4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1069
С., 20.10. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осми октомври, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 3978 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Окръжна прокуратура [населено място] против въззивно решение № 154 от 21.05.2014 г., постановено по в.гр.д. № 243/2014 г. на Сливенския окръжен съд, ГО, в частта му, с която като е потвърдено решение № 143 от 24.02.2014 г. по гр.д. № 2532/2013 г. по описа на Сливенския районен съд, ГО, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Т. Д. Т. от [населено място], на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 З., сумата от 8 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, претърпени от незаконно повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 201, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 4, вр. с чл. 26, ал. 1 НК, за което е бил оправдан, както и в частта за присъденото от въззивния съд обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, за периода от 01.10.2008 г. до 17.07.2010 г.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно е уважен искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 З. за обезщетение за причинени неимуществени вреди в посочения размер, както и присъденото обезщетение за забава, съдът се е произнесъл по правни въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата и които са значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят представя съдебна практика, както следва: ППВС № 4 от 23.12.1968 г., решение № 62 от 27.02.2012 г. по гр.д. № 1065/2011 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 49 от 27.04.2011 г. по гр.д. № 697/2010 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 29 от 05.03.2012 г. по гр.д. № 170/2011 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 539 от 09.08.2010 г. по гр.д. № 1747/2009 г. на ІІІ г.о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК, ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 19, ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК, т. 3 и т. 11, както и решение № 37 от 11.02.2009 г. по гр.д. № 5367/2007 г. на І г.о. на ВКС, постановено по стария процесуален ред.
Поставеният материалноправен въпрос, обусловил изхода на делото, по който се е произнесъл въззивният съд, е свързан с определяне размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди от незаконно обвинение и критерия за справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 З., с твърдение, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, както и има противоречива съдебна практика, във връзка с което представя и решението на ВКС, постановено по стария процесуален ред. Другият правен въпрос, с твърдение, че е обусловил изхода на делото е, намира ли приложение разпоредбата на чл. 5 З. в случаите, когато виновното противоправно поведение на пострадалия се е проявило преди започване на наказателното преследване и макар да не изпълва състава на престъплението, за което е повдигнато обвинение, е в каузална връзка с него, тъй като е единствената причина за привличане на пострадалия към наказателна отговорност, за който твърди, че разрешаването му е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
Ответникът по жалбата Т. Д. Т. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Т. Ч. от АК-С., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК за допускането й до касационен контрол.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че срещу ищеца е било образувано предварително производство и на 27.03.2006 г. той е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 201, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 4, вр. с чл. 26, ал. 1 НК, като с постановление от 30.03.2006 г. му е била наложена забрана да напуска пределите на Република България без разрешение на наблюдаващия прокурор. Установено е, че с присъда № 733 от 19.09.2007 г. по НОХД № 783/2006 г. на Сливенския районен съд той е бил признат за невиновен за това, че в периода от 21.04.2003 г. до 22.01.2004 г., в условията на продължавано престъпление, в съучастие с Я. Д. К. и Динка М. М., като помагач, в качеството му на управител на [фирма] [населено място], умишлено е улеснил Я. К. като ръководител на „Погребална агенция” в същото дружество да присвои суми, отпуснати й като служебни аванси, собственост на дружеството, на обща стойност 1 933,75 лв., връчени й да ги пази и управлява, поради което е бил оправдан за престъпление по чл. 201, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 4, вр. с чл. 26, ал. 1 НК. Присъдата е била потвърдена с решение № 115 от 01.10.2008 г. по ВНОХД № 86/2008 г. на Сливенския окръжен съд и е влязла в законна сила на 01.10.2008 г. Съдът е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 З. и като е съобразил срокът на воденото наказателно производство – около три години, както и претърпените от ищеца болки и страдания в резултат на незаконното обвинение, приключило с влязла в сила оправдателна присъда, е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е в размер на сумата от 8 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ. Във връзка с направеното възражение за приложението на чл. 5 З., съдът е приел, че в случая не са налице условията на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 З., които предполагат изключителна вина или принос на пострадалия за увреждането. Приел е, че правната норма визира такова виновно поведение на пострадалия, което да е в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. – когато с недобросъвестното си поведение и действията си по време на наказателното преследване пострадалият е създал предпоставки за повдигане и поддържане на обвинение за деяние, което не е престъпно, т.е. въвеждане на органите в заблуждение относно характера на деянието, неистински признания, прикриване на обстоятелства, забавяне на производството и др., целящи да се опорочи разследването или то да бъде забавено, или удължено. В случая такова поведение на пострадалия ищец не е установено от касатора, чиято е доказателствената тежест. Обстоятелството, че пострадалият е осъществил действия, които дори формално не изпълват фактическия състав на престъплението по чл. 201 НК, не е допринесло прокуратурата фактически да третира действията му като престъпление. В мотивите си и първоинстанционният и въззивният съд изрично и еднозначно са приели, че разследваните деяния доколкото длъжностното присвояване е резултатно престъпление, са несъставомерни, поради липса на реална щета за търговското дружество, липса на изпълнително деяние на престъплението по чл. 201 НК, както и липса на задължителния елемент от субективна страна – пряк умисъл. Фактът, че прокурорът неправилно е привел казуса към наказателния състав на чл. 201, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 4, вр. с чл. 26, ал. 1 НК, не се дължи на виновни действия от страна на пострадалия, тъй като той не е извършвал квалификация на своите действия, а и не е установено процесуалното поведение на ищеца в наказателното производство да е било недобросъвестно и шиканьозно.
Върховният касационен съд, настоящият състав на Трето гражданско отделение приема,че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационното обжалване.
Както се изложи по-горе, в изложението за допускане на касационно обжалване на касатора е формулиран материалноправният въпрос за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 З.. Този въпрос е от значение за изхода на делото по конкретния правен спор, но в случая той не е решен от въззивния съд в противоречие с представената съдебна практика. Това е така, тъй като разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, в случая завършило с оправдателна присъда, безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото съдът е разгледал всички относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените морални вреди от пострадалия – отрицателни изживявания за ищеца във връзка с образуваното срещу него наказателно производство за тежко умишлено престъпление, продължителността на наказателното производство – около три години, приключило с оправдателна присъда, в резултат на което той бил силно притеснен и това се отразило негативно на психическото му състояние и физическото му здраве – затворил се в себе си, ограничил социалните си контакти, бил силно притеснен за своето и на семейството си бъдеще, накърнени са доброто му име, авторитет и добрата му професионална репутация, в резултат от воденото срещу него наказателно преследване, което е създало за него неблагоприятни последици в професионален и личен план, обжалваното решение не е постановено в противоречие с представената съдебна практика, в т.ч. и задължителната, тъй като подхода при определяне размера на обезвредата е един и същ. В тази връзка въззивният съд е присъдил обезщетение в размер на 8 000 лв. само за онези морални вреди, които са в причинна връзка с незаконното обвинение за извършеното престъпление, приключило с влязла в сила оправдателна присъда. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, която проверка не може да се извърши в рамките на производството по селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1 ГПК. В допълнение към изложеното следва да се подчертае, че поради различието във фактите и обстоятелствата по всяко едно от делата, определените по тях размери на обезщетения за причинени неимуществени вреди не могат да бъдат критерий за определяне на обезщетението за причинени неимуществени вреди на пострадалия по настоящото дело.
По поставения правен въпрос, който е свързан с приложението на чл. 5 З. – в кои случаи пострадалият от незаконно обвинение е предизвикал и съпричинил с действията си наказателна репресия срещу себе си, е постановена обвързваща съдебна практика от ВКС. Така в решение № 112 по гр.д. № 372/2010 г., ІV г.о. на ВКС, се приема, че такива действия са недобросъвестно направени неистински признания, въвеждането на органите на разследването в заблуждение с цел да се прикрият определени обстоятелства, да се забави или опорочи разследването на престъпление. Ясно е, че за виновно и противоправно поведение на пострадалия, проявило се преди започване на наказателното преследване, което макар и да не съставлява престъпление, е в каузална връзка с него, тъй като е единствената причина за привличането му като обвиняем, не се обхваща от хипотезите на чл. 5 З., предвид дадените разяснения от ВКС със задължителен характер, което изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, че разрешаването на този правен въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Освен посочените по-горе правни въпроси, касаторът още сочи, че от приетото за установено като доказателствен материал по делото не може да се направи извод за причинени неимуществени вреди и за наличие на пряка и непосредствена причинна връзка между тях и действията на прокуратурата. Заявеното твърдение фактически е за необоснованост на съдебния акт в посочените отношения, което представлява основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. последно ГПК и като такова не може да послужи за целите на селекцията по чл. 280, ал. 1 ГПК, или за неправилна преценка на събраните доказателства, но правен въпрос по този кръг проблеми не се поставя. Независимо от това обаче, в обжалваното решение въззивният съд е изложил подробни мотиви относно наличието на пряка причинно-следствена връзка между действията на прокуратурата и причинените вреди на ищеца, който в резултат на незаконното обвинение претърпял негативни изживявания в личен и професионален план, стрес, притеснения, тревога и безпокойство за бъдещето, като е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 З., съобразил е продължителността на воденото наказателно производство срещу него, както и претърпените болки и страдания в резултат на незаконното обвинение и е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е в размер на сумата от 8 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ.
В конкретния случай по поставените правни въпроси от касатора въззивният съд в обжалваното решение се е ръководил и съобразил установената задължителна съдебна практика по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 3 З., дадена с разрешенията в Тълкувателно решение № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС, поради което въззивното решение не следва да се допусне до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 154 от 21.05.2014 г., постановено по в.гр.д. № 243/2014 г. на Сливенския окръжен съд, ГО, по касационна жалба с вх. № 3608 от 04.06.2014 г. на Прокуратурата на РБ, чрез прокурор при Окръжна прокуратура [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: