5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 442
С., 09.05.2016 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на четвърти май две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 1836/2016 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. П. Х., Цена П. Х. и П. Х. Х. чрез пълномощник адв. Ц. М. Г. адвокатска колегия против въззивно решение № 6 от 15.01.2016г. по в. търг. дело № 64/2015г. на Габровски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 56 от 25.09.2015г. по гр. дело № 148/2015г. на Тревненски районен съд, с което на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД е обявен за недействителен спрямо Едноличен търговец В. П. с фирма „С.-В. П.” [населено място] извършената на 13.08.2014г. с нотариален акт № 198, том І, дело № 184/2014г. на нотариус С. Ч. с район на действие Тревненски районен съд продажба на недвижим имот, с която Х. П. Х. е продал на майка си Цена П. Х. в брак с П. Х. Х. жилищен имот – апартамент № 15 с площ 62,95 кв. м с прилежащо мазе № 15 с площ 4 кв. м в [населено място], [улица], вх. Г, ет. 5 за сумата 6000 лв.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателите поддържат, че в противоречие с представена съдебна практика с обжалваното решение е разрешен въпроса – длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, да прецени правнорелевантните факти, от които произтича спорното право, като изложи съображения за приемането на едни от тях и отхвърлянето на други – приложно поле за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставени са и въпросите – следва ли да се приеме, че е налице съзнание за действителен дълг към кредитор и намерение за увреждането му чрез прехвърлителна сделка на недвижими имот, който е несеквестируем при положение, че с прехвърлянето му отпада социалната защита на закона и имотът става секвестируем, респ. че длъжникът съзнателно се е поставил в положение неговите интереси да бъдат увредени с отпадане на несеквестируемостта на този имот в резултат на прехвърлителната сделка; следва ли да се приеме, че приобретател по сделката има знание за увреждащия характер на сделката, ако не е знаел за съществуването на дълг на прехвърлителя към ищеца по делото, тъй като до момента на сделката ищецът не е предявил претенции по дълга, датиращ от повече от четири години преди сделката, за които твърдят, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът [фирма] [населено място] в писмен отговор оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че поставените правни въпроси с обжалваното решение са разрешени в съответствие със задължителната съдебна практика на Върховния касационния съд, включително представената от жалбоподателите. Изложени са съображения и по съществото на спора в подкрепа правилността на обжалваното решение. Направено е искане за присъждане на съдебни разноски по представен списък по чл. 80 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение по разгледан иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Поставените в изложението правни въпроси не обуславят основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Поставеният процесуалноправен въпрос с обжалваното решение не е разрешен в противоречие с установената по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика с решение по гр. дело № 1163/2010г., четвърто г. о., ВКС и решение по гр. дело № 196/2014г., трето г. о., ВКС – представи от жалбоподателите, според която съдът формира вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, които е длъжен да обсъди поотделно и в тяхната съвокупност; да определи предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като в мотивите на решението изложи съображения, защо приема едни факти за установени, а други за ненастъпили; съдът е длъжен и да отговори на всички възражения и доводи на страните, които за от значение за изхода на делото.
При постановяване на решението си въззивният съд не се отклонил от посочената съдебна практика. В мотивите съдът е изяснил правната характеристика на отменителния иск по чл. 135 ЗЗД, посочил е фактическия състав, при наличието на който може да се допусне целената от страната промяна в правната сфера на другата страна по правоотношението; обсъдил е релевантните за делото доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните, като се е позовал и на задължителна съдебна практика по приложението на чл. 135 ЗЗД.
Съдът е изложил подробни съображения за наличието на действително вземане, което установява качеството на кредитор на ищеца, като изрично е подчертано, че за възникване на правото по чл. 135 ЗЗД не е необходимо вземането да е изискуемо и ликвидно, респ. да е установено с влязло в сила съдебно решение, въпреки че в настоящия случай вземането на ищеца е установено й с влязло в сила съдебна решение; съдът е изяснил увреждащия характер на извършеното от длъжника правно действие, с което се е лишил от свое имущество, като по този начин е намалил възможността на кредитора да се удовлетвори от неговото имущество, посочил е формите на обедняване на длъжника, чрез намаляване на неговия актив, респ. увеличаване на неговия пасив, както и че кредиторът може да иска да се обяви за недействително и действие на длъжника, което само затруднява удовлетворяването на кредитора (сделката може да е възмездна, но длъжникът може да укрие продажната цена); обсъдил е възражението на длъжника за несеквестируемост на отчуждения недвижим имот, като негово единствено жилище – в тази връзка съдът се е позовал на задължителна съдебна практика на ВКС, според която несеквестируемостта на жилището отпада с извършеното разпореждане, чрез което длъжникът изразява воля, че не желае да се полза от облагите на несеквестируемостта и това жилище не му е нужно (решение по гр. дело № 1294/2009г., четвърто г. о., ВКС). Съдът се е спрял и на субективния елемент от фактическия състав на отменителния иск – знание за увреждане у длъжника и у лицето, с което той е договарял, когато действието е възмездно. Прието е, че ако в момента на извършване на действието длъжникът знае, че има кредитори и че действието ги уврежда, това е достатъчно за успешното провеждане на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД- длъжникът знае за увреждането, без да е необходима да съзнава увреждането на определен кредитор. По отношение на знанието у третото лице, с което длъжникът е договарял, съдът се е позовал на оборимата презумция на чл. 135, ал. 2 ЗЗД, по силата на която, знанието на определен кръг лица, които са в близки отношения с длъжника се предполага. В този кръг влизат възходящите на длъжника – неговите родители, в случая майката на първия ответник, приобретател на имота. Прието е, че ако тези лица твърдят, че не са знаели за увреждането, трябва да докажат твърденията. След обсъждане на гласните доказателства по делото съдът е приел, че презумцията не е оборена – майката е знаела за финансовите затруднения на сина си и това, че може да загуби жилището си. Обсъдено е й възражението на жалбоподателите, че сделката е била извършена с цел погасяване на друг дълг на прехвърлителя към друго лице с падеж на изпълнение следващ възникването и падежа на вземането на ищеца по настоящето делото. Прието е, че цялото имуществото на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори, които имат еднакво право да се удовлетворят от него и всяко действие по разпореждане, макар и в полза само на един от тях, води до увреждане на останалите; в случая и двамата кредитори са хирографарни и следователно липсва законово основание вземането на кредитора, в чиято полза се твърди да е извършено разпореждането и чиято изискуемост е настъпила по – късно от тази на вземането на ищеца, да бъде удовлетворено преди вземането на ищеца. Посочено е още, че сами по себе си именно тези твърденията на ответниците обосновават извод, че целения правен резултат от договора за продажба е свързан с увреждането на кредитора – ищец по настоящето дело.
От изложеното е видно, че вътрешното убеждение на съда за основателността на иска е изградено след извършен подробен анализ на събраните по делото доказателства, обсъдени от съда поотделно и в тяхната съвокупност; съдът е отговорил на всички доводи и възражения на страните в съответствие с представената от жалбоподателите съдебна практика; въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, направил е собствени фактически и правни изводи по съществото на спора и мотивите на решението отразяват решаваща дейност на въззивния съд.
Поставените материалноправни въпроси не засягат правни изводи на съда. Чрез единия въпрос жалбоподателите поддържат, че не е логично длъжникът съзнателно да се постави в положение неговите интереси да бъдат увредени с отпадане на несеквестируемостта на прехвърления от него жилищен имот. Въпросът съдържа съждение без значение за изхода на делото. Другият въпрос е относим към оборимата презумцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД за знание за увреждане у приобретателя на имота по сделката и съдържа констатации, които не са установени по делото. В производството по чл. 288 ГПК, фактическите констатации на въззивния съд не подлежат на контрол. Касационната инстанция проверява само правните разрешения на въззивния съд при приетите от него факти.
Предвид изложеното поставените правни въпроси с обжалваното решение не са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика на Върховния касационен съд, което изключва допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Хипотезата на т. 3-та на чл. 280, ал. 1 ГПК е заявена бланкетно и формално, а поставените при тази хипотеза правни въпроси не са обуславящи за изхода на делото.
При този изход на делото жалбоподателите ще следва да заплатят съдебни разноски за настоящето производство в размер на 500 лв. адвокатско възнаграждение по представен договор за правна защита и списък на разноските по чл. 80 ГПК.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 6 от 15.01.2016г. по в. търг. дело № 64/2015г. на Габровски окръжен съд.
ОСЪЖДА Х. П. Х., Цена П. Х. и П. Х. Х. да заплатят на Едноличен търговец В. П. с фирма „С. – В. П.” [населено място] съдебни разноски за настоящето производство в размер на 500 лв. адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ