1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1154
С., 18.10. 2012 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети октомври, през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 436 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от М. К. А., Г. Ч. А. и А. Ч. А., всичките от [населено място], чрез пълномощника им адв. Ц. С. от АК-В., против въззивно решение № 43 от 31.01.2012 г., постановено по в.гр.д. № 907/2011 г. на Врачанския окръжен съд, с което е отменено решение № 1118/25.10.2011 г. на Врачанския районен съд по гр.д. № 1576/2011 г. и е развален на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД договор за съдебна спогодба за делба от 12.07.1991 г. по гр.д. № 780/1991 г. по описа на Врачанския районен съд в следната част – между С. В. А. от [населено място] от една страна и М. К. А., Г. Ч. А. и А. Ч. А., в качеството им на наследници на покойния съделител Ч. Г. А., от друга, по отношение на подробно описан застроен недвижим имот в [населено място], до размера на притежаваната от С. В. А. 4/6 идеални части от него, като е отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК констативен нотариален акт за собственост на този имот № 57/2010 г. до размера на 4/6 идеални части, на нотариус рег. № 482, с район на действие Врачанския районен съд. Изложени са съображения за неправилност на решението поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторите поддържат, че в постановеното решение на въззивния съд, с което са уважени предявените искове с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД, съдът се е произнесъл по процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, разрешаването на който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. И. правен въпрос, уточнен от настоящата инстанция, е по приложението на чл. 269 ГПК, а именно следва ли въззивният съд да се произнесе по въведените с въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение и в какви рамки.
Ответницата по касационната жалба, С. В. А. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Д. В. от АК-В. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва касационната жалба като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането й до касационен контрол.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, с цена над 5000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да уважи предявените искове по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, въззивният съд е приел, че по алеаторния договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане кредиторът еднократно и в пълен обем изпълнява своето задължение да престира – прехвърля собствеността върху имота, а длъжникът е длъжен пожизнено – до смъртта на прехвърлителя да полага необходимите грижи и издръжка за него ежедневно, в пълен обем и това негово задължение е неделимо. В случая въззивният съд е приел, че длъжниците по алеаторния договор не са изпълнили задължението си като цяло, според уговореното и според нуждите на ползващата се от договора ищца прехвърлител С. В., която най-малко с оглед напредналата си възраст се е нуждаела от постоянни грижи. В определени периоди от време издръжка и грижи въобще липсват, а в други действията на длъжниците са непостоянни и недостатъчни, което води до неизпълнение на договора, което обуславя развалянето му на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД до размера на притежаваната от ищцата идеална част от процесния имот – 4/6, тъй като по делото не се спори, че процесният имот е бил СИО между нея и покойния й съпруг, при две родени от брака деца. Основателността на предявения иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД за частично разваляне на договора за доброволна делба от 12.07.1991 г. обуславя основателност и на акцесорната претенция за отмяна на основание чл. 537,ал. 2 ГПК на констативния нотариален акт за собственост № 57/2010 г., с който са се снабдили ответниците до размера на притежаваната от ищцата 4/6 идеална част от имота.
По поставения правен въпрос от процесуално естество в изложението, свързан с приложението на чл. 269 ГПК, а именно следва ли въззивният съд да се произнесе по въведените с въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение и в какви рамки, въззивното решение е постановено съобразно установената задължителна съдебна практика, обективирана в решение № 764 от 19.01.2011 г. по гр.д. № 1645/2009 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение, решение № 702 от 05.01.2011 г. по гр.д. № 1036/2009 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение и решение № 57 от 12.03.2012 г. по гр.д. № 212/2011 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение, постановени по реда на чл. 290 ГПК. В тях еднозначно е прието, че съгласно сега действащия ГПК, по който е започнало разглеждането на настоящия спор, правомощията на въззивния съд са строго лимитирани. В. съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – само в обжалваните му части. По останалите въпроси, отнасящи се до правилността на първоинстанционното решение, той е ограничен от посоченото във въззивната жалба/ чл. 269 ГПК/. Следователно при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба съдът не е задължен да извършва служебно проверка на правилността на първоинстанционното решение. В конкретния случай първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искове като неоснователни и въззивницата ищца е обжалвала изцяло решението като неправилно. Именно в рамките на предявената въззивна жалба се е произнесъл въззивният съд, който, в рамките на своите правомощия е извършил самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал по делото и е направил своите фактически и правни изводи по съществото на спора, които са резултат на осъществена от него решаваща дейност в рамките на ограничения въззив с оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК.
В тази връзка в конкретния случай релевираните в изложението твърдения, които касаят неправилност на въззивното решение, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Тези основания касаят правилността на обжалваното въззивно решение при разглеждане на касационната жалба по същество по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не са основания за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения, настоящият състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение приема, че поставения процесуалноправен въпрос е решен от въззивния съд в съответствие със задължителната съдебна практика, посочена по-горе, което изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. В тази връзка следва да се посочи, че доколкото точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но неправилна съдебна практика, а развитието на правото е предпоставено от обективната нужда чрез корективно тълкуване да бъде отстранена непълнота или неяснота на конкретната правна норма, или да бъде изоставено едно вече дадено тълкуване на закона, за да бъде възприето друго, то самото наличие на задължителна съдебна практика по приложението на чл. 269 ГПК във връзка с правомощията на въззивния съд, която не се налага да бъде променена, изключва основателността на визирания критерий на селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
При този изход на делото, на ответницата по касационната жалба не следва да се присъждат разноски за настоящата инстанция, тъй като липсват данни такива да са направени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 43 от 31.01.2012 г., постановено по в.гр.д. № 907/2011 г. на Врачанския окръжен съд, по касационна жалба с вх. № 1834 от 06.03.2012 г. на М. К. А., Г. Ч. А. и А. Ч. А., всичките от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: