2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 119
С., 31.01. 2012 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми януари, през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 1034 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Министерство на правосъдието [населено място], чрез пълномощника си юриск. Р. К., против въззивно решение от 21.03.2011 г., постановено по в.гр.д. № 11941/2010 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-В въззивен състав, в частта му, с която като е потвърдено решение от 25.05.2010 г. на Софийския районен съд, 77 с-в, постановено по гр.д. № 56755/2009 г., са уважени предявените от Т. Б. Ц. от [населено място] срещу Министерство на правосъдието, искове за защита срещу незаконно уволнение, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ – за сумата от 1907,83 лв.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно са уважени исковете за защита срещу незаконно уволнение, съдът се е произнесъл по правен въпрос, касаещ допустимостта на предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. И. правен въпрос е допустими ли са исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ в случаите, при които след уволнението служителят е сключил трудов договор за подобна позиция със същия работодател по взаимно съгласие.
Ответницата по касационната жалба Т. Б. Ц. от [населено място], чрез пълномощника си адв. И. С. от АК-Велико Т., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускането й до касационен контрол.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – неоценяеми искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 и обусловен от тях оценяем иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да уважи предявените искове за защита срещу незаконно уволнение, въззивният съд е приел, че в случая касаторът не установил по надлежния ред, че е налице реално съкращаване на щата по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. 2 КТ. Приел е също така, че макар и компетентният орган да е утвърдил щатно разписание, в което длъжността „изпълнител-размножител” в печатна база към отдел „Управление на стопанските дейности” дирекция „Инвестиции, обществени поръчки, управление на собствеността и стопанските дейности” в МП не фигурира, представеният от ищцата нов трудов договор, изведен към датата на утвърждаване на новото щатно разписание, третиращ длъжност с наименование идентично с посоченото по процесния договор, обстоятелство, което сочи, че работодателят намира за необходимо запазването на длъжността и занапред, поради което липсата й като самостоятелна позиция в новото щатно разписание не би могло да се приеме като реално съкращаване на щата. Освен това промяна в съдържанието на трудовото правоотношение предполага постигнато взаимно съгласие между страните в рамките на съществуващото такова. В случая обективираното волеизявление за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ, не сочи намерение у работодателя да обсъжда с работника промяна в съдържанието на правоотношението, а с достигането му до адресата преустановява действието на договора, което само по себе си изключва възможността за неговата промяна. Така че установените рамки на отношението с последвалия срочен трудов договор между страните за същата длъжност, няма основание да бъдат третирани като основани на свободно изразената воля на страните по прекратения договор.
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. В случая като основание за допускане на касационно обжалване е посочена хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Представеното от жалбоподателя изложение за допускане на касационно обжалване не съдържа изведен правен въпрос от материално и процесуално естество, обусловил изхода на делото, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Р. от касатора правен въпрос за допустимостта на предявените искове за защита срещу незаконно уволнение в случаите, при които след уволнението служителят е сключил трудов договор за подобна позиция със същия работодател по взаимно съгласие, не е обусловил изхода на делото. В тази връзка въззивният съд е дал отговор на този въпрос като е приел, че се касае за две отделни трудови правоотношения между страните, които са с различни последици и предвид гарантираното от закона право на труд, в чиято защита е и предписаната намеса на съда при условията на чл. 344, ал. 1 КТ, предполага възстановяване на правното положение в съдържанието му, произтичащо от прекратения договор. Съвпадението в длъжността по прекратения и последвалия трудов договор между страните удовлетворява работодателя, но при условие, че вторият договор сочи на по-ниско трудово възнаграждение, няма основание да се направи изводът, че целения от закона резултат по отношение на работника е постигнат. Не е налице хипотезата на т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, при която ВКС и служебно допуска касационното обжалване при констатирана недопустимост и нищожност на въззивното решение, тъй като в случая предявените искове за защита срещу незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ са допустими, а разгледани по същество въззивният съд е приел, че са и основателни като въззивното решение е валидно и допустимо. Като краен извод настоящата инстанция счита, че изложението не съдържа правен въпрос, обуславящ изхода на спора, отнесен към хипотезата на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. К. съд не може от данните по делото да изведе правния въпрос от значение на изхода на спора, без да упражни служебното начало във вреда на другата страна/ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. В случая липсата на изведен правен въпрос, който да определя рамките, в които Върховният касационен съд селектира касационните жалби съобразно критериите на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК по допускане на касационно обжалване, е основание обжалваното решение да не се допусне до касационен контрол. Освен това съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, с които съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Под „точно прилагане на закона“ най-общо се разбира еднородно тълкуване на закона, т.е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика или към преодоляване на постоянна, но неправилна такава. В случая жалбоподателят е посочил това основание, но не се е позовал нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна, но неправилна практика, в които случаи би било налице основание за издаване на тълкувателно решение. Липсва и обосновка, че разглеждането на касационната жалба е от значение за развитие на правото, тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон. Тези предпоставки не са налице, тъй като нормата на чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 КТ е ясна и не се нуждае от тълкуване, а по приложението й има установена задължителна практика на ВКС.
При този изход на делото пред настоящата инстанция касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответницата по жалбата направените разноски за касационното производство в размер на 200 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 21.03.2011 г., постановено по в.гр.д. № 11941/2010 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-В въззивен състав, по касационна жалба с вх. № 37455/26.04.2011 г. на Министерство на правосъдието [населено място].
ОСЪЖДА Министерство на правосъдието [населено място] да заплати на Т. Б. Ц. от [населено място] направените разноски по делото за касационната инстанция в размер на 200/двеста/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: