О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1035
София, 5.08. 2009 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти август, през две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 217 по описа за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от М. А. Ч. от гр. Р., приподписана от адв. М от АК Б. , против въззивно решение № 206 от 01.09.2008 г., постановено по гр.д. № 1* по описа за 2007 г. на Б. окръжен съд, с което е обезсилено като недопустимо решение № 628/26.09.2007 г. на Р. районен съд, и е прекратено производството по делото по иск, с правно основание чл. 107, ал. 3 СК, предявен от М. А. Ч. против А. И. А. от гр. Р., при участие на М. А. А. като трето лице помагач.
Касаторката поддържа, че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката сочи като основания за допускане на касационното обжалване хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като извежда правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, по който има противоречива практика и е от значение за точното прилагане на закона, а именно определяне правото на ползване върху семейното жилище по чл. 107, ал. 3 СК при наличие на развод по взаимно съгласие на страните със споразумение по чл. 101 СК. В подкрепа на твърденията си жалбоподателката представя съдебна практика в тази насока, а именно : решение № 826 от 16.11.1999 г. по гр.д. № 190/1999 г. на ВКС, І г.о., тълкувателно решение № 60 от 12.08.1987 г. по гр.д. № 31/1987 г. на ОСГК на ВС, решение № 580/24.06.1992 г. по гр.д. № 600/1992 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 684 от 02.07.1986 г. по гр.д. № 343/1986 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 1* от 23.12.1993 г. по гр.д. № 544/1993 г., на ВКС, ІІ г.о. и тълкувателно решение № 77 от 02.11.1971 г. на ОСГК на ВС.
В отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, ответникът А. И. А. от гр. Р., чрез повереника адв. И от АК Б. , оспорва касационната жалба и изразява становище за недопустимост на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд по неоценяем иск и е депозирана в срока по чл. 283 ГПК.
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е основополагащ за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. В конкретния случай като основание за допускане до касация на въззивното решение се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1, т.2 и т. 3 ГПК.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, следва атакуваното въззивно решение да е постановено в противоречие със задължителната съгласно чл.130, ал.2 от ЗСВ практика на Върховния касационен съд, както и на постановленията на Върховния съд и трайно установената съдебна практика.
Изведеният от жалбоподателката процесуалноправен въпрос касае възможността да се предяви самостоятелен иск относно ползването на семейното жилище по чл. 107, ал. 3 СК, след като бракът между страните е бил прекратен с развод по взаимно съгласие и одобрено споразумение по чл. 101 СК/възпроизведено в брачното решение/. Жалбоподателката поддържа, че съдът е постановил решението си в противоречие с трайната практика на ВКС и не е възприел приетото в нея разрешение. В случая с обжалваното решение въззивният съд действително се е произнесъл по този процесуалноправен въпрос, обусловящ изхода на спора, а именно относно възможността да бъде предявен самостоятелно иск по чл. 107, ал. 3 СК, при прекратен брак с развод по взаимно съгласие. С обжалваното решение съдът е приел, че след като бракът между страните е прекратен с развод по взаимно съгласие и одобрено споразумение по чл. 101 СК, което е възпроизведено в брачното решение и съгласно което страните са заявили, че по време на брака нямат придобито семейно жилище/т. 3 от споразумението, подписано от жалбоподателката и ответникът по жалбата/, същите не разполагат с правото на самостоятелен иск по чл. 107, ал. 3 СК, който съгласно чл. 260, ал. 2 ГПК/отм./ задължително се предявява с иска за развод, поради което такъв иск се явява процесуално недопустим. Ето защо е обезсилил първоинстанционното решение, с което РРС е разгледал и уважил иска по чл. 107, ал. 3 СК и е прекратил производството като недопустимо.
Посочените решения на ВКС, в т.ч. и тълкувателните решения на ВС не опровергават този извод на въззивния съд. Те се отнасят до конкретни случаи, които дори и при идентичност на правното основание – чл. 107, ал. 3 СК, както и приложението на процесуалната норма на чл. 209 ГПК/отм./, крайните изводи в тях са повлияни от различните фактически обстоятелства и тяхната конкретна преценка от съда, но не обосновават противоречива съдебна практика по настоящия казус. Направените доводи от касаторката обосновават касационни оплаквания относно порочността на постановеното въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК като същите могат да бъдат разглеждани от касационния съд по същество, едва след допускане на решението до касационно обжалване. Следва да се отбележи също така, че приложените решения на ВКС, респ. и на ВС се отнасят до промени в обстоятелствата, когато по молба на единия от родителите или служебно от съда могат да се изменят постановените по-рано мерки относно упражняване на родителските права по отношение на ненавършилите пълнолетие деца/чл. 106, ал. 5 СК/, в които случаи съдът е длъжен за се произнесе и относно ползването на семейното жилище и издръжката на децата, какъвто не е настоящия случай. В случая с брачното решение и по съгласие на страните съдът е постановил, че те нямат семейно жилище и този въпрос не може да бъде пререшаван със самостоятелен иск по чл. 107, ал. 3 СК, който иск, както се посочи по-горе задължително се предявява с иска за развод, в случая с иска по чл. 100 СК, вр. с чл. 101 СК, което те не са сторили, поради което не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В случая следва да се отбележи, че споразумението между съпрузите по чл. 101 СК е особен вид договор, посредством който законът овластява страните да се споразумяват по въпроси, които поначало не са предмет на договорно уреждане, а подлежат на уреждане от съда. Одобряването на споразумението от съда наподобява съдебна спогодба и когато то противоречи на закона, морала или има порок във волята/грешка, измама, заплашване или крайна нужда/ пътят за защита е атакуването му по исков ред по правилата за нищожност или унищожаемост на договорите, изключая частта за прекратяването на брака.
За обосноваване на противоречива практика на съдилищата по същия процесуалноправен въпрос, изведен от жалбоподателката, не е представена такава практика, поради което не е налице основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК – разрешен от въззивния съд правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. По принцип следва да се отбележи, че точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика. А развитие на правото е налице, когато произнасянето по правен въпрос, значим за изхода на спора, е наложено от непълнота на закона или и свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на непълнотата или неяснотата на правната норма, както и в случаите на изоставяне от съдилищата на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго, какъвто не е настоящия случай. Твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон се отнасят до основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК и не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 и т. 3 от ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на обжалваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 206 от 01.09.2008 г., постановено по гр.д. № 1* по описа за 2007 г. на Б. окръжен съд, ГК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: