О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1018
София, 4.08. 2009 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети август, през две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 75 по описа за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от А. М. Г. от гр. В., чрез повереника си адв. Т от АК В. , против въззивно решение № 578 от 05.06.2008 г., постановено по гр.д. № 1* по описа за 2007 г. на Варненския окръжен съд, ГК, с което е отменено решение № 1354/09.05.2007 г. на Варненския районен съд, 25 с-в по гр.д. № 7481/2006 г., в частта, с която е признато за установено по отношение на И. И. Г., че А. М. е изключителен собственик на 11565,70/13515,7 ид. части от недвижим имот – апартамент № 1* с площ 59,64 кв.м., находящ се в гр. В., ж.к. „В”, бл. 54 и е отхвърлил иска, с правно основание чл. 21, ал. 2 СК в тази част. Със същото решение е оставил в сила решението на първоинстанционния съд в частта му, с която е признато за установено по отношение на И. И. Г., че А. М. е изключителен собственик на 1421,07/13515,7 ид. части от процесния имот.
Касаторът поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. В касационната жалба се съдържа изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което касаторът сочи като основания за допускане на касационното обжалване хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като извежда правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, по който има противоречива практика и е от значение за точното прилагане на закона, а именно относно възможността придобитата по време на брака вещ да бъде призната за обект на индивидуална собственост на единия съпруг, поради липса на принос на другия в придобиването й, както и приложението на чл. 133 и чл. 134 ГПК/отм./ относно допустимостта на свидетелските показания за установяване на извънбрачния принос за придобиване на имущество по време на брака при ликвидиране на съсобствеността – установителен иск по чл. 21 СК. В подкрепа на твърденията си жалбоподателят сочи, но не представя съдебна практика в тази насока, а именно : решение № 83 от 20.02.1996 г. по гр.д. № 4199/1995 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 535 от 17.06.1994 г. по гр.д. № 403/1994 г. на ВКС, І г.о. и решение № 116 от 07.02.1991 г. по гр.д. № 1403/1990 г., на ВКС, І г.о.
В отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, ответницата И. И. Г. от гр. В., чрез повереника адв. Т от АК- В. , оспорва касационната жалба и изразява становище за недопустимост на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с обжалваем интерес над 1 000 лв. и е депозирана в срока по чл. 283 ГПК.
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е основополагащ за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. В конкретния случай като основание за допускане до касация на въззивното решение се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1, т.2 и т. 3 ГПК.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, следва атакуваното въззивно решение да е постановено в противоречие със задължителната съгласно чл.130, ал.2 от ЗСВ практика на Върховния касационен съд, както и на постановленията на Върховния съд и трайно установената съдебна практика.
Изведеният от жалбоподателя материалноправен въпрос касае възможността придобитата по време на брака вещ да бъде призната за обект на индивидуална собственост на единия съпруг, поради липса на принос на другия в придобиването й. Жалбоподателят поддържа, че съдът е постановил решението си в противоречие с трайната практика на ВКС и не е възприел приетото в нея разрешение, че когато вещта е придобита по време на брака, но изцяло със средства на единия съпруг, то тя е негова индивидуална собственост. В случая с обжалваното решение въззивният съд действително се е произнесъл по този материалноправен въпрос, обусловящ изхода на спора, а именно относно възможността да бъде оборена презумпцията за общност на придобитото по време на брака имущество, когато бъде установено по делото, че дадена вещ е придобита с лични средства само на единия съпруг. За да приеме, че апартаментът, придобит по време на брака не представлява имущество в режим на съпружеска имуществена общност, съдът в съответствие с доказателствата по делото и трайната съдебна практика в тази насока е приел, че при закупуването му не са вложени само лични средства на единия съпруг по см. на чл. 20 СК, което изключва възможността той изцяло да е негова индивидуална собственост.
Изведеният от жалбоподателя процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, по който се е произнесъл въззивния съд, е допустими ли са свидетелски показания при установяване на относителна симулация на сделката относно недвижим имот, предмет на спор по чл. 21 СК. В конкретния случай въззивният съд е приел за недоказано твърдението на ищеца-касатор, че идеалната част от процесния апартамент, собственост на неговия баща, на стойност, възлизаща на разликата над 9 000 лв. до общо платената цена от 13515,70 лв., е дарена на ищеца с н.а. № 180/2001 г., а не му е продадена, т.е. в случая се твърди относителна симулация, и тъй като ищецът е страна по сделката за него важи забраната по чл. 134 ГПК/отм./ да доказва симулацията чрез свидетели без наличието на обратен документ. Посочените решения на ВКС не опровергават този извод на въззивния съд. Те се отнасят до конкретни случаи, които дори и при идентичност на правното основание – чл. 21 СК, както и приложението на процесуалните норми на чл. 133 и чл. 134 ГПК/отм./, крайните изводи в тях са повлияни от различните фактически обстоятелства и тяхната конкретна преценка от съда, но не обосновават противоречива съдебна практика. Направените доводи от касатора обосновават касационни оплаквания относно порочността на постановеното въззивно решение по чл. 281, т. 1 и т. 3 ГПК като същите могат да бъдат разглеждани от касационния съд по същество, едва след допускане на решението до касационно обжалване.
Както се посочи по-горе твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
За обосноваване на противоречива практика на съдилищата по същия процесуалноправен въпрос, изведен от жалбоподателя, не е представена такава практика, поради което не е налице основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК – разрешен от въззивния съд правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. По принцип следва да се отбележи, че точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика. А развитие на правото е налице, когато произнасянето по правен въпрос, значим за изхода на спора, е наложено от непълнота на закона или и свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на непълнотата или неяснотата на правната норма, както и в случаите на изоставяне от съдилищата на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго, какъвто не е настоящия случай. Твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон се отнасят до основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК и не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съдебната практика по релевираните от касатора материалноправен и процесуалноправен въпрос, а именно приложението на чл. 21, вр. с чл. 20 СК и чл. 133 и чл. 134 ГПК/отм./, е постоянна, трайна и непротиворечива. Не са налице обстоятелства, предпоставящи изменението на тази практика или нейната отмяна чрез ново тълкуване на закона.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 и т. 3 от ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на обжалваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 578 от 05.06.2008 г., постановено по гр.д. № 1* по описа за 2007 г. на Варненския окръжен съд, ГК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: