5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 265
С., 19.02. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети февруари, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 7157 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Апелативна прокуратура [населено място] против въззивно решение № 1454 от 12.07.2013 г., постановено по в.гр.д. № 1575/2013 г. на Софийски апелативен съд, ГО, VІІІ с-в, в частта му, с която като е потвърдено решение № 7177 от 28.12.2011 г. по гр.д. № 6742/2009 г. по описа на Софийски градски съд, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Ч. А. Р. от [населено място], на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 З., сумата от 25 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, претърпени от незаконно повдигнато обвинение за извършени престъпления по чл. 203, ал. 1, вр. с чл. 201, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с чл. 26, ал. 1 НК, за които е бил оправдан.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно е уважен искът по чл. 2, ал. 1, т. 2 З. в посочения размер, съдът се е произнесъл по правни въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС и решаван противоречиво от съдилищата – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят представя съдебна практика, както следва: решение № 130 от 13.04.2011 г. по гр.д. № 951/2010 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 237 от 07.07.2011 г. по гр.д. № 1258/2010 г. на ІІІ г.о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и решение № 100 от 11.01.2011 г. по в.гр.д. № 874/2009 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 2 с-в, за което липсват данни да е влязло в сила, поради което то не съставлява противоречива съдебна практика по см. на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, както и ТР № 1 от 04.01.2001 г. по т.гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 и ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т.гр.д. № 3/2004 г. на ОСГК, т. 3 и т. 11.
Поставеният материалноправен въпрос, значим за изхода на спора, по който се е произнесъл въззивният съд, е свързан с определяне размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди от незаконно обвинение и критерия за справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 З., с твърдение, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, както и има противоречива съдебна практика, във връзка с което представя и цитираното по-горе въззивно решение, за което липсват данни, че е влязло в сила. Другият процесуалноправен въпрос, за който твърди, че е обусловил изхода на делото е, че част от твърдяните от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, в каквато връзка липсват мотиви в обжалваното решение за наличието на причинно-следствената връзка между незаконното обвинението и причинените вреди.
Ответникът по жалбата Ч. А. Р. от [населено място], чрез пълномощника си адв. М. М. от АК-С., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Предявява насрещна касационна жалба на основание чл. 287, ал. 2 ГПК за сумата от 75 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от незаконните обвинения, в която част въззивният съд е отхвърлил иска. Твърди, че са налице касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност в отхвърлителната част на въззивното решение. Представя изложение по чл. чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с поставени правни въпроси от процесуално и материално естество, а именно – за приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК и на чл. 52 ЗЗД и се позовава на задължителна и на съдебна практика, на която приетото от въззивния съд противоречи, която прилага – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че срещу ищеца е било повдигнато обвинение през 1997 г. и той е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 206, ал. 4, вр. с ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 и чл. 26, ал. 1 НК, като му е била определена мярка за неотклонение „парична гаранция” в размер на 50 000 000 нед. лева, както и му е била наложена забрана за напускане на страната, а през 1999 г. е бил обвинен и за престъпление по чл. 203 НК. С присъда от 18.02.2008 г. по ВНОХД № 1728/2005 г. на САС той е бил оправдан по предявените му обвинения, която е била потвърдена с окончателно решение на ВКС по н.д. № 612/2008 г. Съдът е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 З. и като е съобразил продължителността на воденото наказателно производство – 11 години и три месеца, както и претърпените от ищеца болки и страдания в резултат на незаконното обвинение, приключило с влязла в сила оправдателна присъда, е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е в размер на сумата от 25 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва правният въпрос/материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тази практика е задължителна, съгласно приетото в т. 2 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а незадължителната практика на Върховния касационен съд, доколкото е все пак противоречива, мястото й е в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Основанието за касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е налице, когато даден правен въпрос, от който зависи изхода на спора, се решава противоречиво от съдилищата. Основанието по този законов текст не е противоречието между съдебни актове по идентични казуси, а противоречие в практиката на съдилищата, произнесли се с необжалваеми съдебни актове по правен въпрос, от който зависи изхода на спора и който е бил предмет на разглеждане по това дело. Представеното в тази връзка въззивно решение, за което липсват данни, че е влязло в сила, не съставлява противоречива съдебна практика по см. на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, т.е. в конкретния случай основанието за допускане на касационното обжалване е по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Както се изложи по-горе, в изложението за допускане на касационно обжалване на касатора е формулиран материалноправният въпрос за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 З.. Този въпрос е от значение за изхода на делото по този правен спор, но в случая той не е разрешен от въззивния съд в противоречие с представената задължителна съдебна практика. Това е така, тъй като разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, в случая завършило с оправдателна присъда, безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото съдът е разгледал всички относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените морални вреди от пострадалия – отрицателни изживявания за ищеца във връзка с образуваното срещу него наказателно производство за тежки престъпления, продължителния период на разследване – 11 години и три месеца, приключило с оправдателна присъда, в резултат на което той се затворил в себе си и ограничил социалните си контакти, накърнени са доброто му име в обществото, което е създало за него неблагоприятни последици в професионален, личен и семеен план, обжалваното решение не е постановено в противоречие с представената съдебна практика, тъй като подхода при определяне размера на обезвредата е един и същи. В тази връзка въззивният съд е присъдил обезщетение в размер на 25 000 лв. само за онези морални вреди, които са в причинна връзка с незаконните обвинения, приключили с влязла в сила оправдателна присъда. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, която проверка не може да се извърши в рамките на производството по селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същото се отнася и до поставения правен въпрос от процесуално естество относно доказване на причинно-следствената връзка между незаконното обвинение и причинените морални вреди, тъй като и той касае неправилност на решението, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. В конкретния случай по поставените правни въпроси от касатора въззивният съд в обжалваното решение се е ръководил от задължителната съдебна практика по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 2 З., установена с разрешенията, дадени в т. 11, изр. 2 от Тълкувателно решение № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, поради което въззивното решение не следва да се допусне до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
При този изход на делото, насрещната касационна жалба на Ч. А. Р. съгласно правилото на чл. 287, ал. 4 ГПК не подлежи на разглеждане.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1454 от 12.07.2013 г., постановено по в.гр.д. № 1575/2013 г. на Софийски апелативен съд, ГО, VІІІ с-в, по касационна жалба с вх. № 8607 от 26.07.2013 г. на Прокуратурата на РБ, чрез прокурор при Апелативна прокуратура [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: