О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 696
София, 7.07. 2010 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети юли, през две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 1* по описа за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от С. Г. Ж. от гр. В., чрез пълномощника си адв. Р от АК-Варна, против решение № 622 от 13.05.2009 г., постановено по в.гр.д. № 358/2009 г. на Варненския окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 3* от 18.12.2008 г. на Варненския районен съд, постановено по гр.д. № 7722/2007 г., с което са уважени частично предявените от С. Ш. С., В. Ш. С. и П. С. Ш., и тримата от гр. В., срещу С. Г. Ж. от гр. В., искове за заплащане на обезщетение за лишаването им от ползването на съсобствения им недвижим имот, представляващ място, находящо се в землището на кв. „Виница”, гр. В., в м. „Ламбур пунар”, включващо имоти с пл. №№ 3* и 3553 по действащия план на града.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторката поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което като е оставено в сила първоинстанционното решение, с което неправилно са уважени предявените искове, съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Изведеният от жалбоподателката материалноправен въпрос, значим за изхода на спора, по който се е произнесъл въззивният съд и за който твърди, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото е, следва ли лице, в чиято полза е признато право на задържане на имот до заплащане на стойността на извършените от него подобрения в този имот, да заплаща обезщетение за ползването му на ревандикираните собственици.
Ответниците по касационната жалба, С. Ш. С., В. Ш. С. и П. С. Ш., и тримата от гр. В., не представят писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, не изразяват становище по жалбата, както и по основанията за допускането й касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационниата жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 59 ЗЗД, с обжалваем интерес над 1000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да уважи предявените искове с правно основание чл. 59 ЗЗД въззивният съд в обжалваното решение е приел, че ищците са ревандикирани съсобственици на процесния недвижим имот и за процесния период те са се обеднили с ползите, от които са били лишени, които се изразяват в пропусната възможност да получат гражданските плодове от ползване на собствения си имот, които се съизмеряват със средния пазарен наем за същия, възлизащ съобразно заключението на тройната СТЕ общо в размер на 44 800 лв. за периода 01.06.1999 г. – 21.10.2005 г. и 12 600 лв. за периода от 21.10.2005 г. до 25.07.2007 г., а с тези размери касаторката се е обогатила. Приел е също така, че правото признато на касаторката – подобрител на имота да задържи подобрения от нея имот, докато собственикът на последния й заплати стойността на подобренията, по своята същност представлява един вид мярка, обезпечаваща събирането на тази стойност, но това право не включва в себе си ползването на имота и прибирането на доходите от него. Те принадлежат на собственика и той има право да изисква заплащането на същите от подобрителя, който се явява недобросъвестен владелец и има качеството на държател на имота до момента, в който получи присъдената за извършените подобрения сума. Т.е. фактът дали е налице или не право на задържане, признато на касаторката, не би променило извода за неоснователното й обогатяване ползвайки чуждия имот.
Представеното от жалбоподателката изложение за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдържа изведен правен въпрос, но същият не е обусловил изхода на делото като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Това е така, тъй като съдебната практика е безпротиворечива в извода, че лицето, което разполага с право на задържане на недвижим имот до репариране на извършените от него подобрения в имота е държател на вещта, която по време на задържането държи за собственика. С влизане в сила на съдебното решение, което признава на бившия владелец правото на задържане на имота до репариране на извършените от него подобрения, последният вече не е владелец, а се превръща в държател. Идентично е и положението, когато на бившия владелец не е признато правото на задържане на вещта, като и в двата случая държателят дължи обезщетение на собственика за лишаването му от ползване на вещта. Поради това изведеният от касаторката въпрос не е от значение за изхода на спора и той не се явява основание за допускане до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, в противоречие с практиката на съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Изложението не съдържа такъв правен въпрос, отнесен към хипотезата на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението към касационната жалба не е обосновано наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, изразяващо се в необходимостта от еднообразно тълкуване на закона по повод противоречива или непоследователна практика на Върховния касационен съд във връзка с приложението на чл. 59 ЗЗД и чл. 72, ал. 3 ЗС, или от преодоляване на погрешна постоянна практика по приложението на посочените законови текстове. Въззивното решение е постановено в съответствие с трайно установената и безпротиворечива съдебна практика по приложението на чл. 59 ЗЗД и чл. 72, ал. 3 ЗС, поради което не е налице приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното му обжалване.
Въз основа на изложеното следва, че не е налице предпоставката на чл.280, ал.1, т. 3 от ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 622 от 13.05.2009 г., постановено по в.гр.д. № 358/2009 г. на Варненския окръжен съд, по касационната жалба с вх. № 2* от 19.06.2009 г. на С. Г. Ж. от гр. В..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: