О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 593
София, 04.07.2016 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, ГК, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осми юни, две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
изслуша докладваното от съдията Богданова гр. дело № 2118/2016 г.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Б. Н., подадена чрез пълномощника адвокат В. Д. срещу въззивно решение № 54 от 1.03.2016 г. по гр. дело № 29/2016 г. на Ловешкия окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 98 от 22.12.2015 г., постановено по гр.д. № 130/2015 г. на Районен съд, [населено място], са отхвърлени предявените от жалбоподателката срещу „Държавна психиатрична болница”, гара К. обективно съединени искове: с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ- за признаване уволнението за незаконно и отмяна на заповед № РД-15-74 от 20.02.2015 г. на министъра на здравеопазването, с която на основание чл. 188, т. 3 вр. чл.187, т.3 и т. 10 КТ е прекратено трудовото й правоотношение; с правно основание чл.344, ал.1, т.2 КТ- за възстановяване на длъжността, която е заемала до уволнението- “директор на Държавна психиатрична болница” и с правно основание чл.344, ал.1, т.3 вр. чл.225, ал.1 КТ за заплащане на обезщетение в размер на 12011.52 лв. за времето, през което е останала без работа, за периода от 20.01.2015 г. до 8.08.2015 г., ведно със законната лихва върху сумата.
В изложение за допускане на касационно обжалване се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси от значение за изхода на делото, и по отношение на които е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т. 3 ГПК.
Поставени са следните въпроси: налице ли е виновно поведение от страна на служителя, ако извършването или неизвършването на конкретни действия се дължи на обективна невъзможност – липса на адекватни парични средства, липса на кадрова обезпеченост, липса на нормативна уредба, задължението за осигуряването на които има работодателя и може ли да се презюмира вина в поведението на служителя, ако работи в такава обстановка; налице ли е виновно поведение у служителя, обосноваващо налагане на дисциплинарно наказание, ако при липса на парични средства, кадрова обезпеченост и нормативна уредба, задължение за осигуряване на които има работодателя, служителят е полагал дължимата грижа според собствените си разбирания, знания и умения да осигурява ефективно управление на повереното му заведение, доколко това е основание за налагане на дисциплинарно уволнение или съставлява основание за прекратяване на трудовото правоотношение на друго основание, предвидено в КТ /напр. чл.328, ал.1, т.5 КТ/; достатъчно ли е да се презюмира наличие на вина у служителя, ако единствено в заповедта за уволнение е посочено, че нарушението е извършено виновно, макар че документите, към които препраща заповедта, не установяват, че конкретния служител е извършил нарушението- при това виновно; налице ли е съществено процесуално нарушение, ако не са обсъдени писмените обяснения на уволнения служител, предвид изслушването на свидетелски показания от лица, намиращи се в трудова и икономическа зависимост от работодателя и необсъждането на изслушана и приета по делото експертиза от безпристрастно и компетентно вещо лице, без да се посочва защо не се кредитира заключението; налице ли е нарушаване на законов текст, за приложението на който следва да се приемат подзаконови нормативни актове или се дадат методически указания от работодателя, а такива не са дадени и служителят е престирал труда си въз основа на разработени от него вътрешни правила, заповеди и политика; налице ли е виновно поведение у служител при наличие на обективна невъзможност за извършване и организиране на трудовите си задължения по друг начин, когато липсва нормативна уредба- подзаконов нормативен акт и/ или методология по прилагане на законов текст, както и при липса на кадрова обезпеченост и финансови средства, задължението за осигуряване на които има работодателя; следва ли при съобразяване на обстоятелствата, при които е извършено твърдяното нарушение и преценката за тежестта на наказанието да се вземат предвид обстоятелството, че на служителя никога не са налагани други наказания и не са му давани препоръки относно осчетоводяването и разходването на бюджетни средства и управлението на повереното му имущество, въпреки че в продължение на дълъг период от време, бидейки управител на държавно предприятие, е бил регулярно обект на проверки от страна на компетентни органи, при които не са констатирани нарушения и в този смисъл съответства ли наказанието „уволнение” на установеното нарушение; допустимо ли е със свидетелски показания, събрани в хода на съдебното производство, за де допълват мотивите на заповедта за уволнение, особено в частта за наличието на вина от страна на уволнения служител, при положение, че заповедта не препраща към друг писмен документ, в който да е констатирано извършването на твърдяните нарушения от служителя; налице ли е съществено процесуално нарушение, ако в отговора си страната е поискала разпита на повече от един свидетел, не е посочила конкретно кой свидетел за установяването на какви обстоятелства се иска; налице ли е съществено процесуално нарушение, ако въпреки направено възражение за допустимостта на свидетелски показания и неявяване на свидетели без уважителни причини, такива са допуснати до разпит в последващи съдебни заседания и въпреки непредставянето на доказателства за наличие на уважителни причини; допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение, като не е направил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, на тяхната допустимост и относимост, като не е обсъдил дали същите са събрани в нарушение на процесуалните правила. Приложени са решения на ВКС.
Ответната страна – „ Държавна психиатрична болница”, гара К. изразява становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като поставените въпроси не отговарят на изискванията на чл.280, ал.1 ГПК, както и че приложената практика е неотносима към предмета на делото. Претендира разноски за производството.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и е процесуално допустима.
За да се произнесе по допустимостта на жалбата до касационно разглеждане, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното:
За да приеме за неоснователни предявените искове по чл. 344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ въззивният състав е приел, че ищецът, който е заемал длъжността „директор на Държавна психиатрична болница“ е извършил нарушенията, посочени в заповедта за уволнение, а именно: не са изпълнени изискванията на Наредба № 24/2004 г. за утвърждаване на медицински стандарт „Психиатрия” – не са осигурени сестрински грижи минимум по 3 часа, разпределени за цялото денонощие за всяко легло за пациенти с висока степен на зависимост от грижи и не са осигурени лабораторни изследвания по предварително изготвен план за всяко легло за пациентите със средна и ниска степен на зависимост от грижи; не са предприети действия за назначаване на главна медицинска сестра, която да отговаря на изискванията на чл.21, ал.3 от Правилника за устройството и дейността на лечебните заведения за стационарна психиатрична помощ по чл.5, ал.1 от Закона за лечебните заведения; допуснато е неефективно използване и стопанисване на имуществото на заведението; допуснати са различия по аналитичните партиди в склада за хранителни продукти на лечебното заведение, което е довело както до преразход така и до липси и излишъци на хранителни продукти; без правно основание лица работещи в болницата са ползвали апартаменти в сграда „Жилищна” на болницата и не са заплащали дължимите консумативи за отопление, осветление и вода; не са предприети действия за откриване сметка за чужди средства, свързана със средствата на пациентите в лечебното заведение, въпреки изричното изискване за това, посочено в чл.9, ал.1 от Закона за публичните финанси. Съобразявайки естеството и интензитета на допуснатите нарушения на трудовите функции, въззивният съд е приел, че те са съществени и са довели до значителни неблагоприятни последици за болницата. Като не е създадена от ищцата като директор адекватна организация и контрол на дейността на лечебното заведение, същата е допуснала нарушения на утвърдените стандарти и на добрата медицинска практика. Приел е, че същите са с траен характер, като не е установено да са предприемани действия по отстраняване на съществуващите проблеми. Определени са като такива с висока тежест и обосновават правилността на решението на работодателя да наложи най-тежкото наказание „дисциплинарно уволнение”.
По поставените в изложените въпроси не може да се изведе специално основание за допустимост нито по чл. 280, ал.1, т.1 , нито по т.2 и т.3 ГПК, в смисъла разяснен с ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Първи, втори, шести и седми въпрос са относими към това налице ли е виновно поведение на служителя, когато извършването или неизвършването на конкретна дейност се дължи на липса на парични средства, липса на кадрова обезпеченост, на нормативна уредба, задължението за осигуряване на които има работодателя. В решението си въззивният съд е приел, че жалбоподателката- ищца, като ръководител на болницата, в продължение на години е проявила бездействие за изпълнение на вменените й ръководни и контролни функции по организирането на адекватно и съобразно медицинските стандарти обслужване на пациентите. Въпросът касае относимите към тежестта на нарушението обстоятелства, когато същото е допуснато от лице с възложени отговорности в сферата на здравеопазването – в случая констатирано несъответствие с конкретни нормативни изисквания на Наредба № 24/2004 г. за утвърждаване на медицински стандарт „Психиатрия” – неосигурени сестрински грижи минимум по 3 часа, разпределени за цялото денонощие за всяко легло за пациенти с висока степен на зависимост от грижи и неосигурени лабораторни изследвания по предварително изготвен план за всяко легло за пациентите със средна и ниска степен на зависимост от грижи.
По този въпрос Върховен касационен съд ясно е указал в практиката си, че при нарушение на нормативно предписани като медицински стандарти и неспазване на предписани от подзаконова нормативна уредба изисквания в сферата на здравеопазването, следва да се отчита обществената значимост на професията на извършителя и отговорността му за живота и здравето на хората, да се отчита характерът и важността на неизпълнените трудови задължения. На въпроса за налагане на съответно на нарушението наказание при неизпълнено подзаконово нормативно предписание, или друго указание на работодателя в тази връзка, ако и да не е настъпил вредоносен резултат, е даден обобщаващ отговор в практиката по чл. 290 ГПК, изразена в решение № 101/2010 г.на IV г. о, реш. № 911/2010 по гр. д. № 3679/2008 г. IV г. о, реш. № 327 от 01.07.2010 г. по гр. д. № 1040/2009 г. IV г. о, реш. № 167 от 14.05.2013 г. по гр. д. № 1102/2012 г. на IV г. о., реш. № 237 от 19.12.2013 г. по гр. д № 1354/2013 г. III г. о, на Върховен касационен съд. Правната уредба чрез подзаконови нормативни актове от Министъра на здравеопазването в регламентиране на изискуеми медицински практики и стандарти, дава приоритетна защита на публичния интерес. Тази особеност, следва да се отчита в дисциплинарната практика, когато е потърсена отговорност и се преценява съответствието на наложено наказание с тежестта на нарушението по чл. 189, ал. 1 КТ.
Преценката на въззивния съд за съответност на наказанието във връзка с установените по настоящето дело нарушения, отговоря на горните изисквания. Съдът е отчел обществената значимост на професията на жалбоподателката, характера и важността при неизпълнение на длъжностните й задължения като директор, като е отчел явно нарушените нормативни изисквания по чл.1.2.2, букви „а”, „б” и „в” от Раздел ІV на наредба № 24 от 2004 г. за утвърждаване на медицински стандарт „Психиатрия” на Министъра на здравеопазването, чиято цел е да се осигури и гарантира качество и ефективност на медицински грижи за пациенти с висока и средна степен на зависимост от грижи. Нарушението сочи на неизпълнение на изискванията за грижа към здравето и живота пациентите, тъй като жалбоподателката като директор на здравното заведение не е изпълнила предвидените й в длъжностната характеристика трудови функции – ръководи, организира и отговаря за цялостната дейност на заведението. Въззивният съд е съобразил нормативните изисквания, относими към санкционираното с наказание виновно бездействие на жалбоподателката.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по третия въпрос свързан с приложението на чл.195 КТ. Практиката по този въпрос е уеднаквена, с постановени по реда на чл.290 ГПК решение на Върховния касационен съд. Относно приложението на императивната норма на чл.195, ал.1 КТ, въззивният съд е дал отговор, който е в съответствие с приетото в представените като съдебна практика съдебни решения на отделни състави на ВКС. В случая заповедта за уволнение съдържа всички необходими реквизити, посочени в чл.195, ал.1 КТ – подробно е посочено в какво се изразяват нарушенията, посочен е нарушителят, вида на наказанието и законовият текст, въз основа на който то се налага, т. е. същата е мотивирана. А твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, както и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
По приложението на чл.193, ал.1 КТ практиката също е уеднаквена. Прието е, че когато на работодателя станат известни обстоятелства за нарушаване на трудовата дисциплина, той трябва да изиска от работника обяснения по тези обстоятелства и това е достатъчно, за да се счита изпълнено изискването по чл.193, ал.1 КТ. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. г. на ОСГТК на ВКС, ако съществуващата по прилагането на определена правна норма противоречива съдебна практика е уеднаквена чрез постановяване на решения по чл. 291 от ГПК и обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване. В случая по въпроса за надлежното изискване на обяснения въззивния съдебен акт съответства на установената съдебна практика, поради което по този въпрос не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 или т.3 ГПК. Разпоредбата на чл. 202 ГПК е ясна, а съдебната практика по прилагането й е непротиворечива. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, но следва да го обсъди заедно с другите доказателства по делото, което в случая въззивният съд е направил.
По петия въпрос не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. В случая не е обосновано значението на този въпрос за изхода на делото.
Останалите въпроси са свързани със задължението на въззивния съд по чл.12 ГПК-да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните и по чл.235, ал.2 ГПК-да постанови решението си върху приетите за установени факти и върху закона, който е от значение за изхода на делото, но не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В постановени по реда на чл.290 ГПК решения на Върховния касационен съд е дадено разрешение на поставения правен въпрос. В тях е прието, че съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, да прецени всички правнорелевантни факти от които произтича спорното право. Да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В съответствие със задължителната практика решаващият състав е потвърдил обжалваното пред него първоинстанционно решение, като е подложил на самостоятелна преценка доказателствата и е основал решението върху собствените си изводи за неоснователност на предявените искове, намерили писмено отражение в мотивите на решението. В заповедта за дисциплинарно уволнение са изложени мотиви, като свидетелските показания по делото са във връзка с установяване на посочените в заповедта нарушения. Твърденията за допуснати процесуални нарушения във връзка с допускането и разпита на свидетелите са основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, но не и за допускане на касационно обжалване в производството по чл.288 ГПК.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол.
Водим от горното Върховен касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 54 от 1.03.2016 г. по гр. дело № 29/2016 г. на Ловешкия окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: