1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№………
София, ………………. 2010 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети август, през две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Любка Богданова
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 120 по описа за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Агенция „Пътна инфраструктура” гр. София, представлявана от председателя на Управителния съвет Б. Й., приподписана от старши юрисконсулт М. С., против решението от 15.10.2009 г., постановено по в.гр.д. № 3260/2009 г. на Софийския градски съд, с което е оставено в сила решението от 05.12.2008 г. на Софийския районен съд, 74 с-в, постановено по гр.д. № 11314/2008 г., с което са уважени предявените от И. В. В. от гр. София, срещу Ф. „Р. пътна инфраструктура” /ФРПИ/ гр. София, искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, за признаване уволнението на И. В. В., извършено със заповед № 5/30.01.2008 г. на И. директор на Ф. за незаконосъобразно и отмяна на уволнението, по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяването на ищеца на заеманата от него длъжност преди уволнението „Началник С.” в С. „П., търгове и договаряне” в Дирекция „Изпълнение на проекти със средства от ЕС” в отдел „П. „ИСПА – ЕС” при Ф., по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 221, ал. 2 КТ за сумата 713,48 лв. С първоинстанционното решение са отхвърлени исковете на ищеца, предявени срещу ответника по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на заеманата преди уволнението, при условията на вътрешно заместване по чл. 259 КТ длъжност „Началник на отдел „Управление на пътната мрежа, имоти и таксова политика” при Ф. и по чл. 344, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ, за заплащане на сумата от 8911,10 лв., представляваща обезщетение за принудителна безработица, поради незаконното уволнение.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което са уважени предявените от ищеца искове за защита срещу незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, съдът се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпроси, решавани противоречиво от съдилищата – основание по чл.280, ал. 1 т. 2ГПК, и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Изведен е процесуалноправен въпрос, следва ли да бъде спряно производството по трудовото дело на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, до приключване на наказателен процес по отношение на служителя. В подкрепа на твърденията си жалбоподателят е представил разпореждане на СРС, ІІ ГК, 68 състав по гр. д. № 11500/2008 г. за спиране производството по делото с предмет трудов спор. Представено е и решение № 382 от 26.10.2009 г. по н. д. № 368/2009 г. на ІІ н. о. на ВКС.
Ответникът по касационната жалба, И. В. В., чрез повереника си адв. В. С. М. от АК-София, в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – неоценяеми искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 и свързан с тях оценяем иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 221, ал. 2 КТ, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че като не са изпълнени императивните норми на чл. 193, ал. 1 и чл. 195, ал. 1 КТ и след като уволнителната заповед не съдържа изискуемия от закона задължителен реквизит – описание на конкретното нарушение, за което се твърди, че е извършено от служителя. Приел е също така, че в самата заповед е посочено, че действията, дали повод за задържането на ищеца от органите на С. и С., не произтичат от трудовото правоотношение.
Представеното от жалбоподателя изложение за допускане на касационно обжалване съдържа изведен правен въпрос от процесуално естество, а именно налице ли е основанието по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране производството по трудовия спор, поради преюдициалност на присъдата, която би била постановена по отношение на служителя, спрямо който е налице висящо наказателно производство. В случая този въпрос не е обуславящ изхода на делото по предявените искове за защита срещу незаконно уволнение като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Независимо от това следва да се отбележи, че в случая релевираният от касатора въпрос е свързан с преценката налице ли е обусловеност на производството по трудовия спор по дисциплинарното уволнение на ищеца с висящото наказателно производство по повдигнатото спрямо него обвинение за извършени престъпления. Такава обусловеност би била налице, при условие, че обстоятелствата, послужили за налагането на дисциплинарното наказание по КТ, се явяват и обстоятелства за повдигане и поддържане на обвинението в наказателното производство. От представеното като съдебна практика разпореждане на СРС по гр.д. № 11500/2008 г., с което е спряно производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК и което не е окончателно, а подлежи на инстанционен контрол, съдът е приел наличието на идентичност на тези обстоятелства в двата процеса, което е обусловило и извода му за наличието на предпоставки за спиране на гражданското производство. В настоящия случай обаче съдът е приел, че не са налице предпоставките за спиране производството по делото, доколкото липсва съвпадение между основанията, послужили за дисциплинарното уволнение на ищеца и основанията, послужили за наказателно производство срещу същото лице. Видно от уволнителната заповед, на ищеца е наложено най-тежкото дисциплинарно наказание поради това, че същият е задържан на работното си място от органите на С. и С., във връзка с нерегламентирани и непроизтичащи от трудовото правоотношение действия. Видно от решението на ВКС по н.д. № 368/2009 г., повдигнатото в наказателното производство обвинение срещу ищеца е за приемане на предложение за дар в размер на 23 000 лв., какъвто не му се следва, за да извърши действия по служба, състоящи се в извършването на съгласувателни процедури по отношение на имоти в землището на конкретно село в дадена община. Следователно, не са налице съвпадения на обстоятелствата по уволнителната заповед и тези, послужили за основание за образуване на наказателно производство.
За да се допусне разглеждане на касационната жалба предвид залегналата в ГПК факултативност на касационното обжалване, на първо място касаторът следва да формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора, по който съдът се е произнесъл с обжалвания съдебен акт. Такива въпроси са основните въпроси на спора, засягащи допустимостта и основателността на иска, по които съдът реализира произнасяне, от което зависи изхода на делото. В случая касаторът е формулирал въпрос, но той не е обуславящ изхода на спора, както се изложи по-горе. В изложението на практика се съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, които са относими към основателността на касационната жалба, а не към допустимостта на касационното обжалване. В случая не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – правни въпроси, решавани противоречиво от съдилищата. Основанието по този законов текст не е противоречието между съдебни актове по идентични казуси, а противоречие в практиката на съдилищата по гражданските дела, произнесли се с необжалваеми съдебни актове по правен въпрос, от който зависи изхода на спора и който е бил предмет на разглеждане по конкретното дело, какъвто не е настоящият случай. Що се отнася до заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторът само се е позовал на това основание, а направеното от него изложение изобщо не кореспондира и не се явява обосновка на тази хипотеза. Това е така, тъй като на основание разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, с които съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Под „точно прилагане на закона“ най-общо се разбира еднородно тълкуване на закона, т.е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика или към преодоляване на постоянна, но неправилна такава. В случая жалбоподателят е посочил това основание, но не се е позовал нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна, но неправилна практика, в които случаи би било налице основание за издаване на тълкувателно решение. Липсва и обосновка, че разглеждането на касационната жалба е от значение за развитие на правото, тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон. Тези предпоставки не са налице, тъй като нормите на чл. 187, т. 8, чл.193, ал. 1 и чл. 195 КТ са ясни и не се нуждаят от тълкуване, а по приложението им има установена практика на ВКС.
Наведените твърдения се отнасят по-скоро за евентуална неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, както и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е основание за касиране на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след като същото бъде допуснато до касационен контрол, но същите не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 15.10.2009 г., постановено по в.гр.д. № 3260/2009 г. на Софийски градски съд, ІV-А състав, по касационната жалба с вх. № 61654 от 13.11.2009 г. на Агенция „Пътна инфраструктура” гр. София.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: