О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1010
София, 11.08.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми юли, през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 1780 по описа за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от П. н. Р. Б., чрез прокурор Б. С. от Софийска апелативна прокуратура, против въззивно решение № 291 от 06.04.2010 г. по в.гр.д. № 3361/2009 г. на Софийския апелативен съд, с което е отменено решение № 28 от 22.10.2009 г., постановено по гр.д. № 111/2009 г. на Видинския окръжен съд, в частта му, с която е уважен предявеният от Л. Б. Б. от [населено място], срещу П. н. Р. Б. иск, с правно основание чл. 2, т. 2 ЗОДОВ, за заплащане на сумата над 5000 лв. и този иск до уважения размер от 7000 лв. е отхвърлен, като е потвърдено първоинстанционното решение в уважената му част в размер на сумата от 5 000 лв. и в частта му, която е отхвърлен искът до пълния предявен размер от 60000 лв.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която е уважен предявеният срещу него иск по чл. 2, т. 2 ЗОДОВ в размер на 5 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение в извършване на престъпление, съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и решаван противоречиво от съдилищата – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. И. от жалбоподателя материалноправен въпрос е свързан с приложението на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди при наличието на хипотезите на чл. 2 ЗОДОВ, както и че на обезщетение подлежат само тези вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. В подкрепа на твърдението, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС са посочени ППВС № 4/1968 г. и ТР № 3 от 22.04.2004 на ОСНК ВКС. В подкрепа на твърдението, че въпросът е решаван противоречиво от съдилищата, са посочени и представени следните съдебни решения: Решение № 1108 от 23.10.2008 г. по гр.д. № 1297/2007 г. на ІV Г.О. на ВКС, Решение № 317 от 08.09.2009 г. по гр.д. № 143/2008 г. на ІІ Г.О. на ВКС, Решение № 515 от 05.12.2008 г. по гр.д. № 681/2008 г. на ВТОС и Решение № 116 от 21.03.2003 г. по гр.д. № 926/2001 г. БОС.
Ответникът по касационната жалба Л. Б. Б. от [населено място], не изразява становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – уважен оценяем иск по чл. 2, т. 2 ЗОДОВ, с обжалваем интерес над 1000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че срещу ищеца е било образувано полицейско дознание №630/2003 г. за извършено от него и други лица престъпление по чл. 213а, ал. 2, т. 3, предл. 1 и т. 4 НК, впоследствие преобразувано в предварително производство – сл.д. № 401/2003 г. на О. В. за престъпление по чл. 214, ал. 2, вр. с ал. 1 и чл. 213а, ал. 3, т. 2, вр. с чл. 20, ал. 2 НК. По това обвинение с присъда № 36/04.07.2007 г., постановена по НОХД № 757/2006 г. Видинският окръжен съд е признал Б. за невинен и го е оправдал, като присъдата по отношение на него е влязла в сила, поради необжалване и непротестиране. В хода на наказателното производство Б. е бил с наложена мярка за неотклонение „задържане под стража” за периода от 03.04.2003 г. до 05.06.2003 г. Съдът е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, т. 2 ЗОДОВ и като е съобразил продължителността на воденото наказателно производство, както и времето за което на ищеца е била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража”, както и претърпените от него болки и страдания в резултат на незаконното обвинение, е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е в размер на сумата от 5000 лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора, който е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тя е задължителна. Посочената от касатора съдебна практика е от категорията на задължителна практика на ВКС, а именно Постановления на Пленума на ВС и ТР на ОСНК на ВКС, но това не е достатъчно за да се приеме, че е налице релевираното от касатора основание за допускане на касационно обжалване. Касаторът е следвало да конкретизира в какво се състои противоречието между обжалваното решение по поставения правен въпрос за справедливото обезщетяване, съобразно критериите заложени в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и цитираната съдебна практика. Формалното изброяване на критериите при прилагането на чл. 52 ЗЗД, които са формулирани в цитираните задължителни актове на ВС/ВКС, без да се посочва кой от тези критерии е нарушен с обжалваното решение, изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от който зависи изхода на спора, който е решаван противоречиво от съдилищата. Представените съдебни решения обосновават извода, че при наличието на хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ, присъждането на обезщетенията за вреди е съобразено с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, като критериите за справедливост следва да се прилагат съобразно установените обстоятелства. Същата съдебна практика установява, че на обезщетяване подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от уврежането. В обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по тези два въпроса в съответствие с цитираната от касатора съдебна практика. В случая е безспорно, че съдът е длъжен да съобрази всички конкретно установени обстоятелства, за да приложи точно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди от деликта. Такава преценка въззивният съд е извършил, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване. Евентуалната необоснованост на този извод е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след като въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол. В допълнение към изложеното следва да се подчертае, че поради различието във фактите и обстоятелствата по всяко едно от делата, определените по тях размери на обезщетения за причинени неимуществени вреди, не могат да бъдат критерий за определяне на обезщетението за причинени неимуществени вреди по настоящото дело.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 и т. 2 от ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 291 от 06.04.2010 г., постановено по в.гр.д. № 3361/2009 г. на Софийския апелативен съд, по касационна жалба с вх. № 4277 от 04.05.2010 г. на П. н. Р. Б..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: