1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 776
София, 03.07.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети май, през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 2019 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпили са касационни жалби от С. К. М. от [населено място], [община], чрез пълномощника си адв. С. М. от АК-П. и от [фирма] [населено място], чрез процесуалния представител юриск. К. Д.- П. против въззивно решение № 526 от 13.11.2014 г., постановено по в.гр.д. № 716/2014 г. на Пазарджишкия окръжен съд, ГК, ІІ въззивен състав, с което като е отменено решение № 427 от 22.05.2014 г. на Пазарджишкия районен съд, постановено по гр.д. № 4256/2013 г., е осъден [фирма], да заплати на С. К. М. на основание чл. 200, ал. 3 КТ, сумата от 10 366,65 лева – обезщетение за имуществени вреди, причинени в резултат от трудова злополука, представляващи пропусната полза, изразяваща се в разликата между получаваното брутно трудово възнаграждение и размера на минималната работна заплата за страната след приспадане и на получените доходи от трудово правоотношение и помощи, за периода 01.12.2012г. -01.12.2015 г., от която сума, дължимата за периода 01.12.2012г. – м.03.2014г., сума в размер на 6 004,85 лв. еднократно, ведно със законната лихва от 18.11.2013г. до окончателното й изплащане, а остатъкът от 4 361,18 лв., дължим за периода м.04.2014г. – 01.12.2015 г. – платим на равни месечни вноски от по 218,09 лв., ведно със законната лихва от датата на падежа на всяка просрочена вноска до окончателното й изплащане, като е отхвърлил иска по чл. 200, ал. 3 КТ за разликата над 10 366,65 лв. до 18 422,25 лв., както и по чл.86 от ЗЗД –за разликата над 155,30 лева до 240,00 лева, като е потвърдил първоинстанционното решение в останалата му обжалвана част.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът С. К. М. поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 200, ал. 3 КТ за разликата над 10 366,65 лв. до 18 422,25 лв., както и по чл.86 от ЗЗД –за разликата над 155,30 лева до 240,00 лева, съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Изведеният правен въпрос, с твърдението, че е обусловил изхода на спора е, дали при обезщетяване на работник по чл. 200 КТ за вредите, които търпи в резултат на призната му по съответния ред трайно намалена трудоспособност следва да се приспадне сумата, представляваща минималната работна заплата и в случаите, когато се е регистрирал по предвидения за това ред като активно търсещ работа, съобразена с препоръките на ТЕЛК, но такава не му е предлагана, поради липса на търсене и заявка на работодателя за такъв работник. Позовава се и представя решение № 144 от 22.07.2014 г. по гр.д. № 4053/2013 г., на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът [фирма], поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което са уважени предявените искове с правно основание чл. 200, ал. 3 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси от материално и процесуално естество, от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставените правни въпроси са относно допустимостта на въззивното решение предвид това, че съдът без изрично искане от страна на ищеца е присъдил обезщетение по чл. 200 КТ за имуществени вреди от трудова злополука по два различни начина, за два различни периода – като еднократна сума за първия период и като периодично месечно плащане за втория, както и допустимо ли е със съдебното решение да се присъждат лихви върху еднократната сума за първия период и евентуални лихви за забава при закъснение на периодичното месечно плащане, за който твърди, че разрешаването му е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, както и въпросите – правилно ли е съдът да присъжда обезщетение по чл. 200, ал. 3 КТ като разлика между получаваното от ищеца трудово възнаграждение преди настъпване на трудовата злополука и намаления с доходите на ищеца сбор от минималната работна заплата за целия период на действие на НЕЛК и трябва ли при определяне на обезщетението да се вземе предвид, че ищецът, пострадал от трудова злополука, е с по-малко от 50% нетрудоспособност и не получава пенсия за инвалидност, както и че е трайно безработен без обективни причини. Поставен е и въпросът може ли да бъде основателен иск по чл. 86 ЗЗД за период от дата, неизвестна на ответника до датата на подаване на исковата молба, при положение, че ответникът не е могъл да знае началната дата на паричното задължение и ищецът не е отправил покана за плащане, за които твърди, че са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава и представя – решение № 492 от 19.07.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1114/2009 г., ІІІ г.о., решение № 548 от 06.12.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1119/2009 г., ІІІ г.о. и решение № 144 от 22.07.2014 г. по гр.д. № 4053/2013 г., на ВКС, ІV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. В писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за неоснователност на касационната жалба на С. К. М., както и за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането й до касационен контрол.
Ответникът по касационната жалба на [фирма] С. М. не изразява становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Постъпила е и частна жалба от [фирма], чрез процесуалния представител юриск. К. Д.- П. против определение № 152 от 04.03.2015 г., постановено в производство по чл. 248 ГПК по в.гр.д. № 716/2014 г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд, с което е допълнено въззивното решение и С. М. е осъден да заплати на [фирма] деловодни разноски по компенсация в размер на 4,53 лв. Образуваното ч.гр.д. № 2018/2015 г. по описа на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, на основание чл. 213 ГПК е присъединено към настоящото касационно производство. Частният касатор твърди, че обжалваното определение е незаконосъобразно и моли да бъде отменено и постановено друго, с което да му бъдат присъдени разноски по компенсация в размер на 75,78 лв.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационните жалби са срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяеми искове по чл. 200 КТ, с цена над 5 000 лв., поради което се явяват допустими. Същите са редовни като подадени в срока по чл. 283 ГПК. Редовна е и подадената частна жалба.
За да уважи предявените искове с правно основание чл. 200 КТ и чл. 86 ЗЗД в посочените размери, въззивният съд е приел, че правата по чл. 200 КТ се запазват за всички случаи на причинена временна неработоспособност в резултат на трудова злополука или професионална болест до 50%, като в тази хипотеза полученото обезщетение от общественото осигуряване е от значение само за размера на дължимото от работодателя овъзмездяване, поради което отговорността на работодателя следва да се ангажира на основание чл. 200, ал.1 КТ. Приел е, че в случая с експертно решение на НЕЛК на ищеца е определена 40% трайно намалена работоспособност и същият има право на обезщетение за имуществените вреди, които търпи вследствие на трудовата злополука, независимо, че не е трудоустроен като не е спорно и обстоятелството, че той не работи на друга работа, които факти обаче не са от естество да прекъснат причинно-следствената връзка между трудовата злополука на ищеца и вредите, които той търпи от пропуска да реализира доходи. Приел е за установено, че ищецът е регистриран като търсещо работа лице като това обстоятелство – неполагането на труд на друга, подходяща длъжност, доколкото в днешните икономически условия не зависи единствено от волята на ищеца, следва да се отчете като вид съпричиняване при формиране на размера на дължимото обезщетение за пропуснати ползи. Справедливото разрешение в случая, съобразено с постановката на ППВС 4/1968 г., изисква размерът да се формира от разликата между получаваното преди увреждането трудово възнаграждение от една страна и размерът на минималната работна заплата за страната от друга. Последната се явява онзи доход, който нетрудоспособният би могъл гарантирано да получава, ако постъпи на работа, условията на която не са му противопоказни, за което да положи и необходимите усилия. Приел е, че определянето на обезщетението по чл. 200, ал. 3 КТ за пропуснати ползи се извършва на базата на брутното трудово възнаграждение като в случая преди датата на трудовата злополука трудово възнаграждение на ищеца е в размер на 558,09 лева, а за процесния период 01.12.2012г. – 01.12.2015г., общият размер възлиза на 20 091,24 лева. Сборът от минималната работна заплата за страната за периода възлиза на сумата от 11 830 лв., от която сума следва да се приспаднат доходите реализирани от ищеца от трудово правоотношение за периода м.03.2013г. – м.09.2013г. в размер на 1 933,81 лв., както и обезщетението за периода м.12.2013г. – м.03.2014г. по 42,90 лв. месечно, или разликата от сборът на минималната работна заплата за страната и приспаднатите суми за съответните периоди е сумата в размер на 9 724,59 лева, като дължимото на ищеца обезщетение по чл. 200, ал. 3 КТ, за периода 01.12.2012г. – 01.12.2015г., представлява разликата между 20 091,24 лв. и 9 724,59 лв., или 10 366,65 лв. Съдът е приел, че част от дължимата сума в размер на 6 004,85 лв., за периода от 01.12.2012г. -м.03.2014г., следва да се присъди на ищеца еднократно, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба, а останалата част се дължи на равни месечни вноски от по 218,09 лв. от м.04.2014г. до м.11.2015г., ведно със законната лихва от датата на падежа на всяка просрочена вноска до окончателното й изплащане. Приел е, че обезщетението за забава е основателно за периода 02.12.2012г. до 18.11.2013г./датата на подаване на исковата молба/ върху главницата от 1 582,35 лв., или за сумата в размер на 155,30 лева. Във връзка с наведените доводи за недопустимост на съдебното решение, като произнесено по непредявен иск, въззивният съд е приел, че предявяването на иск за заплащане на обезщетение за бъдещи имуществени вреди от трудова злополука е допустимо като при издаване на експертните решения на ТЕЛК/НЕЛК се отчитат факторите, които обосновават предвидимост на здравословното състояние на лицето и другите вреди, които биха настъпили с голяма степен на вероятност. В тази връзка исковете са допустими за всички бъдещи вреди, но биха били основателни при доказване на съответните елементи от релевантния фактически състав само за онзи период, който се покрива от срока на инвалидност, определен в експертните решения. Приел е, че в конкретният случай с ЕР на НЕЛК № 506 от 01.07.2013г. ищецът е преосвидетелстван и му е призната 40% трайно намалена работоспособност за срок от три години – до 01.12.2015г., като обезщетението, което му се дължи, следва да възмезди намаляването на работоспособността му и невъзможността ищецът да реализира доходи от труд за периода е в причинна зависимост от определената му инвалидност, следователно ползите, които е пропуснал да реализира, следва да бъдат обезщетени от работодателя. Обезщетяването на бъдещите вреди следва да се извършва периодично, предвид възможността за промяна на обстоятелствата, която да послужи като основание за изменение на присъденото обезщетение. В този смисъл е приел, че не представлява нередовност на исковата молба, фактът, че ищецът е заявил претенцията си в глобален размер за периода, определен с експертното решение. Задължение на съда, при определяне размера на претенцията, когато същата е доказана по основанието си, е да постанови да се заплаща от задълженото лице периодично за в бъдеще, тъй като следва да се отчита евентуалната възможност от настъпване на обстоятелства, които биха били основание за изменение на вече определения размер на обезщетението, било чрез неговото увеличение или намаление.
По поставения материалноправен въпрос от касатора ищец – дали при обезщетяване на работник по чл. 200 КТ за вредите, които търпи в резултат на призната му по съответния ред трайно намалена трудоспособност следва да се приспадне сумата, представляваща минималната работна заплата и в случаите, когато се е регистрирал по предвидения за това ред като активно търсещ работа, съобразена с препоръките на ТЕЛК, но такава не му е предлагана, поради липса на търсене и заявка на работодателя за такъв работник, приетото от въззивния съд не е в противоречие с посочената задължителна съдебна практика, обективирана в представеното съдебно решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, а в съответствие с нея. В случая въззивният съд е приел, че действително ищецът е регистриран като търсещо работа лице като това обстоятелство – неполагането на труд на друга, подходяща длъжност, доколкото в днешните икономически условия не зависи единствено от волята на ищеца, следва да се отчете като вид съпричиняване при формиране на размера на дължимото обезщетение за пропуснати ползи. Справедливото разрешение в случая, съобразено с постановката на ППВС 4/1968 г., изисква размерът да се формира от разликата между получаваното преди увреждането трудово възнаграждение от една страна и размера на минималната работна заплата за страната от друга. Последната се явява онзи доход, който нетрудоспособният би могъл гарантирано да получава, ако постъпи на работа, условията на която не са му противопоказни, за което той е положил необходимите усилия, данни за които не са представени, а доказването на този факт е в негова доказателствена тежест. Ето защо в случая не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по касационната жалба на касатора-ищец.
Поставеният правен въпрос от процесуално естество относно допустимостта на въззивното решение предвид това, че съдът без изрично искане от страна на ищеца е присъдил обезщетение по чл. 200 КТ за имуществени вреди от трудова злополука по два различни начина, за два различни периода – като еднократна сума за първия период и като периодично месечно плащане за втория, т.е. произнесъл се е по непредявен иск, е от значение за изхода на делото, но в случая разрешаването му не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, тъй като приетото от въззивния съд е в съответствие със задължителната съдебна практика, установена по реда на чл. 290 и сл. ГПК – решение № 439 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 476/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 92 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 92/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 226 от 03.08.2011 г. по гр.д. № 1470/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 246 от 08.10.2012 г. по гр.д. № 1625/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о. и др. Съгласно тази съдебна практика решението е недопустимо, съгласно чл. 270, ал. 3, пр. последно ГПК, като произнесено по непредявен иск, когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца; когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се позовава. В решението си съдът разглежда спорното материално субективно право – претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска. Именно в съответствие с тази задължителна съдебна практика, въззивният съд се е произнесъл в рамките на заявения от страната петитум за присъждане на обезщетение за имуществени вреди от трудова злополука като е приел, че предявяването на иск за заплащане на обезщетение за бъдещи имуществени вреди от трудова злополука е допустимо като при издаване на експертните решения на ТЕЛК/НЕЛК се отчитат факторите, които обосновават предвидимост на здравословното състояние на лицето и другите вреди, които биха настъпили с голяма степен на вероятност. В тази връзка исковете са допустими за всички бъдещи вреди, но биха били основателни, при доказване на съответните елементи от релевантния фактически състав, само за онзи период, който се покрива от срока на инвалидност, определен в експертните решения, като обезщетяването на бъдещите вреди следва да се извършва периодично предвид възможността за промяна на обстоятелствата, която да послужи като основание за изменение на присъденото обезщетение. В тази връзка е приел, че не представлява нередовност на исковата молба фактът, че ищецът е заявил претенцията си в глобален размер за периода, определен с експертното решение, тъй като задължение на съда при определяне размера на претенцията, когато същата е доказана по основанието си, да отграничи дължимото обезщетение за минало време, което се присъжда в глобален размер и това за бъдещи вреди, което се присъжда периодично, предвид евентуалната възможност от настъпване на обстоятелства, които биха били основание за изменение на вече определения размер на обезщетението. Следователно, след като приетото от въззивния съд във връзка с допустимостта на решението, в случая постановено по редовна искова молба, е в съответствие със задължителната съдебна практика, основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не намира приложение. На поставения правен въпрос относно дължимото обезщетение по чл. 200, ал. 3 КТ е даден отговор по-горе във връзка с касационната жалба на ищеца, поради което по него не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставеният въпрос за дължимостта на мораторната лихва, която е с акцесорен характер, в случая не се явява обуславящ за изхода на спора, поради което по него не е налице общото основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. В заключение, следва да се отбележи, че твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необосноваността му, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, а не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Частната жалба на [фирма] против определение № 152 от 04.03.2015 г., постановено в производство по чл. 248 ГПК по в.гр.д. № 716/2014 г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд, с което е допълнено въззивното решение и С. М. е осъден да заплати на [фирма] деловодни разноски по компенсация в размер на 4,53 лв., разгледана по същество е основателна.
За да постанови обжалваното определение в производство по чл. 248, ал. 1 ГПК въззивният съд е приел, че молбите на страните за допълване на въззивното решение в частта му за разноските са основателни и като е приел, че общият размер на предявените искове е 20 091, 24 лв., а общият размер на уважената част от тях е за сумата от 10 521,95 лв., то съразмерно на уважената част от предявените искове, с оглед изхода на делото сторените от страните разноски са: ищецът в размер на 576, 55 лв., а ответникът в размер на 571,55 лв., като по компенсация ищецът дължи на ответника разноски в размер на 4,53 лв.
Обжалваното определение на въззивния съд в производство по чл. 248, ал. 1 ГПК е неправилно.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК ищецът има право да иска заплащането на направените от него разноски съразмерно с уважената част от иска, а ответникът съразмерно с отхвърлената част от иска. В случая общият размер на предявените искове е 21 526,29 лв., а не както е приел въззивният съд – 20 091, 24 лв./която е само сумата по главницата и не включва претендираната мораторна лихва по чл. 86 ЗЗД/, общият размер на уважената част от тях е за сумата от 10 521,95 лв., а размерът на отхвърлените искове е 11 004,34 лв. Направените разноски от ищеца са в размер на 1100 лв., а на ответника в размер на 1200 лв. Дължимите разноски на ищеца, съразмерно с уважената част от исковете са в размер на 537,67 лв., а на ответника, съразмерно с отхвърлената част от исковете в размер на 613,45 лв., като ищецът дължи на ответника разноски по компенсация в размер на 75,78 лв., в който аспект следва да бъде изменено постановеното определение по чл. 248, ал. 1 ГПК на въззивния съд.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, направените от страните разноски за касационното производство остават в тяхна тежест.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 526 от 13.11.2014 г., постановено по в.гр.д. № 716/2014 г. на Пазарджишкия окръжен съд, ГК, ІІ въззивен състав, по касационни жалби вх. № 8666/03.12.2014 г. на С. К. М. от [населено място], [община] и вх. № 9198 от 19.12.2014 г. на [фирма] [населено място].
ИЗМЕНЯ определение № 152 от 04.03.2015 г., постановено в производство по чл. 248 ГПК по в.гр.д. № 716/2014 г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд, като ОСЪЖДА С. К. М. от [населено място], [община] да заплати на [фирма] [населено място], още сумата от 71, 25 лв./седемдесет и един лв. и 25 ст./ направени разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: