бащина обич и подкрепа. При установената фактическа обстановка съдът е приел, че в случая е осъществен съставът на непозволеното увреждане, визиран в разпоредбата на чл. 47, ал. 2 ЗЗД, а именно, че за вредите причинени от неспособен, отговаря лицето, което е задължено да упражнява надзор над него, освен ако то не е било в състояние да предотврати настъпването им. В този случай това е майката – ответница по делото, с която неспособния причинил вредата живее и която е била длъжна да осъществява надзора му. Съдът е приел, че майката не е упражнила адекватен надзор, защото тя е поставила болния си син в неблагоприятна за него среда, водейки го в отсъствие на баща му в дома на пострадалия, с когото е имала извънбрачна връзка. Въпреки, че е била наясно с конкретните прояви на заболяването на сина си, тя го е поставяла в конфликтни ситуации, които са подхранвали неговите негативни психически преживявания, довели до фаталния инцидент. Тя е била наясно, че тази среда е крайно неподходяща за сина й, но въпреки това не е взела мерки за изолирането му от нея, тъй като се е страхувала да не излезе наяве нейната извънбрачна връзка. Същата не е упражнила и нужната грижа и контрол детето й редовно за приема необходимите му медикаменти за лечение на психическото си заболяване, което го е обострило и при възникналия конфликт с пострадалия се е стигнало до фаталния инцидент. Прилагайки критерия за справедливост, заложен в нормата на чл. 52 ЗЗД, съдът е определил обезщетение за причинените на ищеца от загубата на баща му неимуществени вреди в размер на 25 000 лв. Съдът е намалил размера на обезщетението, тъй като е приел, че пострадалият с поведението си е допринесъл за деликта, тъй като с агресивното си поведение го е провокирал, неспособният го е възприел като заплаха и го е убил. Съдът на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е определил процента на приноса на 40%, равняващ се на сумата от 10 000 лв., която приспадната от 25 000 лв., остава дължимо обезщетение в размер на 15 000 лв.
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с него е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В представеното от жалбоподателката изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване се съдържат изведени два материалноправни въпроса, а именно – за приложението на чл. 47, ал. 2 ЗЗД, съгласно който за вредите, причинени от неспособен отговаря лицето, което е задължено да упражнява надзор над него, в случаите, при които то не е било в състояние да предотврати настъпването им, както и за приложението на чл. 48 ЗЗД за характера на отговорността на родителите за вредите, причинени от децата им, ненавършили пълнолетие. Първият въпрос е обусловил изхода на делото, но той не е разрешен от въззивния съд в противоречие с приложената съдебна практика. Именно в съответствие с нея въззивният съд е приел, че в случая лицето, което е задължено да упражнява надзор над неспособния е неговата майка, с която той живее и която е била длъжна да осъществява надзора му. Именно тя не е упражнила адекватен надзор, защото е поставила болния си син в неблагоприятна за него среда, водейки го в отсъствие на баща му в дома на пострадалия, с когото е имала извънбрачна връзка. Въпреки, че е била наясно с конкретните прояви на заболяването на сина си, тя не е контролирала редовния прием на медикаменти от негова страна, в резултат на което заболяването му се е обостряло, а напротив поставяла го е в конфликтни ситуации, които са подхранвали неговите негативни психически преживявания, довели до фаталния инцидент, т.е. ако е проявявала грижа и контрол върху сина си, тя е била в състояние да предотврати настъпването на вредите, които той е причинил. Що се отнася до втория въпрос за солидарната отговорност на родителите за вреди, причинени от ненавършили пълнолетие деца по см. на чл. 48 ЗЗД, същият се поставя за първи път пред касационната инстанция, но тъй като се касае за материалноправната отговорност на родителите, той не е обусловил и изхода на делото. В случая следва да се подчертае, че именно този характер на отговорността дава право на увредения да избере дали да насочи иска за обезщетение срещу прекия причинител на вредата, срещу родителите му или солидарно към всички отговорни. Това е така, тъй като при пасивната солидарност няколко длъжници дължат една и съща престация на кредитора, а той може да иска изпълнението й от всеки съдлъжник – чл. 122, ал. 1 ЗЗД.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е налице, когато даден правен въпрос /процесуален или материалноправен/, от който зависи изхода на спора, се решава противоречиво от съдилищата. Основанието по този законов текст не е противоречието между съдебни актове по идентични казуси, а противоречие в практиката на съдилищата, произнесли се с необжалваеми съдебни актове по правен въпрос, от който зависи изхода на спора и който е бил предмет на разглеждане по конкретното дело, какъвто, както се посочи по-горе не е настоящият случай. Твърденията в изложението за неправилно приложение на чл. 47, ал. 2 ЗЗД от въззивния съд се отнасят до правилността на обжалваното решение като са посочени допуснати грешки на съда довели до нарушаване на закона и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които подлежат на обсъждане при условие, че се допусне касационно обжалване на въззивното решение, какъвто не е настоящият случай. Що се отнася до заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторката само се е позовала на това основание, а направеното от нея изложение изобщо не кореспондира и не се явява обосновка на тази хипотеза. Това е така, тъй като на основание разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, с които съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Под „точно прилагане на закона“ най-общо се разбира еднородно тълкуване на закона, т.е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика или към преодоляване на постоянна, но неправилна такава. В случая касаторката бланкетно е посочила това основание, но не се е позовала нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна, но неправилна практика, в които случаи би било налице основание за издаване на тълкувателно решение. Липсва и обосновка, че разглеждането на касационната жалба е от значение за развитие на правото, тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон. Тези предпоставки не са налице, тъй като разпоредбите на чл. 45, чл. 47, ал. 2 и чл. 48 ЗЗД са ясни и по приложението им е налице трайна и непротиворечива съдебна практика.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 71 от 12.05.2011 г., постановено по в.гр.д. № 158/2011 г. на Варненския апелативен съд, ГО, по касационна жалба с вх. № 3106 от 17.06.2011 г. на Л. А. С. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: