1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1023
София,15.08.2011 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на пети август, през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 220 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Т. П. Ц. от [населено място] против въззивно решение № 105 от 23.03.2010 г., постановено по в.гр.д. № 58/2010 г. на Врачанския окръжен съд, с което е обезсилено решението от 13.10.2009 г., постановено по гр.д. № 333/2009 г. на Берковския районен съд в частта му, с която е отхвърлен искът на касаторката против Окръжна прокуратура [населено място], Главна прокуратура на РБ и Висшия съдебен съвет, за изплащане на средства за допълнително материално стимулиране като недопустимо и е прекратено производството по делото по този иск и е потвърдено първоинстанционното решение в останалите му обжалвани части, с които са отхвърлени исковете на касаторката срещу ответниците за заплащане на неизплатено трудово възнаграждение по чл. 128 КТ и мораторна лихва по чл. 245, ал. 2 КТ, за тога и облекло по чл. 221 ЗСВ и мораторни лихви по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторката поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което са отхвърлени предявените от нея искове, съдът се е произнесъл по материалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата, както и същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Изведените от жалбоподателката материалноправни въпроси са: Първият правен въпрос е допустимо ли е изменение на съществуващото трудово правоотношение на магистрат в частта относно длъжността и размера на трудовото възнаграждение без наличие на кумулативното изискване за персонално решение на В. за преназначаване и издаден съответен акт въз основа на него на административния ръководител, т.е. само на базата на „принципно решение” на В. за освобождаване на административните ръководители без поименното им посочване, на решение на В. за назначаване на други магистрати на адм. длъжност и на устно разпореждане на прекия ръководител. Твърди, че този въпрос е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и е решен в противоречие с практиката на ВКС и ВАС, като се сочат решение № 287 от 30.04.2002 г. по н.д. № 123/2002 г. на ВКС, І н.о., както и четири определения и едно решение на ВАС, както и че разрешаването му е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Представени съдебни актове на ВАС не представляват съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, каквото е основанието за допускане на касационното обжалване, а не релевираното по т. 1, с оглед разрешенията дадени в т. 2 и т. 3 от ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Вторият материалноправен въпрос от значение за изхода на делото по иска за неизплатено ДМС е – ДМС елемент ли е от трудовото възнаграждение на магистрата, и ако е, при определянето му приложими ли са Правилата за определяне на индивидуалните месечни заплати на съдии, прокурори и следователи, т.е. могат ли административните ръководители да определят ДМС, или определянето му е правомощие само на В., както и дължи ли се ДМС за времето на ползване на платен годишен отпуск и отпуск по болест. Твърди, че този въпрос е решаван противоречиво от съдилищата като за съдебна практика се сочат тринадесет решения и определения на ВАС, както и решение № 9 от 16.02.2005 г. по гр.д. № 1994/2004 г. на Великотърновския районен съд, за което липсват данни, че е влязло в сила, поради което по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване с оглед разрешенията, дадени в т. 3 на ТР № 1/2010 г. Третият материалноправен въпрос е – допустимо ли е магистрат да бъде лишен от суми за тога и облекло, поради това, че ползва платения си годишен отпуск за претендирания период, за който въпрос твърди, че е от значение за изхода на делото по този иск и разрешаването му е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Прокуратура на РБ, чрез процесуалния си представител юриск. Н. Илковска, в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, оспорва жалбата и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането й до касационно обжалване .
Ответниците по касационната жалба – Висшия съдебен съвет и Окръжна прокуратура [населено място], не изразяват становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – отхвърлени оценяеми искове по чл. 128, т. 2 КТ и обусловен от него иск по чл. 245, ал. 2 КТ, за заплащане на ДМС и суми за тога и облекло по чл. 221 ЗСВ, с обжалваем интерес над 1000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че с решение № 10/30.03.2004 г. на В. принципно са освободени всички административни ръководители в органите на съдебната власт, между които са и заместниците, при което независимо, че на ищцата е било възложено да изпълнява функциите на „изпълняващ длъжността на административен ръководител”, с това решение на В. тя на практика е била освободена от ръководната длъжност на заместник окръжен прокурор, която е заемала дотогава. Действително, с решението по протокол № 3 от 09.02.2005 г. на В., когато са били назначени двама заместник окръжни прокурори, на основание § 70 ПЗР на ЗДИ на ЗСВ, не е било решено ищцата да бъде преназначена на длъжност „прокурор” в окръжна прокуратура, но тя фактически е изпълнявала тази длъжност по устно нареждане на прекия административен ръководител, а този свой пропуск В. е отстранил с решението си по протокол № 17 от 22.05.2007 г. като на ищцата е запазено достигнатото трудово възнаграждение, поради което е приел, че предявеният от нея иск за претендираната разлика между трудовите възнаграждения е неоснователен, тъй като ищцата не е запазила заеманата административна длъжност за исковия период. Приел е също така, че за календарната 2008 г. на ищцата не се следват суми за тога и облекло, тъй като за този период от време тя е била в продължителен отпуск по болест и платен годишен такъв и такива суми не и се следват, съгласно указанията на В.. По отношение на иска за ДМС съдът е приел, че същият е процесуално недопустим, тъй като ДМС не е елемент от трудовото възнаграждение, за да бъде задължително определяно, съгласно чл. 30, ал. 1, т. 8 ЗСВ от В., а неговото изплащане и размер се извършва при настъпването на определени предпоставки, регламентирани от В. в съответствие с правомощията му на разпоредител с бюджета на съдебната власт. Възприетият начин на определяне на ДМС по целесъобразност от ръководителя на съответния орган на съдебната власт, изплащането на такива или неизплащането им, както и размера са извън рамките на съдебния контрол.
В случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като касаторката не е посочила задължителна съдебна практика по см. на т. 2 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и доколкото е посочено едно решение на ВКС на отделен състав, налице е основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Както се изложи по-горе посочените като съдебна практика актове на Върховния административен съд, както и решението на районен съд Велико Т., за което липсват данни да е влязло в сила, не обуславят противоречива практика на съдилищата с оглед разрешението, дадено в т. 2 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не следва да се обсъждат.
За да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК следва даден правен въпрос да е решаван противоречиво от съдилищата, при отчитане на обстоятелството, че решенията са постановени по различни дела, което означава, че различни факти са правнорелевантни и различни факти са доказани. Т.е. този правен въпрос следва да е свързан с решаващите изводи на съда, обосновали изводите му за съществуването или не на спорното право и се явява съществен с оглед изхода на делото. В настоящия случай не е налице тази хипотеза по отношение на първия предявен иск за заплащане на неизплатено трудово възнаграждение, изразяващо се в разликата в месечните заплати за длъжността зам. окръжен прокурор и прокурор в окръжна прокуратура за исковия период. Поставените въпроси от материално естество по този иск, посочени по-горе, не са обусловили изхода на делото по този иск, тъй като след като за исковия период ищцата не е заемала фактически административната длъжност, а е изпълнявала длъжността прокурор при окръжната прокуратура, на нея й се следва трудово възнаграждение именно за тази длъжност и в случая са без значение допуснатите пропуски от В. и прекия й административен ръководител, неиздали следващите се административни актове във връзка с трудовото правоотношение с ищцата, което обаче не означава, че липсва валидно възникнало правоотношение с нея. Ето защо в тази връзка приетото по този иск във въззивното решение не е в противоречие с приетото в решение № 287 от 30.04.2002 г. по н.д. № 123/2002 г. на ВКС, І н.о., което се отнася до друг случай, свързан със съществуващия към този момент съгласно чл. 132, ал. 1 КРБ/в редакцията ДВ, бр.56/1991 г./ съдебен имунитет на магистратите, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускането до касационен контрол по този иск. По отношение на иска за заплащане на ДМС е налице задължителна съдебна практика, даваща отговор на поставените във връзка с него правни въпроси, а именно решение № 762 от 22.11.2010 г. по гр.д. № 1412/2009 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, съгласно което допълнителното материално стимулиране не е част от трудовото възнаграждение, тъй като то не е договорено между страните и не следва от императивна правна норма. ДМС се определя по целесъобразност от съответния административен ръководител на орган на съдебната власт в съответствие с приноса на съответния магистрат за годината и неговата преценка не подлежи на съдебен контрол. По този иск въззивното решение е постановено в съответствие с тази задължителна съдебна практика, поради което не е налице основанието за допускането му до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. По отношение на третия иск за неизплатени суми за тога и облекло за 2008 г. по поставения правен въпрос за приложението на чл. 221 ЗСВ не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Такова основание би било налице, ако произнасянето на съда по поставените въпроси би допринесло за развитие на правната наука, ако представлява нов принос в прилагането на закона, ако е свързано с тълкуване на закона – на неясни и непълни правни норми, с цел еднаквото им и безпротиворечиво прилагане от съдилищата, какъвто не е настоящия случай. Направените доводи от касаторката обосновават касационни оплаквания относно порочността на постановеното въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК. А твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необосноваността му, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 2 и т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 105 от 23.03.2010 г., постановено по в.гр.д. № 58/2010 г. на Врачанския окръжен съд, по касационна жалба с вх. № 2504 от 15.04.2010 г. на Т. П. Ц. от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: