1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 133
С., 28.01. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори януари, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 6681 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма] [населено място], представлявано от управителя И. О. М., чрез пълномощника си адв. Р. Д. от АК-С., против въззивно решение № 1419 от 09.07.2013 г., постановено по в.гр.д. № 1589/2013 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 4 с-в, с което като е потвърдено решение № 200 от 09.01.2013 г. на Софийски градски съд, І ГО, 2 с-в, постановено по гр.д. № 728/2012 г., са уважени предявените от П. А. П. от [населено място] срещу [фирма], иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, за заплащане на сумата от 7 956,12 евро като получена на отпаднало основание – развален предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 24.07.2008 г. и анекс към него от 08.12.2008 г., ведно със законната лихва от 17.01.2012 г. до окончателното изплащане и иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на сумата от 13 260,21 евро – неустойка от 20% върху 66 301,03 евро по развален предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 24.07.2008 г.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което са уважени предявените искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за сумата от 7 956,12 евро и с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата от 13 260,21 евро, съдът се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на спора, решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Поставените правни въпроси са – има ли договорът, сключен между страните силата на закон и допустимо ли е съдът да се позовава само на част от разпоредбата, която оправдава мотивите му или следва да чете и прилага договорените разпоредби така, както са договорени от страните в тяхната цялост; следва ли съдът да тълкува релевантните факти хронологично според тяхното възникване и нарушаването на хронологията не води ли до неправилно прилагане на процесуалното и материално право и оттам до необоснованост на решението; в случай, че първата инстанция се е произнесла по непредявен иск, следвало ли е въззивният съд да обезсили решението и да върне делото за ново разглеждане от друг състав и след като въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което съдът се е произнесъл по непредявен иск, ВКС следва ли да го допусне до разглеждане и да обезсили въззивното решение като върне делото за ново разглеждане. Позовава се и представя съдебна практика – Постановление № 3 от 29.03.1973 г. на П., ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 9 и т. 12, ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, решение № 1186 от 19.05.1960 г. по гр.д. № 1448/1960 г. на ВС, ІІІ г.о., решение № 15 от 03.02.1959 г. по гр.д. № 135/1957 г. на ОСГК на ВС, последните две постановени по стария процесуален ред и съставляващи противоречива незадължителна съдебна практика.
Ответникът по касационната жалба П. А. П. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Т. М. от АК-С. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за неоснователност на касационната жалба, както и за липсата на основанията за допускането й до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – уважени искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД, с цена над 5000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да уважи предявените искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 и чл. 92, ал. 1 ЗЗД в посочените размери, въззивният съд е приел, че между страните е сключен предварителен договор за продажба на недвижим имот и строителство на 24.07.2008 г., по силата на който ответното дружество обещател и строител се задължило в срок до 15.05.2011 г. да въведе ищеца купувач П. П. във владение на апартамент № 58, като договорената цена на имота е 66 301,03 евро без ДДС. В чл. 29 от договора е посочено, че продавачът не носи отговорност за забавяне или невъзможност за изпълнение, причинени от форсмажорни обстоятелства по см. на чл. 306 ТЗ. В чл. 30, ал. 3 от договора е предвидено, че ако забавата на продавача е повече от 90 календарни дни по причини извън посочените в договора, купувачът има право след отправено писмено предизвестие да развали договора и да получи обратно платеното по него, както и неустойка в размер на 20% от цялата договорена сума. Приел е за установено от фактическа страна, че в случая забавата на продавача е налице и е повече от 90 календарни дни, а именно повече от 150 дни, предвид отправената нотариална покана от ищеца, връчена на ответника на 08.11.2011 г., с която купувачът е уведомил продавача, че на основание чл. 30, ал. 3 от договора, го разваля едностранно, поради неизпълнение в уговорения срок и е поискал дружеството да му върне платените до момента суми и неустойка в размер на 20 % от цялата договорена цена – общо 21 216,33 евро. Приел е, че продавачът е бил в забава повече от 90 дневният срок за предаване на готовото жилище, който е изтекъл до 15.08.2011 г. и купувачът е развалил едностранно договора, поради виновното неизпълнение на продавача на основание чл. 30, ал. 3 от него, като предвид договореното в тази клауза и диспозитивния характер на нормите на чл. 87, ал. 2 и ал. 4 ЗЗД, е приел, че купувачът не е бил длъжен да дава на продавача подходящ срок за изпълнение, нито пък да доказва безполезност на изпълнението. При тези приети за установени факти, въззивният съд е приел, че предявеният иск за главницата е с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и е основателен, тъй като поради разваляне на договора за продажба и строителство е отпаднало основанието, на което е извършено плащането от ищеца и ответникът му дължи връщане на дадената по договора сума от 7 956,12 евро на отпаднало основание, както и договорената неустойка за неизпълнение в размер на13 260,21 евро.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че поставения от касатора процесуалноправен въпрос за допустимостта на въззивното решение като постановено по непредявен иск е важен, но той не е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, посочена от касатора, а в съответствие с нея. Съгласно цитираното от касатора ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС за вероятната недопустимост на обжалваното решение, съдът следи и служебно в това производство. В практиката на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – задължителната, сочена от касатора и приравнената й по чл. 290 ГПК, безпротиворечиво се приема, че съдът е разгледал непредявен иск по см. на чл. 270, ал. 3 ГПК, когато в нарушение на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, с който не е сезиран – като обстоятелства, от които се поражда спорното право и като търсена защита. Въз основа на изложените в исковата молба факти и търсена защита съдът е длъжен да определи правната квалификация на спорното право, прилагайки материалния закон. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. Именно в съответствие с тази задължителна съдебна практика е процедирал и въззивният съд в обжалваното решение. Същият съобразно с изложените в исковата молба обстоятелства и петитум е квалифицирал спорното право по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД и е разрешил правния спор съобразно тази правна квалификация, т.е. не се е произнесъл по непредявен иск. В случая в съответствие с посочената задължителна съдебна практика въззивният съд е приел, че поставената правна квалификация от ищеца не обвързва съда, тъй като той е този, който я определя въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на иска и от заявеното в петитума искане за защита, поради което постановеното от него въззивно решение не е недопустимо като постановено по непредявен иск. Що се отнася до останалите поставени правни въпроси, посочени по-горе и свързани с тълкуване на сключения между страните договор, като цяло те не са обусловили изхода на спора, поради което не е налице главното основание за приложното поле на касационно обжалване, а именно наличие на правен въпрос от материално или процесуално естество от значение за изхода на спора – чл. 280, ал. 1 ГПК, който да е решен при наличието на три алтернативно дадени предпоставки – т. 1, т. 2 и т. 3. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е посочено бланкетно и без обосновка. Това е така, тъй като под „точно прилагане на закона“ най-общо се разбира еднородно тълкуване на закона, т.е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика или към преодоляване на постоянна, но неправилна такава. В случая жалбоподателят е посочил това основание, но не се е позовал нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна, но неправилна практика, в които случаи би било налице основание за издаване на тълкувателно решение. Липсва и обосновка, че разглеждането на касационната жалба е от значение за развитие на правото, тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон.
В конкретния случай допускането на касационно обжалване се обосновава с визираните в чл. 281, т. 3 ГПК основания за неправилност на обжалваното решение. В случая, така както са поставени тези правни въпроси, са свързани с обосноваността на обжалвания акт, а твърдения, които касаят евентуална неправилност на въззивното решение, изразяващи се в необоснованост, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, е основание за касирането му по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след като същото бъде допуснато до касационен контрол, пред каквато хипотеза, с оглед изложеното по-горе, не сме изправени.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1419 от 09.07.2013 г., постановено по в.гр.д. № 1589/2013 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 4 с-в, по касационна жалба с вх. № 9758 от 05.09.2013 г. на [фирма] [населено място], представлявано от управителя И. О. М..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: