О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1017
София, 11.08.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на първи август, през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 283 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от А. п. [населено място], против въззивно решение № 271 от 23.12.2010 г., постановено по в.гр.д. № 525/2010 г. на Великотърновския апелативен съд.
Жалбоподателят В. а. п. обжалва въззивното решение, с което като е потвърдено решение № 386 от 29.07.2010 г. по гр.д. № 360/2010 г. по описа на Плевенския окръжен съд, в частта му, с която П. на Р. Б. е осъдена да заплати на Н. И. Н. от [населено място], на основание чл. 2, т. 2 ЗОДОВ, сумата от 25000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди и сумата от 2800 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, настъпили в резултат на незаконно обвинение за престъпление по чл. 115 НК, за което е признат за невиновен и е оправдан.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно са уважени исковете по чл. 2, т. 2 ЗОДОВ в посочените размери, съдът се е произнесъл по правен въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС и решаван противоречиво от съдилищата – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК. Във връзка с наведеното основание, жалбоподателят посочва Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС, решение № 1757 от 01.02.2002 г. по гр.д. № 1318/2001 г. на ВКС, решение № 977 от 10.07.2001 г. по гр.д. № 1034/2001 г. на ВКС, решение № 1555 от 17.01.2001 г. по гр.д. № 2532/2000 г. на ВКС, решение № 724 от 26.05.1997 г. по гр.д. № 376/1996 г. на ВКС, решение № 1964 от 09.02.1998 г. по гр.д. № 1487/1997 г. на ВКС, решение по гр.д. № 906/2008 г. на СОС, висящо пред ВКС, решение по гр.д. № 1147/2009 г. на САС, влязло в законна сила – недопуснато до касационно обжалване пред ВКС, решение по гр.д. № 159/2010 г. на Ловешки РС – висящо и решение по гр.д. № 64/2010 г. на Кюстендилски ОС. Освен изброената практика жалбоподателят посочва и представя решение № 37 от 11.02.2009 г. по гр.д. № 5367/2007 г. на І г.о. на ВКС, решение № 156 от 10.05.2006 г. по гр.д. № 2633/2004 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 1336 от 06.01.2009 г. по гр.д. № 5769/2007 г. на V г.о. на ВКС, решение № 1305 от 06.01.2009 г. по гр.д. № 5736/2007 г. на ІV г.о. на ВКС и решение № 318 от 08.05.2009 г. по гр.д. № 5734/2007 г. на ІІІ г.о. на ВКС. Поставеният материалноправен въпрос, значим за изхода на спора, по който се е произнесъл въззивният съд, е свързан с определяне размера на обезщетението и критерия за справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, с твърдение, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, както и има противоречива съдебна практика, във връзка с което представя и цитираните по-горе съдебни решения на отделни състави на ВКС. Другият процесуалноправен въпрос, за който твърди, че е обусловил изхода на делото, е формулиран с твърдението, че ищецът не е доказал вредите при условията на пълно и главно доказване при условията на чл. 154, ал. 1 ГПК.
Ответникът по жалбата Н. И. Н. от [населено място], чрез пълномощника си адв. М. И. К. от АК-П., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба в частта, с която се обжалва присъденият размер на обезщетението за неимуществени вреди в размер на 25000 лв. е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с обжалваем интерес над 5000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
Касационната жалба в частта й, с която се обжалва присъденият размер на обезщетението за имуществени вреди в размер на 2800 лв. е недопустима, тъй като обжалваемият интерес е под 5000 лв., с оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК/в редакцията й ДВ, бр. 100/2010 г., в сила от 21.12.2010 г./, а касационната жалба е депозирана на 21.01.2011 г., поради което следва да бъде оставена без разглеждане като процесуално недопустима.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва правният въпрос/материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тази практика е задължителна, а това са – Постановленията на Пленума на Върховния съд, тълкувателните решения на Общото събрание на гражданската и търговската колегии на Върховния касационен съд и постановените решения на ВКС по реда на чл. 290 ГПК. Затова незадължителната практика на Върховния касационен съд, доколкото е все пак противоречива, мястото й е в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Основанието за касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е налице, когато даден правен въпрос, от който зависи изхода на спора, се решава противоречиво от съдилищата. Основанието по този законов текст не е противоречието между съдебни актове по идентични казуси, а противоречие в практиката на съдилищата, произнесли се с необжалваеми съдебни актове по правен въпрос, от който зависи изхода на спора и който е бил предмет на разглеждане по това дело.
Както се изложи по-горе, в касационната жалба и изложението за допускане на касационно обжалване е формулиран материалноправният въпрос за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иск с правно основание чл. 2, т. 2 ЗОДОВ. Този въпрос е от значение за изхода на делото по този правен спор, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с представената съдебна практика, респ. със задължителната съдебна практика.
Разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, в случая завършило с оправдаването на ищеца, безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото съдът е разгледал всички относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените морални вреди от пострадалия – отрицателни изживявания за ищеца във връзка с образуваното срещу него наказателно производство за тежко престъпление, последвалата фактическа раздяла със съпругата му, съсипан бизнес и напускането на града в търсене на нова работа в друго населено място, обжалваното решение не е постановено в противоречие с представената съдебна практика, тъй като подхода при определяне размера на обезвредата е един и същи. Въззивният съд е присъдил обезщетение само за онези морални вреди, които са в причинна връзка с незаконното обвинение, приключило с оправдаване на лицето за престъпление по чл. 115 НК. По този начин паричните обезщетения са определени в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК. В конкретния случай въззивният съд се е ръководил от задължителната съдебна практика, установена с разрешенията, дадени в т. 11 от Тълкувателно решение № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. Поставеният правен въпрос от процесуално естество относно приложението на чл. 154, ал. 1 ГПК също се отнася до неправилност на решението, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила по чл. 281, т. 3 ГПК, която проверка не може да се извърши в рамките на производството по селекция на касационните жалби.
Въз основа на изложеното следва, че поставените правни въпроси не са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС, не са решавани противоречиво от съдилищата – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, поради което Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 271 от 23.12.2010 г., постановено по в.гр.д. № 525/2010 г. на Великотърновския апелативен съд, в частта му за присъдените неимуществени вреди в размер на 25 000 лв., по касационна жалба с вх. № 303 от 21.01.2011 г. на П. на РБ, чрез прокурор при А. прокуратура [населено място].
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба с вх. № 303 от 21.01.2011 г. на П. на РБ, чрез прокурор при А. прокуратура [населено място] срещу въззивно решение № 271 от 23.12.2010 г., постановено по в.гр.д. № 525/2010 г. на Великотърновския апелативен съд, в частта му за присъдените имуществени вреди в размер на 2 800 лв.
Определението в частта му, с която касационната жалба е оставена без разглеждане може да се обжалва в едноседмичен срок от получаването му пред друг тричленен състав на ВКС, а в останалата му част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: