4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 519
София, 27.04. 2011 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи април, през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 1113 по описа за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Д. Х. И. от[населено място], чрез процесуалния му представител адв. М. В. от АК-Р., против въззивно решение № 65 от 19.04.2010 г., постановено по в.гр.д. № 125 по описа за 2010 г. на В. апелативен съд, с което е отменено решение № 113/04.12.2009 г. по гр.д. № 307/2009 г. на Р. окръжен съд, в частта му, с която е отхвърлен предявеният иск от Ж. Недев Ж. от[населено място], Р. област срещу Д. Х. И., с правно основание чл. 45 ЗЗД, за разликата от 30 000 лв. до 50 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на деликт и искът в този размер е уважен, като в останалата му обжалвана част първоинстанционното решение е оставено в сила.
Касаторът – ответник в производството по делото, поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано, поради което моли, то да бъде отменено и бъде присъдено обезщетение за неимуществени вреди в резултат на деликта, съобразно принципа за справедливост, заложен в нормата на чл. 52 ЗЗД.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване се сочи хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като посочения материалноправен въпрос, значим за изхода на спора, е за приложение на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди при деликт, като се твърди, че този въпрос е разрешен във въззивното решение в противоречие с разрешението дадено в т. 11 на ППлВС № 4/1968 г. за обобщаване практиката по определяне на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди от непозволено увреждане.
Ответникът по касационната жалба Ж. Недев Ж. от[населено място], чрез пълномощника си адв. Н. М. от АК-Р., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, изразява становище за недопустимост на касационната жалба като нередовна, тъй като е подписана само от пълномощника на касатора, неоснователност на искането за допускане на разглеждането й от касационната инстанция, тъй като не е налице релевираното касационно основание за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като по същество я оспорва и като неоснователна – не са налице касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд по оценяем в пари иск, обжалваният интерес е над 1000 лв. и е подадена в срока по чл. 283 ГПК, поради което се явява процесуално допустима.
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е основополагащ за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. В конкретния случай като основание за допускане до касация на въззивното решение се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че по НОХД № 434/2008 г. на Районен съд – Бяла, касаторът е бил признат за виновен в това, че на 05.07.2008 г. в[населено място], Р. област, причинил с особена жестокост тежка телесна повреда на Ж. Недев Ж., изразяваща се в постоянна слепота с дясното око – престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 9, предл. 3, във вр. с чл. 128, ал. 2, във вр. с ал. 1 НК, поради което му е определено наказание от две години лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване. В резултат на извършеното престъпление пострадалият е претърпял неимуществени вреди, за възмездяването на които въззивният съд е определил сумата от 50 000 лв., съобразно критерия за справедливост съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, следва атакуваното въззивно решение да е постановено в противоречие със задължителната съгласно чл.130, ал. 2 ЗСВ практика на Върховния касационен съд, както и на Постановленията на Върховния съд. В случая се твърди, че въззивното решение относно присъдения размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди от деликта е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика – т. 11 на ППлВС № 4/1968 г. и е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационен контрол.
Поставеният от жалбоподателя материалноправен въпрос за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди е обусловил изхода на делото, но той не е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД, съдържаща се в ППлВС № 4/1968 г. за обобщаване практиката по определяне на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди от непозволено увреждане. Това е така, тъй като въпросът за размера на обезщетението за неимуществени вреди в резултат на деликт е свързан с критерия за справедливост дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решението на съда се влияе от конкретните доказателства. Доколкото съдът е разгледал всички допустими и относими по спора доказателства, свързани с реално претърпените болки и страдания в резултат на деликта, размерът на обезщетението е определен съобразно тях. В този смисъл е и задължителната съдебна практика, съдържаща се в т. 11 на ППлВС № 4/1968 г., която сочи на същия подход при определяне размера на обезвредата за морални вреди и при постановяване на решението си въззивният съд я е приложил като е посочил конкретно обстоятелствата, които обуславят причинените неимуществени вреди, както и значението им за определяне на техния размер.
Направените доводи от касатора обосновават касационни оплаквания относно порочността на постановеното въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК като същите могат да бъдат разглеждани от касационния съд по същество едва след допускане на решението до касационно обжалване, какъвто не е настоящия случай.
Както се посочи по-горе твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 65 от 19.04.2010 г., постановено по в.гр.д. № 125 по описа за 2010 г. на В. апелативен съд, по касационна жалба с вх. № 2138 от 25.05.2010 г. на Д. Х. И. от[населено място], чрез процесуалния му представител адв. М. В. от АК-Р..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: