1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 592
София, 01.07.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осми юни, през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 2162 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от С. Т. И. и С. Д. И., и двамата от [населено място], чрез пълномощника си адв. Н. Д. от АК-София против въззивно решение № 135 от 14.12.2015 г., постановено по в.гр.д. № 285/2015 г. на Бургаския апелативен съд, ГО, с което като е потвърдено решение № 126 от 22.05.2015 г. на Бургаския окръжен съд, постановено по гр.д. № 1232/2013 г., са отхвърлени предявените искове от С. Т. И. и С. Д. И. срещу [фирма], с правно основание чл. 49 ЗЗД, за заплащане на сумата общо от 200 000 лв.,/по 100 000 лв. на всеки един от родителите/, представляваща обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди, причинени им от допусната лекарска небрежност от служители на ответната болница, довела до смъртта на дъщеря им Д. И. на 12.04.2009 г. Релевират касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторите поддържат, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по правни въпроси от процесуално естество, с твърдение, че са обусловили изхода на делото и са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставените правни въпроси са: допустимо доказателство в гражданския процес ли са съдебномедицинските експертизи, изготвени и събрани като доказателства в хода на наказателното производство по същия казус; частни документи и печатни материали допустими доказателства ли са по ГПК и следва ли да се отхвърлят като недопустими с аргумента, че не са „официални документи по см. на чл. 179 ГПК”; задължен ли е въззивният съд да събере доказателства/експертиза/, ако във въззивното производство е въведено оплакване за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение; представлява ли нарушение на чл. 2 ГПК и на чл. 236, ал. 2 ГПК липсата на правни изводи в съдебното решение и анализ на приложимото право; следва ли в съответствие с чл. 202 и чл. 236, ал. 2 ГПК съдът да обсъди всички доказателства, а не единствено заключението на вещото лице. Позовава се, но не представя задължителна съдебна практика като посочените определения на ВКС в производство по чл. 288 ГПК, предвид даденото разрешение в ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, не съставляват задължителна съдебна практика.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място], чрез пълномощника си адв. Мима И. от АК-Бургас, в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна и изразява становище за липсата на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените правни въпроси.
Третото лице помагач ЗАД [фирма] [населено място], не е изразил становище по касационната жалба в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяеми искове по чл. 49 ЗЗД, с цена над 5 000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД, въззивният съд е приел, че с оглед на установените по делото факти/ в т.ч. и въз основа на заключението на изслушаната тройна специализирана съдебно-медицинска експертиза/, в случая лекарският екип, извършил лечение на починалото дете на касаторите, в периода 10.04.2009 г. – 12.04.2009 г., не е допуснал нарушение на установените правила и медицински стандарти, което да доведе до ангажиране отговорността на лечебното заведение за виновно и противоправно действие на медицинския персонал, назначен на работа при него. Доказването на такива действия и причинната връзка с настъпилото увреждане – смъртта на детето им, съобразно разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК е в тежест на ищците, което те не са сторили. Приел е, че в случая не е налице противоправно поведение от страна на наетия от ответника медицински персонал, което да се намира в причинно-следствена връзка с резултата, от който за ищците са произлезли описаните в исковата молба вреди, с оглед на което не са осъществени елементите от фактическия състав на деликта, за да бъде ангажирана отговорността на ответната болница по чл. 49 ЗЗД. А доколкото в случая е невъзможно отговорността на прекия причинител, комуто е възложена работата да бъде ангажирана по реда на чл. 45 ЗЗД, предвид липсата на доказателства за осъществяване на деликт от страна на лекарите, провели лечението на детето на ищците, не са налице и предпоставките за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на техния възложител – ответната болница, поради което е отхвърлил исковете като неоснователни.
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от материално или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. В разглеждания случай, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са посочили правни въпроси от процесуално естество, които по своя характер са важни и обуславящи изхода на спора, но те не са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, в т.ч. и тази, посочена от касаторите, а в съответствие с нея, поради което по тях не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. В този аспект отговорът по правния въпрос – допустимо доказателство в гражданския процес ли са съдебномедицинските експертизи, изготвени и събрани като доказателства в хода на наказателното производство по същия казус; частни документи и печатни материали допустими доказателства ли са по ГПК и следва ли да се отхвърлят като недопустими с аргумента, че не са „официални документи по см. на чл. 179 ГПК”, е, че събраните доказателства в хода на наказателното производство по същия казус, с изключение на дадените в писмен вид свидетелски показания и експертизи, обсъждането на които би било в противоречие с принципа за устност и непосредственост в процеса, регламентиран в разпоредбата на чл. 11 ГПК, по принцип са допустими и следва да бъдат обсъдени наред с останалите, събрани в производството доказателства, като необсъждането им представлява процесуално нарушение. В конкретния случай такова процесуално нарушение не е допуснато, както от първоинстанционния, така и от въззивния съд, който е съобразил задължителната съдебна практика в тази насока, а именно постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 133 от 04.04.2012 г. по гр.д. № 1243/2011 г. на ІІ г.о. на ВКС, съгласно която разпоредбите на чл. 195 и сл. ГПК изключват процесуалната възможност експертно заключение, дадено пред друг орган на съдебна власт – орган на досъдебно наказателно производство или прокуратура да се цени в общия исков процес като експертно заключение, без вещото лице да е определено от съда, без да е спазена процедурата по чл. 200 ГПК и заключението да е прието от решаващия делото граждански съд. В случая, по искане на ищците и в съответствие с процесуалните норми първоинстанционният съд е назначил тройна специализирана медицинска експертиза във връзка с деликта, чието заключение не е оспорено от ищците-касатори и е възприето като дадено компетентно, обосновано и обективно, както от първата, така и от въззивната инстанции. Същото се отнася и до неприетите частни документи и печатни материали, като в тази връзка изводът на въззивния съд е, че писмените становища на медицински експерти, статии и пр. не са официални документи по см. на чл. 179 ГПК и в този аспект нямат доказателствена стойност по конкретния случай, а не че са недопустими доказателства. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване и по правния въпрос – задължен ли е въззивният съд да събере доказателства/експертиза/, ако във въззивното производство е въведено оплакване за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, тъй като така както е формулиран, отговорът е положителен, но в случая такива процесуални нарушения не са извършени от въззивния съд, а приетото от него е в съответствие с разрешението, дадено в т. 3 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС за уеднаквяване на съдебната практика по въззивното производство. Действително, с въззивната жалба ищците са поискали назначаването на повторна тройна съдебно-медицинска експертиза, която да отговори на въпросите, поставени с исковата молба и на допълнителни въпроси, което искане с определение по реда на чл. 267 ГПК въззивният съд е оставил без уважение, тъй като в случая не са налице предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК, защото такава медицинска експертиза е била допусната и заключението й е било прието от първоинстанционния съд, същото не е оспорено от ищците и не е направено искане за назначаване на нова медицинска експертиза, т.е. първоинстанционният съд не е допуснал процесуални нарушения, което да даде основание на въззивния съд да уважи искането за назначаване на повторна медицинска експертиза. Останалите правни въпроси от процесуално естество – представлява ли нарушение на чл. 2 ГПК и на чл. 236, ал. 2 ГПК липсата на правни изводи в съдебното решение и анализ на приложимото право, както и следва ли в съответствие с чл. 202 и чл. 236, ал. 2 ГПК съдът да обсъди всички доказателства, а не единствено заключението на вещото лице, в случая са формулирани некоректно и по тях приетото от въззивния съд не е в нарушение на установената задължителна съдебна практика. Така в решение № 166 от 15.07.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1285/2012 г., ІІІ г.о., е прието, че императивната разпоредба на чл. 236, ал. 2 ГПК изисква решението да съдържа мотиви. При въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. В мотивите на решението съдът обсъжда доказателствата за всички правнорелевантни факти и посочва кои факти намира за установени и кои намира за недоказани, също и всички искания и възражения на страните, които се основават на установени факти, както и доводите им, които имат значение за решението по делото и въз основа на тях излага своите правни изводи по спора. В случая въззивният съд е изложил подробни мотиви, съобразявайки се със събраните по делото доказателства, относими по спора, като подробно е обсъдил и възприел и заключението на тройната съдебно-медицинска експертиза с вещи лица кардиолози от Детската кардиология към МБАЛ „НКБ-София”, което не е било оспорено от касаторите, а именно, че в конкретния случай лекарският екип, извършил лечение на починалото дете на касаторите не е допуснал нарушение на установените правила и медицински стандарти, което да доведе до ангажиране отговорността на лечебното заведение по чл. 49 ЗЗД за виновно и противоправно действие на медицинския персонал, назначен на работа при него. Изложил е самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора, обсъдил е възраженията и доводите на страните/в частност на ищците/ и е изразил становището си по тях, съобразно новите съдопроизводствени правила за въззивното производство по ГПК/2007г./ и в съответствие с дадените разяснения в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС за въззивното производство. В контекста на този основен извод на въззивния съд, обусловил изхода на спора, поставените от касаторите правни въпроси за задължението на въззивния съд за цялостна преценка на събраните по делото доказателства с оглед разпоредбите на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, както и да изложи собствени мотиви, когато потвърждава решението на първата инстанция и приложението на чл. 272 ГПК, са от значение за изхода на делото, но те не са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, посочена от касаторите, а са в синхрон с нея. В тази връзка въззивният съд е изложил собствени мотиви защо исковете по чл. 49 ЗЗД са неоснователни като е обсъдил събраните по делото и относими доказателства, съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и в съответствие с разпоредбата на чл. 272 ГПК е препратил към част от мотивите на първоинстанционния съд, които са изложени подробно и аргументирано, чието решение е потвърдил. В заключение, релевираните в изложението твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Тези основания касаят правилността на обжалваното въззивно решение при разглеждане на касационната жалба по същество по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не са основания за допускане на касационно обжалване.
Въз основа на изложеното следва, че по поставените правни въпроси от процесуално естество, не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по тях.
На ответника по касационната жалба не следва да се присъдят разноски за настоящото касационно производство, тъй като липсват данни такива да са направени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 135 от 14.12.2015 г., постановено по в.гр.д. № 285/2015 г. на Бургаския апелативен съд, ГО, по касационна жалба с вх. № 1491 от 11.02.2016 г. на С. Т. И. и С. Д. И., и двамата от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: