1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1168
С., 22.10. 2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети октомври, през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 386 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от В. Е. Б. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Ж. Ф. от АК-С. против въззивно решение от 17.11.2011 г., постановено по в.гр.д. № 2261/2011 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-Б въззивен състав, с което като е потвърдено решение от 27.07.2010 г. на Софийския районен съд, 36 състав, постановено по гр.д. № 19338/2009 г., е уважен предявеният иск с правно основание чл. 124, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, като е прието за установено, че касаторът Б. дължи на [фирма] сумата от 5 819,36 лв. главница, представляваща стойността на незаплатена от ответника топлинна енергия за периода м.март 2004 г. – м. април 2008 г., както и сумата от 1 633,82 лв. – лихва за забава за периода 01.05.2004 г. – 21.11.2008 г., за топлоснабдяван имот в [населено място], ведно със законната лихва върху главницата, считано от 04.12.2008 г. до окончателното изплащане на сумите, както и разноските по делото.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа, че постановеното решение на въззивния съд е в противоречие с установената практика на ВКС по правния въпрос от процесуално естество, конкретизиран от настоящата инстанция при условията на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС – от кой момент се преклудира правото на ответника да направи възражение за погасяване на вземането по давност, за който твърди, че е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и решаван противоречиво от съдилищата – основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В подкрепа на твърдението си сочи ТР № 1 от 04.01.2001 г. по т.д. № 1 2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 6, както и прилага влезли в сила решения, както следва: решение от 20.07.2009 г. на СГС, ВО, ІІ „В” въззивен състав по гр.д. № 1043/2008 г. и решение № VІ-13 от 09.06.2010 г. по в.гр.д. № 128/2010 г., 6 въззивен състав, на Бургаския окръжен съд. За останалите представени едно въззивно и едно първоинстанционно съдебни решения липсват данни, че са влезли в законна сила, поради което съгласно т. 3 от представеното ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС не представляват съдебна практика и не могат да бъдат съобразени.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място] не изразява становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Третото лице помагач [фирма] [населено място] не изразява становище по касационната жалба в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – уважен иск с правно основание чл. 124, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, с цена на иска над 5 000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да уважи предявения иск с правно основание чл. 124, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК въззивният съд е приел, че от фактическа страна по делото е установено, че стойността на отчетената като потребена и неплатена топлинна енергия от ответника, изчислена съобразно нормативните актове, регламентиращи продажбата на топлинна енергия от ответника и разпределението й, възлиза след изготвяне на изравнителните сметки на 5 819,36 лв. за исковия период. Съдът е приел, че искът за главницата е доказан по основание и размер от ищеца, съгласно правилото за разпределение на доказателствената тежест, регламентирано в чл. 154, ал. 1 ГПК. В тази връзка съдът е отразил, че в срока за отговор по чл. 131 ГПК ответникът не е направил възражение за изтекла давност, поради което и на основание чл. 133 ГПК възможността да се позове на давност се е преклудирала и съдът не следва да вземе предвид това възражение, направено едва във въззивната му жалба.
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е основополагащ за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. В конкретния случай като основание за допускане до касация на въззивното решение са посочени хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
Поставеният процесуалноправен въпрос – от кой момент се преклудира правото на ответника да направи възражение за погасяване на вземането по давност е от значение за изхода на делото и е намерил своето разрешение в процесуалния закон – чл. 133, вр. с чл. 131 ГПК и той е решен от въззивния съд именно в съответствие с тези процесуални норми. Приетото от въззивния съд не противоречи с разрешението, дадено в т. 6 на ТР № 1 от 04.01.2001 г. по т.д. № 1 2000 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която „възражения за изтекла погасителна давност или придобивна давност могат да се правят за пръв път пред въззивната инстанция, за да се избегне преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо на решението по отношение на тези отбранителни средства”, тъй като това ТР № 1/2001 г. е постановено с оглед тълкуване разпоредбите, касаещи въззивното производство, така както то е уредено в ГПК/1952 г. отм./. С приемането на новия ГПК/2007 г., в сила от 01.03.2008 г./, предвид предвидените в него преклузии/чл. 133 ГПК/ същото в коментираната част е изгубило своето значение. Доколкото делото, по което е постановено обжалваното въззивно решение е разгледано по реда на ГПК/2007 г./, цитираното ТР е неотносимо, поради което въззивното решение не би могло да бъде постановено в противоречие с даденото от него разрешение по т. 6, в резултат на което и критерият за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения въпрос, не е изпълнен. Освен това по поставения правен въпрос е налице задължителна съдебна практика, намерила израз в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 429 от 21.06.2010 г. по гр.д. № 1151/2009 г. на І г.о. на ВКС, в което е прието следното: Сега действащия ГПК въвежда ранна преклузия за ответника да посочва, събира, оспорва доказателства и да противопоставя възражения, с което се цели да се съкратят сроковете за разглеждане на делата. Съгласно чл. 131 ГПК с изпращане на преписа на исковата молба и доказателствата към нея, съдът дава указания на ответника да подаде писмен отговор в едномесечен срок като посочва задължителното съдържание на отговора и последиците от неподаването му. С получаване на изчерпателните указания, ответникът е известен за процесуалните действия, които следва да извърши. Ето защо разпоредбата на чл. 133 ГПК, изразяваща концентрационното начало в гражданския процес предвижда, че ако ответникът бездейства и не подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, не оспори истинността на представен документ, не посочи и представи доказателства или не упражни правата си по чл. 211, ал. 1, чл. 212 и чл. 219 ГПК, той губи възможността на направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. Когато ответникът не е подал отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК, в доклада по делото по чл. 146 ГПК съдът няма основание да му дава указания за необходимостта да представя доказателства. Извършеното в случая от въззивния съд тълкуване на разпоредбата на чл. 133 ГПК е съобразено изцяло с тази практика на ВКС, поради което посоченият от касатора процесуалноправен въпрос не е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, а в съответствие с нея, което изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 17.11.2011 г., постановено по в.гр.д. № 2261/2011 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-Б въззивен състав, по касационна жалба с вх. № 750 от 05.01.2012 г. на В. Е. Б. от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: